Ние не сме истински хора, защото нямаме истински отношения с Бога. Нашите отношения с Бога са измислени. Всички сме попадали на евтина литература – от онези книжки по пет лева парчето... Седи си някой човек вкъщи, а животът му скучен, сив, пари няма ... и решава да пише. Мъчи се, върти го и се ражда роман, чието качество лесно може да се установи. Обикновено трудно стигаш до края му. И ние правим така – усещаме живота си празен, сив и скучен и решаваме да го разнообразим. Всеки си изгражда такава фантазия, на каквато е способен. И заживяваме в този измислен свят, без дори да усетим, как той поглъща цялата ни енергия. По същия начин мислим, че имаме някакви отношения с Бога, но всъщност само си ги измисляме, ние не Го познаваме, нито знаем Какъв е. В църковния си живот сме актьори – построяваме една красива сцена, заставаме в центъра (както никога не сме се чувствали в реалния живот) и започваме своето представление. „Ето, моля, това са моите подвизи, това е моята любов към Бога и богослужението, това е постът ми, това са греховете, за които се кая...” И вярваме, че Бог особено благоволи към това наше представление. Ами ако си представим, че зрителите си тръгнат и няма публика, пред която да показваме християнския си живот? По-малодушните ще си тръгнат, но по-ревностните ще останат. Защото има още един зрител, на който особено много държим. Зрителят вътре в нас. Той ни е най-големият почитател и заради него сме готови на всичко.
В света има няколко типа хора. Първите са жизнелюбивите – те обичат живота, ценят го, радват му се и го уважават и поради тази си любов към него, не могат да го разрушават. И да имат слабости в характера си, такива хора не могат да причинят големи беди на обществото. Другите са тези, които ги е грижа само да са сити – трупат, събират разни неща, да са на сигурно в живота си. Те също са сравнително безобидни. А има и един трети тип, който е изключително опасен. Тези хора нито обичат живота, нито ги е грижа за себе си. Те имат идея, на която служат безрезервно и изцяло като на свой идол. Такива са били всички утописти, революционери, които са причинили невероятни страдания на човечеството, гонейки въплъщението на своята идея. Към това са особено склонни и хората на изкуството, които имат силна фантазия и емоционалност. А ние, религиозните хора, може да сме най-опасни от всички. Защото служейки на идеята си, религиозният човек подменя истинските отношения между Бога и себе си, а после предава фантазиите си и в общността... И какво мислите, сме сътворили? Велик роман за себе си и Бога? Ние тук се познаваме, между нас няма гениални писатели... Всички сме автори на евтина белетристика. Нашите религиозни фантазии са лишени дори от естетиката на мистичните преживявания на католическите светци, за които казваме, че са в прелест... Скука и шаблони са „произведенията” ни.
Тогава какво да направим? Как да се освободим от тази отрова, която, трябва да признаем, живее по малко у всеки от нас? Проблемът е в това, че ние искаме да сме добри, благочестиви, да се харесваме, да се чувстваме значими поне в Църквата – понеже светът ни е отказал тази значимост. А Бог иска от нас да сме искрени. Когато сме сред хора, може да пазим някакъв вид – за да не изложим себе си и Църквата, но когато останем насаме с Бога, нека оставим този маскарад и да промълвим „Лош съм, Господи, гнусота пред Теб са моите добродетели ...” И Бог, който обича истината, ще ни забележи и ще слезе...”
Из неделната проповед, произнесена на 20 септември в църквата „Св. вмчца Екатерина” в Киев
Превод: Златина Иванова
Превод: Златина Иванова
