За източноцърковната православна музика и нуждата от будители днес
- Детайли
- Дария-Кармина Йосифова Молийр
Интервю с известния български псалт и преподавател по византийско (източно) църковно пеене Никола Антонов. Разговора води Дария-Кармина Йосифова Молийр от Българската църковна община „Св. Кирил и св. Методий“, гр. Хамбург
- Г-н Антонов, Вие сте човек с разностранни интереси, разнородни таланти… Kак започнахте да отдавате все повече и повече от свободното си време на източноцърковната православна музика и защо точно на нея, а не например на многогласната руска хорова традиция?
- Случи се постепенно и естествено. Още от семинарските години имах интерес към едногласната музика, т. нар. източно пеене, отдаваше ми се и ме вълнуваше. Не пренебрегвах и западното хорово пеене. Отрано започнах да вземам участие в професионални хорови състави. Това ми даде певчески и сценичен опит. Уважавам и познавам хоровата традиция, основана върху западната полифония, която се изпълнява в Православната църква. Тя има своите достойнства. С времето осъзнавах все повече, че задачата на музиката в богослужението не е само естетическа, не само да украсява храма и да вълнува със своите съзвучия. Така, с напредването на живота ми се съсредоточих все повече върху източното пеене, основано върху византийското осмогласие, завърших съответното образование в Гърция, тъй като у нас тази музика не се изучава достатъчно задълбочено и се посветих на нея. Основах школа към храм „Рождество Христово“ в София. Смятам, че като християни имаме отговорност да разпознаем дарбите си, които са ни дадени от Бога, и да ги развиваме, да се научим да ги използваме правилно. Много често бутаме живота си в различна посока от тази, която Бог ни е отредил, блъскаме се, падаме и постоянно сме неудовлетворени от себе си. А всичко, което е било нужно да направим, е само да разпознаем своята харизма и да се погрижим за нея. През последните години отделям все повече време за църковната музика. В съвременния свят нищо не става без да платиш съответната цена, без да изоставиш други неща, които те чакат да свършиш, но виждам, че така е правилно, защото Бог ми помага. Щом Бог ми помага, значи съм на прав път.
Светец по-светъл от звезда
- Детайли
- † Български патриарх Неофит
Обръщение на Негово Светейшество Българския патриарх Неофит за празника на св. вмчк Димитър Солунски
Обични в Господа братя и сестри,
В двадесет и шестия ден на октомври светата Православна църква почита светлата памет на славния Христов воин и великомъченик мироточеца Димитър Солунски. Този дивен Божи угодник, живял и подвизавал се във вярата през далечното трето и началото на четвъртото столетие, във времена на тежки гонения против вярата и Църквата, винаги е бил на особено висока почит сред православния ни народ. Вдъхновено Похвално слово за него е написал още в зората на християнска България св. Климент Охридски, а във времето на Търновска България живота и подвига на св. Димитър е прославил и друг изтъкнат наш духовник и книжовник – митр. Григорий (Цамблак). В династията на Асеневци са го смятали за свой покровител, както и на възстановената в 1185 г. българска държава, а броят на посветените на него храмове и днес продължава да свидетелства за любовта на православния български род към Солунския чудотворец и за преклонението му пред него.
С малко думи за една голяма личност – Вселенският патриарх Вартоломей
- Детайли
- Иван Желев Димитров
На 2 ноември се навършват тридесет години от интронизацията на Вселенския патриарх Вартоломей, 270-и по ред епископ на Византион, после Константинопол, сега Истанбул, а за българите и другите славяни – Цариград. Впечатлява това, което патр. Вартоломей казва в словото си при интронизацията си: че поема „кръста на св. апостол Андрей Първозвани (т. е. на първия епископ на Византион) в непрекъснатото изкачване по пътя към Лобното място, за да се съразпънем с Господа и с Неговата съразпъната Църква, за да запазим светлината на Възкресението!“. И по-нататък: „Пребивавайки в дълбоко съзнание за своето недостойнство и смирение и гледайки колко трудно може да се носи този кръст, който поемаме, ние прибягваме към милостта на Господа и призоваваме Неговата благодат, та в нашата немощ да се прояви напълно Неговата сила“.[1]
Манастирът, който разказва за мъченичеството на света Злата Мъгленска
- Детайли
- Златина Иванова
Св. Злата Мъгленска умира мъченически на 13 октомври 1795 г. Само у нас нейната памет се чества на 18 октомври. Нейното житие е написано от преп. Никодим Светогорец и е включено в неговия сборник с жития на новомъченици. Почитта към новомъченицата се разпространява бързо в Егейска Македония. Много от местните църкви и манастири я изписват на стенопис или икона, а местните топоними изобилстват от имена като „дървото на света Злата“ заради мъченическата ѝ смърт на дива круша.
Само дванадесет години по-късно, през 1807 г., се появява първата икона на св. Злата като стенопис в женската част на новопростроения храм „Успение Богородично“ във Велвендо, на 40 км от Козани. Това изображение се пази и до днес.
Бог благославя нашите усилия, ако не са плод на егоизъм и лична изгода
- Детайли
- Марин Маринов
Интервю с Александруполския митрополит Антим за поведението на християните в пандемията, благотворителността на Църквата и пастирските грижи към бедни и богати.
- Ваше Високопреосвещенство, живеем в трудни времена заради пандемията и в такива моменти винаги обръщаме поглед към Църквата за утеха и подкрепа. Кажете, моля Ви, послушаха ли Ви вярващите във Вашата епархия, когато ги призовахте да ограничат посещенията си в православните храмове заради пандемията и да отправят молитвите си към Бога пред своя домашен иконостас?
- Наистина, трудни са времената, в които живеем. Пандемията променя много страни на всекидневния ни живот. Затова Църквата е призвана да изпълни задачата си да утешава и да подкрепя народа си. Църквата ни учи на две неща: да живеем живота си с радост и надежда и в края на земния си живот да победим и смъртта, като я направим преддверие към истинския живот, който идва след това. И това не са философски спекулации, това е самият наш живот. Ние, християните, всичко това го живеем и затова не беше лесно да ограничим този наш духовен опит, като затворим храмовете, които за нас, православните християни, са „небе на земята“. В крайна сметка обаче, за да запазим нашите болни и възрастни хора, се примирихме и направихме домовете си храмове и домашните си иконостаси – олтари.
| Словото стана плът |
|---|
Нашите филми
