Празникът Въздвижение… В продължение на столетия на този ден архиереят, обкръжен насред храма от сонма на духовенството, е издигал високо над молещите се кръст, като ги е осенявал в четирите посоки, а през това време хорът велегласно е пеел „Господи, помилуй!“. Това е бил празникът на една християнска империя, родена под знака на Кръста в деня, когато имп. Константин е съзрял във видение кръст и думите „С това побеждавай“… Това е празник на победата на християнството над царствата, културите и цивилизациите; празник на един християнски свят, който вече се е разпаднал и продължава да се разпада пред очите ни.
Да, и тази година, както всяка друга, този тържествен древен обред ще бъде извършен. И хорът радостно ще пее: „Кръстът е царска власт, кръстът е красотата на всемира“ (Крест царей держава, крест – красота вселенной). Около храма обаче, безучастен по отношение на този съкровен празник, ще си громоли огромният град, несвързан с него по никакъв начин и милиони хора ще продължават да си живеят всекидневния живот – с вълнения, интереси, радости и скърби, които нямат никакво отношение към онова, което се извършва в храмовете. И как тогава упорстваме в повтарянето на тези победни слова и говорим отново и отново, че кръстът е бил несъкрушима победа?
Уви, налага се да признаем, че множество, множество християни не знаят какъв отговор да дадат на такива въпроси. Множество християни някак си са свикнали Църквата да е избутана в задния двор на живота, да е прокудена от културата, от всекидневието, от училището – отвсякъде. Множество християни са доволни на това, че с презрение им позволяват „да си извършват там обредите“ стига да се държат тихо и кротко и да не пречат на света да си строи своя живот – без Бога, без Христос, без вяра, без молитва. Те – тези уморени християни, вече почти и не помнят какво е казал Христос в нощта, когато е отивал към разпятието Си: „В света скърби ще имате, но дерзайте, Аз победих света“.
На мене обаче ми се струва, че ако празнуваме този празник на издигането на Кръста, ако повтаряме древните слова на тържествуването и победата, то това не е просто за да си припомним една някогашна победа – нещо останало в миналото, което вече го няма. А струва ми се – затова, да се замислим по-дълбоко в смисъла на самата дума „победа“ в християнската вяра.
Може би едва сега, лишени от външните признаци на могъществото, от победа, от подкрепата на властите, от неизчислими богатства, лишени от всичко онова, което ни се е струвало признак и символ на победата, ние се оказваме способни да разберем, че всичко това може би не е било истинска победа.
Да, кръстът, който в ръцете на свещенослужителя се е издигал над човешките тълпи, е бил украсен със злато, сребро и скъпоценни камъни, но нито златото, нито среброто, нито скъпоценните камъни са в състояние да замъглят изначалното и вечно значение на Кръста – като оръдие на позорна и мъчителна смърт, към което с гвоздеи е прикован Отхвърленият от всички и задъхващ се от болка и жажда Човек.
И нека имаме смелост да се запитаме: не са ли се разпаднали тъкмо поради това всички тези християнски царства и култури, не се ли е превърнала победата в поражение, именно защото ние, християните, сме ослепели за основния смисъл, за основното значение на основния символ? И защото сме решили, че този смисъл може да се потули със злато и сребро, и че всичко, което Бог иска от нас, е да извършваме поклонение пред миналото?
Все пак обаче почитането на Кръста, издигането му, възпяването на Христовата победа – не значи ли това преди всичко, че вярваме в Разпнатия, вярваме, че кръстният знак е знак на онова потресаващо, единствено по своя смисъл поражение, което единствено по силата на това, че е поражение, единствено при възприемането му като поражение, се е превърнало в победа и тържествуване?
Но не, не за външно видима победа е дошъл Христос на света: на Него Му е било предложено царство и Той го е отхвърлил. В момента на предаването Му на смърт Той е казал: „Мислите ли, че не мога сега да помоля Своя Отец да изпрати легиони ангели, които да ме защитят?“. Христос обаче никога не е бил повече Цар, отколкото в мига, когато е бил обкръжен от злобната и дюдюкаща тълпа. Вървял е към Голгота, понесъл на плещите Си Своя кръст. Неговата царственост и сила никога не са били по-очевидни, отколкото в онзи час, когато Пилат Го е извел пред тълпата – Него, наметнатия с багреница и осъден на смърт престъпник с трънен венец на главата, и е заявил на беснеещата тълпа: „Ето вашия Цар!“.
И наистина, единствено тук е цялата тайна на християнството, а, следователно, и победата му – в радостната вяра, че именно в този Отхвърлен, Осъден и Разпнат е възсияла в света Божията любов, че се е открило Царството, над което никой не може да има никаква власт. Всеки от нас трябва единствено да приеме Христос, да Го приеме с цялото си сърце, с цялата си вяра, с цялата си надежда. Иначе каквито и да било външни победи нямат никакъв смисъл.
И може би на нас ни е необходимо това външно поражение на християнския свят, може би ние имаме нужда от това оскъдняване и отхвърляне, за да се очисти вярата ни от всякаква земна гордост, от уповаването на външни сили и външна победа. За да се очисти нашето собствено виждане на Кръста Христов, който се издига над нас и над света, дори и ние, и светът да не виждаме това.
Издига се и побеждава, без оглед на обстоятелствата. „Кръстът е красотата на всемира“. И в каквито и обстоятелства да се намира човекът, колкото и злото външно да тържествува в света, сърцето знае и чува: „Дерзайте, Аз победих света“.
Превод: Цветан Биюков
