София пак е залята с плакати за нови сектантски акции за лов на души. Самозвани „пророци” обещават чудодейни изцерения на „слепи, глухи, куци, раково болни” и с назидателен тон вкарват насъбралото се множество в „правия път”. Намериха се и българи, които екзалтирано им пригласяха: „Православната религия е мъртва религия”. На такива подхождат думите: „Вода гази - жаден ходи”. До тях хилядолетен извор с жива вода, а те го тъпчат и калят с нозете си, вместо да се наведат и пият.
Каквото
и да ги е завело там: заблуда, отчаяние или просто любопитство, жалко
за тях. По-страшното е, че тази картина от „Южния парк” до голяма
степен е показателна за общото настроение в иначе православна България.
Очакваме някой друг леко, магически да разреши проблемите ни, вперили
сме очи в Запада, вярваме на всеки политически или духовен проповедник,
който благоволи да ни навести, натам сме вложили всичките си надежди,
западните ценности определят мисленето ни и насочват усилията ни. А и
от Православната църква все чакаме... Тя да направи нещо за нас, без
усилия от наша страна, без жертви, магически да разреши проблемите ни.
Разгневени питаме: „Какво прави Православната църква за нас?” Хулим я,
обвиняваме я, плюем преди да сме вкусили.В
същото време там, на Запад, все повече хора си дават сметка, че
Православието всъщност прави най-важното: спасява човешката душа.
Четат, изучават, практикуват, „вкусват” и разбират, че „Господ е благ”.Те
имат всичко, за което така бленуваме, за което „душата си даваме”:
добре платена работа, добре напълнен хладилник, добро здравеопазване,
добре уреден живот... Имат и богата витрина, отрупана с всевъзможни
атрактивни и леснодостъпни религии, обещаващи чудеса. Но по неведоми
пътища откриват Православието и когато го открият, оставят всичко:
имуществото си, фирмата, обсебила живота им, суетните си занимания,
повърхностните си общения... Веднъж открили „тесния път”, не искат нищо
да препятства спасението им, а пълноценно да изживеят всеки миг от
живота си. По един или друг начин Бог привежда тези хора към
Православието и веднъж докоснали се до него, разбират, че тук е „пътят
и истината, и животът”, че тук е Христос.Манастирът
в Бозе, обл. Пиемонт, Италия, се е превърнал в своеобразен център,
където тези хора могат да общуват помежду си, да научат повече за
Православието, да си закупят православна литература. Вече десет години
монасите от братството в манастира са обърнали поглед към традициите на
Изтока и се опитват да устроят своя живот по образец на източните
монаси-пустинници, изучават светите отци, превеждат и издават
православна литература, рисуват икони по руски образци. Ежегодните
конференции, посветени на православната духовност, освен че имат
безспорен принос за развитието на съвременната богословска мисъл, са и
истинско тържество на Православието. Десетки гости от Италия, Франция,
Англия и други страни, не само потомци на православни емигранти, но и
потомствени католици и протестанти - всички те имат свой личен път към
Православието. Дали са стигнали до него по пътя на разума, чрез
страданието или по духовно-мистични пътища, общото при всички с които
разговарях е, че са приели Православието не просто формално. Неговият
дух прониква целия им живот. Когато
разговарям с хора като отец Герасим, г-н Алберто Балдуччи, Жан-Луи
Дандюран и научавам за техния път към Православието, ми става радостно,
че сме имали щастието да се родим в православна страна, и болно, че
така безотговорно пилеем този безценен дар. Болно ми е заради
готовността, с която заменяме безценните му съкровища за стъклените
мъниста на задокеанските проповедници. Питам се: готови ли сме ние да
отговорим на този повишен интерес на Запада към Православието? Можем ли
да дадем ясен отговор за вярата си? Познаваме ли я добре? И най-вече -
живеем ли я? Израсли
сме в православна страна и традиционно се считаме за православни, но
вярата не е просто родова черта. За да сме православни, всеки сам
трябва да извърви своя личен път към Православието, да го изучава и да
полага усилия да го живее. Само тогава можем да го оценим. И да го
преподаваме.Източник: Църковен вестник, бр. 19/2002
