Бог благославя нашите усилия, ако не са плод на егоизъм и лична изгода

- В разгара на пандемията Вие оставихте отворени храмовете само в неделя. Срещнахте ли съпротива от богомолците и от духовния клир?

- Това беше трудно преживяване, защото дори в неделните дни не отваряхме храмовете. Извършвахме литургиите при заключени врати, без вярващи. Местни телевизии и радиостанции предаваха службите, а вярващите се бяха „залепили“ за екраните, мнозина проследяваха службите коленичили в дома си със свещи в ръка. А когато службата свършеше, отваряхме вратите и вярващи идваха в храмовете при спазване на всички противоепидемични изисквания, за да ги причастим. Беше трудно време, дано Бог не позволи да изживеем друго такова изпитание! Още повече че през целия си свещенически живот ние призоваваме хората да идват в църква, а в онзи период се заключвахме и не ги пускахме. Беше ни много болно, плачехме за тази разлъка. Някои се гневяха, но в крайна сметка всички разбраха, че целта ни е да се предотвратят смъртни случаи сред хората. А и Иисус Христос е казал да сме „мъдри като змии и незлобиви като гълъби“. Църквата като учреждение с двехилядигодишен опит не се плаши от безизходици, винаги намира решение.

- Вие ваксинирахте ли се? Трябва ли Църквата да поощрява хората да се ваксинират и да поощрява богомолците да посещават храмовете с маски?

- Да, разбира се, ваксината няма алтернатива. Бог е просветил учените да я изготвят. Науката, всяка наука напредва, колкото Бог пожелае, защото Той е Победителят в историята на света. Които смятат, че на света има нещо, което се движи успешно против Божията воля, те не вярват в Неговото всемогъщество. Разбира се, ние сме създадени от Бога със свободна воля, но в крайна сметка, според поговорката, „Бог пише с прави букви дори върху криви линии“. Затова християните не се страхуваме от нищо около нас. Нали носим очила при трудности със зрението? Нали ползваме ортопедични приспособления, когато имаме нужда? Тогава защо да не носим маски?! Наистина, затрудняват ни, но понасяме неудобството, за да предпазим братята и сестрите около нас, които може да са податливи на заразата. И го правим от любов!

- Какво казвате на онези, които заявяват „Аз ще ходя на църква и в пандемията, пък Бог ще ме пази“?

- Разбира се, Бог пази всички ни, но ние не бива да си правим експерименти с Божията воля. Иисус Христос не скочи от покрива на Соломоновия храм в Йерусалим, както дяволът Му предложи, нито слезе от Кръста, както Го предизвикваха да направи онези, които Го бяха разпънали. Бог „спасява от смъртта, но и чрез смъртта“. Но ние имаме ли търпение? Въпросът не е да живеем или да умрем, въпросът е да не загубим вярата си. Бог обичаше и Йов, но сурово го изпита. Ние ще издържим ли едно такова изпитание за нас или за близките ни? Страх ни е заради слабата ни вяра, че не вярваме в Божията сила. Спомняте ли си какво отговори Христос, когато Го бяха попитали дали може да излекува един болен? Той отговори: „Не Ме питайте дали мога да го излекувам. А вие можете ли да повярвате, че мога? Ако можете да го повярвате, тогава болният ще оздравее“. И Той продължил да лекува и да възкресява мъртъвци.

- Как решихте въпроса със светото Причастие, което се извършва с една лъжичка за всички богомолци и по този начин крие опасност от предаване на зараза?

- В това отношение преживяхме едно чудо! Наистина лъжичката оправдано предизвиква колебание. Но трябва да го преодолеем с вяра. Например: ще отидем в храма, след като се ваксинираме и с маска, а в края на Литургията, когато свещеникът ни призове „Със страх Божи и с вяра пристъпете!“, ще отидем до светата Чаша, ще махнем маската, ще се прекръстим и ще приемем причастие с лъжичката. Това означава, че като човек аз пазя своята уязвима природа, не излагам себе си и околните на опасност, но и като християнин поверявам своя живот на любовта и закрилата на Христос. Лъжичката дава живот, а не смърт. Това е Божието чудо, то е дар на Неговата Църква. Ако беше опасно, свещениците щяхме да сме измрели отпреди векове! Но това чудо се дължи не на наше достойнство или заслуги, а на Божията любов. Иска се смирение, за да го получим, а не егоизъм и самозабравяне.

- В една от своите проповеди Вие призовахте вярващите: „Възстановете връзките с членовете на семейството си, играйте с децата си, говорете помежду си!“. Кои са основните проблеми на съвременното семейство?

- Основният проблем е отдалечаването на членовете на семейството един от друг! Някога семейството се събираше около трапезата всеки ден, днес това не е лесно, ритъмът на живота е променен и нуждите на хората се увеличиха. Силата, активността и резултатността обаче на всяко семейство са пропорционални на силата на връзката на членовете помежду им. В противен случай децата ще изгорят това, което родителите са създали, а внуците ще събират пепелта. Западният начин на живот е устремен нанякъде, не знае спирачки и семейството там има други форми. Ние, православните, обаче имаме друга култура. Затова е нужно да намираме нови начини да съхраним връзките в семейството. И у нас го има този устрем напред, но съществуват мигове, празници, дни, прояви, периоди, когато можем да се срещаме, да сядаме на трапезата всички заедно, да се помолим заедно, да разговаряме, да правим равносметка, да се прегръщаме и да даваме израз на чувствата си на любов един към друг. Църковният ни живот изключително много помага за това: да показваме хубавите си чувства, да заглушаваме лошите чувства и да се изграждаме емоционално, да искаме прошка, когато трябва.

- Разкажете нещо повече за грижите, които митрополията на Александруполи полага за двеста и петдесет социално слаби възрастни хора, настанени в специализирана болница.

- Помагат ни хората – и богати от излишъка си, и бедни от недоимъка си. Благодарение на това поддържаме две големи социални заведения, в които се грижим за около стотина възрастни и сто и петдесетима хронично болни на легло, жени и мъже. Държавата разбира важността на този принос на Църквата, която осигурява качествена услуга, човечност в отношението, като същевременно и по-ниско заплащане за полаганите грижи, и ни отпуска целева субсидия от осигурителните каси на обгрижваните хора, за да можем да ги обслужваме. Тя провежда редовни и внезапни проверки за установяване на качеството на грижата за хората и на разпореждането с техните средства. Подобните частни социални домове са много скъпи и малцина могат да си платят да бъдат приети там. От своя страна и обществото в града и областта вижда и оценява този принос на нашата митрополия и помага със средства, с различни дейности и прояви. Един друг параметър на този въпрос са служителите, общо сто и четиридесет души от нашия район, които работят постоянно в нашите институции (лекари и медицински сестри, физиотерапевти, техници, помощен персонал и т. н.) и се издържат от това. Не на последно място, разбира се, е и това, че всички покупки (храна, лекарства и други медицински изделия и пр.) се правят от магазини и аптеки от нашия район. Това са много средства, които влизат в местната икономика и помагат за издръжка на живеещите тук.

- Какъв е редът за постъпване в това заведение? Кой може да постъпи там?

- Изискването е възрастният човек да внася сумата от пенсията, която получава. За нас като епархийска църква и ръководство грижата за тези хора не е трудна, защото съществува християнска взаимност: с излишъка от пенсията на по-заможния се подпомага онзи, който има по-малка пенсия. Така че всички получават едни и същи грижи без разлика, за да може всеки да има онова, за което се молим всеки ден в храма на богослуженията сутрин и вечер: последните години от живота ни да бъдат „без болести, достойни, мирни“.

- Разкажете нещо повече за работата на митрополията с децата.

- За тях сме направили детска ясла, детска градина и една група за предучилищна подготовка. Имаме общо сто деца. Истината е, че родителите-гърци се доверяват на Православната църква за отглеждането и възпитанието на децата си. Наемаме учителки на пълна заетост и с осигуровки, работим в системата на министерството на образованието, с официалните образователни програми. С два училищни автобуса взимаме децата от домовете им сутрин и ги връщаме следобед. Възнамеряваме да направим основно училище и гимназия, ако е воля Божия.

- Колко място заема в работата Ви църковната милосърдна дейност?

- Поддържаме една всекидневна кухня за бедни, където предлагаме триста и петдесет порции ядене на бедни наши съграждани единадесет месеца през годината. Тази кухня се финансира от специалните „нищелюбиви“ каси (т. е. каси за бедните), които имаме по храмовете, но получаваме и много дарения от богати и бедни хора от нашия район. Освен това храмовете от своите каси за бедните раздават всеки месец средствата, които събират, на своите енориаши в нужда. Покриват се стипендии за деца от бедни семейства, за да учат, разходи за медицински процедури и закупуване на лекарства и др. Слава на Бога, нашите съграждани ни се доверяват и затова всяка година правим публичен отчет за приходите и къде са дадени средствата (без да публикуваме имената).

- От думите Ви става ясно, че митрополията развива много широка социална дейност – това не затруднява ли основната Ви работа на Божи пастир?

- Да, много добър въпрос, наистина цялата тази социална дейност „краде“ от времето, което винаги съм посвещавал на пастирската си работа. Но все пак аз имам честни и опитни сътрудници, клирици и миряни, които ми помагат в управителните съвети и във финансовото ръководство. Във всички случаи делото на Църквата, както се вижда от книга „Деяния на апостолите“ в Новия Завет, има три области: богослужение, проповядване на вярата и благотворителност. Моля се на Бога, ако в някоя от тези области имам пропуски, да ми помогне да ги допълня в другите две области. Вярвам и съм свидетел на това непрекъснато, че Божията любов благославя всяко наше усилие, стига то да не е плод на егоизъм или за лична изгода, но да бъде за Неговата църква, т. е. за нашите християни.

- Вашата епархия е на границата с Турция – какво е отношението Ви към бежанците?

- По-рано, когато започна бежанската вълна, проявявахме повече чувствителност към тези хора, които незаконно преминаваха границата ни. Те идваха от страни, в които се водеше война, и бяха достойни за съжаление и състрадание. След това започнаха да идват големи множества хора, които просто се стремят да стигнат до западните страни. Така че проблемът получи политически и социални измерения, стана общоевропейски, затова в нашия район дойде Фронтекс да контролира граничната линия, а и Турция започна да използва тези хора като инструмент за натиск. При това положение ние като местна църква се отдръпнахме от първоначалното си хуманитарно разположение и готовност да помагаме. Сега положението се успокои и се моля да престанат тези хора да бъдат измъчвани от „игрите на големите интереси“.

- Каква беше причината да възкликнете преди година: „Европейската визия за обединена Европа се удави в река Марица“?

- Идеята за обединена Европа ни накара да повярваме, че страните ни ще тръгнат в един общ ритъм, доколкото е възможно. Но в годините, когато Гърция преживяваше икономическата криза (2009-2019), наблюдавахме сурово и безчовечно отношение на Европа към нас. Ние, гърците, знаехме своите грешки, но до голяма степен плащахме грешките (или сметките) на големите страни в Европейския съюз. Все пак издържахме и излязохме с кървави жертви от кризата. Но когато през януари 2020 г. възникна бежанският проблем и виждахме на границите ни да се струпват хиляди бежанци и мигранти, а чувахме и „милите“ гласове на европейските лидери, които искаха да се измъкнат от проблема като го стоварят само на нашите гърбове, тогава възроптахме. Такива думи на възмущение са и тези, които припомняте, че съм казал тогава. За щастие драстичната намеса тогава на правителството на Кирякос Мицотакис принуди ЕС да поеме своята отговорност по бежанския проблем и да го признае като общоевропейски проблем. Сега нещата се повтарят с афганистанската криза. Ако Западът наистина иска да защити бежанските множества, идващи от онази страна, нека престане да се държи лицемерно. Нека не оставя афганистанците да минават през междинните страни и да се излагат на униженията на безкрайния си път, докато стигнат до тяхната територия – нека изпратят самолети и да ги вземат направо оттам! Няма да има нужда да леят и крокодилски сълзи за всички онези, които се давят в Марица или в Средиземно море!

- Има ли кадрови проблем с клириците във Вашата ехархия?

- Досега нямахме такъв проблем, но вече започват да се очертават редица свободни места, защото намаляват кандидатите за свещеници. В големите градове проблемът е по-малък, но в нашата епархия той е по-голям. Мисля, че ние, епископите, трябва отново да разгледаме въпроса с кадрите на Църквата в Гърция и да се погрижим за набирането на млади клирици. Не пристъпваме лесно към такива дискусии, но се налага да го направим. Като избягваме да погледнем в очите някои истини, ние нанасяме духовна вреда на християните си.

- Имате ли впечатления от клирици, богомолци и дарители в България?

- Клирици и миряни българи много пъти са ни изненадвали с благочестието и предаността си към нашата православна традиция. Виждаме сред християните в България да се поддържат някои елементи от общата ни богата православна духовност, които за съжаление в Гърция постепенно се губят или вече напълно са забравени. Онова, от което българският народ има нужда, е да се запознае по-дълбоко с общото ни православно богословие и така теоретично да обоснове онова, в което на практика вярва, макар и след толкова жертви, понесени през трудните години. Затова имаме нужда от искрено общение с взаимно доверие и с поглед към бъдещето на Балканите, където децата ни ще живеят заедно с една и съща технология в ръцете си и със същите проблеми. Досега сърцата ни още не са се отворили така широко, както се отвориха границите ни. А докато ние, православните балканци, закъсняваме да се приближим един към друг, ще идват „други“ и ще вършеят в нашите страни, в живота ни и в душите ни.

Колкото до благодетелите на Църквата, за които питате, винаги трябва да им обръщаме внимание. Ако в техните благодетелски действия отсъства елементът на православната вяра и традиция, тогава се налага да ги ориентираме. Когато дарителите на Църквата живеят вярата ни, участват в тайнствата на Църквата, когато почитат свещения клир и му се доверяват, тогава Църквата не се страхува от тях, отваря им вратите си, защото и те са нейни чеда.

Интервюто е публикувано за първи път във в-к „24 часа“ – със съкращения. В „Двери“ излиза пълният текст на разговора с владиката.

На втората снимка: Катедралният храм „Св. Николай“ в Александруполи (Дедеагач).

На третата снимка: Новият храм „Св. Трима светители“ в манастира „Успение Богородично“ край с. Макри, западно от Александруполи.

На четвъртата снимка: Старопиталището на митрополията.

На петата снимка: Владиката извършва водосвет в детската градина на епархията.

Новото старопиталище на Александруполската митрополия, в което ще бъдат настанени още възрастни хора: