Мобилно меню

3.6666666666667 1 1 1 1 1 Rating 3.67 (15 Votes)
София пак е залята с плакати за нови сектантски акции за лов на души. Самозвани „пророци” обещават чудодейни изцерения на „слепи, глухи, куци, раково болни” и с назидателен тон вкарват насъбралото се множество в „правия път”. Намериха се и българи, които екзалтирано им пригласяха: „Православната религия е мъртва религия”.  На такива подхождат думите: „Вода гази - жаден ходи”. До тях хилядолетен извор с жива вода, а те го тъпчат и калят с нозете си, вместо да се наведат и пият.
Каквото и да ги е завело там: заблуда, отчаяние или просто любопитство, жалко за тях. По-страшното е, че тази картина от „Южния парк” до голяма степен е показателна за общото настроение в иначе православна България. Очакваме някой друг леко, магически да разреши проблемите ни, вперили сме очи в Запада, вярваме на всеки политически или духовен проповедник, който благоволи да ни навести, натам сме вложили всичките си надежди, западните ценности определят мисленето ни и насочват усилията ни. А и от Православната църква все чакаме... Тя да направи нещо за нас, без усилия от наша страна, без жертви, магически да разреши проблемите ни. Разгневени питаме: „Какво прави Православната църква за нас?” Хулим я, обвиняваме я, плюем преди да сме вкусили.
В същото време там, на Запад, все повече хора си дават сметка, че Православието всъщност прави най-важното: спасява човешката душа. Четат, изучават, практикуват, „вкусват” и разбират, че „Господ е благ”.
Те имат всичко, за което така бленуваме, за което „душата си даваме”: добре платена работа, добре напълнен хладилник, добро здравеопазване, добре уреден живот... Имат и богата витрина, отрупана с всевъзможни атрактивни и леснодостъпни религии, обещаващи чудеса. Но по неведоми пътища откриват Православието и когато го открият, оставят всичко: имуществото си, фирмата, обсебила живота им, суетните си занимания, повърхностните си общения... Веднъж открили „тесния път”, не искат нищо да препятства спасението им, а пълноценно да изживеят всеки миг от живота си. По един или друг начин Бог привежда тези хора към Православието и веднъж докоснали се до него, разбират, че тук е „пътят и истината, и животът”, че тук е Христос.
Манастирът в Бозе, обл. Пиемонт, Италия, се е превърнал в своеобразен център, където тези хора могат да общуват помежду си, да научат повече за Православието, да си закупят православна литература. Вече десет години монасите от братството в манастира са обърнали поглед към традициите на Изтока и се опитват да устроят своя живот по образец на източните монаси-пустинници, изучават светите отци, превеждат и издават православна литература, рисуват икони по руски образци. Ежегодните конференции, посветени на православната духовност, освен че имат безспорен принос за развитието на съвременната богословска мисъл, са и истинско тържество на Православието. Десетки гости от Италия, Франция, Англия и други страни, не само потомци на православни емигранти, но и потомствени католици и протестанти - всички те имат свой личен път към Православието. Дали са стигнали до него по пътя на разума, чрез страданието или по духовно-мистични пътища, общото при всички с които разговарях е, че са приели Православието не просто формално. Неговият дух прониква целия им живот.
Когато разговарям с хора като отец Герасим, г-н Алберто Балдуччи, Жан-Луи Дандюран и научавам за техния път към Православието, ми става радостно, че сме имали щастието да се родим в православна страна, и болно, че така безотговорно пилеем този безценен дар. Болно ми е заради готовността, с която заменяме безценните му съкровища за стъклените мъниста на задокеанските проповедници. Питам се: готови ли сме ние да отговорим на този повишен интерес на Запада към Православието? Можем ли да дадем ясен отговор за вярата си? Познаваме ли я добре? И най-вече - живеем ли я?
Израсли сме в православна страна и традиционно се считаме за православни, но вярата не е просто родова черта. За да сме православни, всеки сам трябва да извърви своя личен път към Православието, да го изучава и да полага усилия да го живее. Само тогава можем да го оценим. И да го преподаваме.

Източник: Църковен вестник, бр. 19/2002

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/axk43 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.