Протопрезвитер Йоан Майендорф, чийто земен живот завърши на 22 юли 1992 г., на шестдесет и шест годишна възраст, произхожда от семейство с традиции в общественото служение в царска Русия. Роден е в Ньойи-сюр-Сен, Франция. През 1949 г. завършва Православния богословски („руския“) институт „Св. Сергий“ в Париж, а през 1958 г. защитава докторат в Сорбоната. Преподава и чете лекции главно в САЩ. Умира в Канада. Тази международна одисея отговаря изцяло на международната значимост на човека и неговата работа като учен и църковник.
Като учен Майендорф има основен принос към обновеното разбиране за историята на византийската култура и за Византийската църква в нашия век. Неговото критично издание и превод на френски на Триадите на св. Григорий Паламà (публикувано в Лювен през 1959 г.), което в първоначалния си вид е неговата дисертация в Сорбоната, заедно с монографията му върху св. Григорий от същата година, отваря за първи път пред западните изследователи света на духовността и богословската спекулация на този често неразбиран и клеветен мислител на монашеството и „исихаст“ от четиринадесетото столетие.
Трудът, озаглавен Christ in Eastern Christian Thought (1969 г.), който бях горд да предложа като редактор в „Corpus Books“, разкрива в личността на Богочовека лайтмотива, придаващ смисъл както на метафизиката на източното богословие, така и на църковните събори, на иконоборческите спорове и на мистичната отдаденост. На свой ред, Byzantine Theology (1974 г.) е пътната карта за всеки английски-говорещ изследовател в началото на изучаването на тази важна, но и неизследвана територия.
Когато четох първите коректури на последната книга, публикувана от Майендорф преди смъртта му, Imperial Unity and Christian Divisions, отпечатана първоначално през 1989 г. от „St. Vladimir’s Seminary Press“, аз наруших обичайното за мен ембарго за писане на рекламни редакторски текстове на външните обвивки на книги, за да напиша следното:
„Наистина малцина са учените, на Изток и на Запад, които са в позицията да се заемат с подобна задача. Всъщност това може да направи добре само един източен учен, който живее на Запад. Тъкмо такъв е, разбира се, Йоан Майендорф. Действително добре познавайки трудните за разбиране първостепенни източници, и с изчерпващи, но и критични познания върху съвременната научна литература, той умело води своите читатели през лабиринта на столетията, при това с честност, обективност и съчувствие. Не мога да си представя, че съществува дори един студент по църковна история, който да не би извлякъл полза от това забележително постижение“.
Тази оценка е все още валидна.
Въпреки прекарания период като действащ директор на Центъра за византийски изследвания „Dumbarton Oaks“ на Харвардския университет във Вашингтон, както и дългото време като помощник-професор във Фордъмския университет, неговата идентичност като учен е свързана с асоциирането му в продължение на една трета от столетието – от 1959 до 1992 г. – със семинарията „Св. Владимир“. Във време, когато много от нас се чувствахме задължени да избираме между науката и семинарията, той успя да съчетае и двете, като остана в семинарията и дори стана неин декан – през 1984 г., след смъртта на Александър Шмеман, който, на свой ред, наследи Георги Флоровски. Носеше и смазващия товар на отговорностите в наново преустроената Православна църква на Америка, в която беше съветник на нейния Св. Синод, редактор на нейния месечен вестник, неин проповедник и лектор. Той работеше за излекуването в нея на юрисдикционните спорове и разколи, както и за поощряване на усета за Православната църква като обединяваща сила в американския живот.
В много отношения Майендорф беше последен представител на православната руска емигрантска общност, който беше дълбоко вкоренен в руската култура и строго се придържаше към нея. В същото време обаче той беше и най-големият американец от това поколение – едновременно и американец, и французин, и руснак, и грък! Ще бъде нужен някой бъдещ историк, който да предостави пълен и подробен разказ върху историята на Източното православие в западното полукълбо – история, която на 24 септември 1994 г., с отбелязването на двестагодишнината на Кодиакската мисия, навърши точно две столетия. Тази история започва с етнически групи, изолирани една от друга не по-малко, отколкото от самия американски живот, но сега вече е достигнала онази точка, в която реалността на православния опит заема своето място по чест вътре в голямото религиозно общество на Северна и Южна Америка. В тази история преходното поколение излъчи забележителна група от водачи, включваща архиеп. Яков, както и триадата на отците Флоровски, Шмеман и Майендорф. Благодарение на тяхната работа американското православие, както и американското християнство въобще няма вече никога да бъдат същите.
Сред много от скъпите за мен колеги и близки приятели в течение на последните четиридесет и шест години Йоан Майендорф заема наистина единствено по рода си място. Понякога той се шегуваше върху иронията на историята, направила някого с немско име, като него, член на Православната църква и някого със славянско име, като мен – член на Лутеранската църква. Когато група мои студенти, под редакторството на Патрик Хенри, събраха томче с есета, посветени на моя шестдесети рожден ден, беше съвсем естествено сред другите двама поканени от тях мои колеги да бъде о. Йоан (другият беше Албърт Аутлър). Така, когато на 17 юли от семинарията „Св. Владимир“ ми телефонираха, че о. Йоан внезапно и озадачаващо е заболял в Монреал, аз веднага позвъних в болницата, за да говоря с неговата съпруга Мария. Благодаря на Бога за това, че състоянието на о. Йоан ми позволи да поговоря за кратко и с него. (Типично за него, той искаше да разбере как се придвижва моята книга за кападокийските отци.) Седмица по-късно запалих свещ, за да се присъединя към заупокойните песнопения на неговото опело в „Св. Владимир“. Тези песнопения, благодарение на това, което той и неговите колеги бяха направили, звучаха вече на английски, но cantus firmus под тях беше също на гръцки и на църковнославянски. Така, както ни призовава и Литургията на св. Йоан Златоуст:
„Християнски безболестен, непозорен, мирен свършек на живота си и добър отговор пред страшното Христово съдилище просим“.[1]
Превод: Борис Маринов
* Pelikan, J. „In memory of John Meyendorff“ – In: New Perspectives on Historical Theology: Essays in memory of John Meyendorff, ed. by B. Nassif, Grand Rapids, Mich.: „Eerdmans“ 1996, p. 7-9.
