Църквата лекува. Тя функционира като болница и затова изповедта има изцелителен характер, а не юридически, нито наказателен. Не отиваме на изповед, за да получим присъда. Не отиваме, за да ни кажат: „Знаеш ли, тук е съд, а духовникът е съдия. Направил си това престъпление – за него се полагат пет дена арест, затвор или глоба”. И сега има хора, които казват: „Отидох на изповед при моя духовник и ми наложи глоба!”. На изповед отиваме, както отиваме при лекаря. Знаем, че грехът е болест, заболяване на нашата природа. Прародителският грях не е вина, от която сме длъжни да се освободим, нито е наказание от Бога, а заболяване на нашата природа, която се предава от поколение на поколение. Грехът е болест и както отиваме при лекаря и му казваме симптомите на нашата болест – боли ме тук и тук – по същия начин отиваме при духовника в нашата енория или където ние изберем свободно и му описваме симптомите на нашата болест. Нашите грехове са симптомите на болестта ни. Когато казвам, че крада, завиждам, правя едно или друго, аз не изброявам нарушения на юридическия или дори нравствен кодекс, а симптоми на болест. Спрямо тях духовникът е длъжен да действа като лекар, а не като съдия или полицай и именно тогава той ще види какво се крие зад тях. Казваш на лекаря, че стомахът те боли, но той е този, който трябва да разбере какви бактерии имаш, каква е точно болестта ти и как се лекува. Отиваме при духовника с пълното съзнание, че отиваме при лекар.
Как отиваме на изповед?
Изповедта е голямо изкуство. Голямо изкуство е да се изповядваш и, естествено, голямо изкуство е духовникът да изповядва. Но тук говорим за изповядващия се. Има много начини. Някои хора, например деца, ги водят насила – майка им ги хваща, бута ги в изповедалнята, естествено след като предварително дойде и каже на духовника: ще му кажеш така и така сега, като влезе вътре! И горко ти, ако дръзнеш да не му кажеш това, което майка му ти е казала. След това тя ще те има за най-големия си враг. Имаме горчив опит от такива неща. Казахме, далеч от такива „благочестиви” майки... Защо ли? Особено от тези „благочестиви” родители, които искат предварително да кажат на духовника какво да каже на детето им. Идват и ти казват:
- Виж, дъщеря ми има проблем! Влюби се в един хулиган, наркоман! Сега, като дойде вътре, отче, кажи й, че трябва да го напусне!
Момичето влиза вътре и разбираш, че младежът не е нито наркоман, нито крадец, нито лъжец, а просто майката това си е наумила. Казваш на девойката:
- Дъще, да не би да е наркоман? Крадец? Лъжец?
- Не, за Бога!
- Е, ожени се тогава!
Излиза дъщерята и казва:
- Отецът ми каза, че няма проблем да се оженя!
Е, свещеникът трябва да се „приготви”, защото не се е вслушал в заповедта на майката. Смеете се, но на мен сърцето ми се къса от тези неща. Страх ме обзема, когато майки водят децата си с такива намерения. Страшно нещо. Видях майка да дърпа сина си, буквално, да го хвърля в изповедалнята, студент... А когато той се изправи на нозете се в духовен смисъл, майката отиде в телевизията и ден и нощ ме хулеше за това, защото тя искаше само толкова промяна у сина си, колкото на нея е удобно. Е, казахме да ходи на църква, но не да пости и да се причастява всяка неделя! – обясняваше в студиото тя. Добре, защо ми го доведе? Аз какво да му кажа? Аз ли съм виновен, че е повярвал в Бога? Както и да е. Спомних си за моите мъки...
Понякога може случайно да се разговориш с някой лекар и между другото да споменеш, че нещо те боли. Той опипва мястото и открива заболяване, открива проблем. Съвсем случайно. Духовникът не трябва да пренебрегва дори тези случайни събития, трябва да бъде много внимателен.
Да ви кажа какъв гаф направих един път, още като млад изповедник. Дойде едно момче в манастира, родителите му казаха, че било опърничаво. Аз отидох при него, беше юноша, хванах го през рамо и му казах да вървим лека-полека и така влязохме в изповедалнята. После се оказа, че това не било момче, а девойка! Чак по-късно разбрах, какво съм направил, защото нито за името й попитах, а тя изглеждаше съвсем като момче, с къса коса... Аз пък току-що бях излязъл от Света Гора и я сметнах за момче. Другите отци обаче в манастира знаеха, че е момиче, гледаха ме и се подсмихваха... Аз си казах: „Пресвета Богородице! Как ще изляза сега навън!”. Девойката беше 16-17 годишна, но мина половин час, докато разбера. Както й говорех, „сине, да внимаваш със съучениците си, със съученичките си” и т. н., тя ме изгледа и каза: „Ама, отче, защо ми казвате сине мой, а не дъще моя?!”. Това е един от многото гафове, от които сме си патили...
Трябва да имаме предвид, че някой може и случайно да влезе в изповедалнята. Имах случай да дойде един човек да поправи климатика в изповедалнята. Влизайки вътре, му казах:
- Оправи го, че хората чакат отвън!
Той се зае, но погледна иконите на Христос и попита:
- А-а, какво правите тук? Изповядвате?
- Изповядваме.
- Не ми се е случвало никога в живота! Мога ли сега да се изповядвам?
- Е, хайде, оправи климатика и слез от стълбата…
Така това случайно събитие стана причина този човек да влезе в Църквата заедно със своето семейство.
Не съществува нищо случайно у Бога. Бог оценява и оползотворява всичко. Ние обаче сега не говорим за тези събития, а за това какво правим, когато поискаме да се изповядаме.
Първото нещо е да разберем, че това е тайнство. Какво означава тайнство? Това означава, че Бог присъства там. Не се изповядваме на свещеника, на човека в онзи час, а на Бога. Казвам това, което имам в себе си, и духовникът е този, който като лекар ще ми даде подходящото лечение. След това, имайки чувството, че ще застана пред Бога, се моля тази среща с духовника да бъде откриване на Божията воля за мен. Отивам да разкрия това, което нося в себе си, което ме притеснява, моите болки, микроби, терзание и моля Бога да просветли духовника да ми каже това, което е нужно за мен.
Преди изповедта може да седна и да помисля какво ще кажа или дори да го напиша. Това не е лошо, както казват някои: „Извинявайте, мога ли да използвам моите бележки?”. Не прéчи, има хора, и аз също, когато се изповядвам, пиша – къде ти да помня, забравям... И за да не забравя, ще отбележа пет-шест неща, които искам да кажа или да попитам духовника...
Отивам при духовника и естествено съзнавам, че не отивам там, за да започнем да си приказваме. Разбира се, духовникът педагогически може да те попита: „Какво правиш? Как си? Какво става на село? Как се казваш? Какво работиш?”. Само да не се подлъже да те попита на колко години си, защото аз веднъж се подлъгах, когато нямах опит, и попитах една девойка: „Какво работите? Омъжена ли сте? Откъде сте? На колко години сте?”. Тя ми каза:
- Отче, моите грехове ще ти кажа, но е изключено да ти кажа годините си!
И оттогава не посмях да попитам повторно.
И тъй, духовникът може да зададе няколко въпроса, особено, когато става дума за хора, които идват за първи път, които се страхуват и се чувстват нерешително. И ние сме преживели това. И аз се чувствах така първия път, когато отидох да се изповядвам. Тук се изповядах за първи път, точно там, където сега аз изповядвам. Тук, в тази зала имаше някакво тържество. Тогава бях в основното училище. Дойдохме с велосипеди заедно с мои съученици, които имаха „благото намерение” по пътя да ме ужасят, че свещеникът ще ме прокълне, отлъчи, подреди и аз треперех. Свещеникът беше дядо, изнемощял. Попитахме го дали може да се изповядваме?
- Откъде си, сине мой? – ме попитай той.
- От квартал св. Йоан (Милостиви).
Изповядах се. Аз мислех, че трябва да кажа всички мои грехове един по един. Бях изписал цяла тетрадка. А бях и голям лъжец, много лъжех като малък. И така, аз започвам да изброявам – това и това, и това, а на него му писна и рече:
- Достатъчно, сине мой! Стига! Колко още?!
Така обаче още повече ми се сви сърцето, притесних се, не помня изобщо какво му казах след това. Вечерта свещеникът почина. Не че аз бях причината, не си мислете това – той беше болен, много добър свещеник и старец, но вече беше болен, пък и аз го изтерзах... Както и да е.
И тъй, духовникът може да започне да ти говори различни неща, за да свикнеш, да изчезне страхът от теб и да разбереш, че не е страшно, не ядем хора, хора сме. Може да се пошегува, да те пита как си, как е на работа, имате ли сега работа, такива неща. Това прави, за да те предразположи, а не за да ти губи времето или за да научи новините от твоето село. Това е, да го наречем, педагогика, за да ти помогне да свикнеш с обстановката.
Ние обаче, които вече сме „кръстени” в изповедта, знаем, ходили сме много пъти, се опитваме да бъдем ясни в това, което искаме да кажем на духовника. Ще казваме точно това, което искаме. Не са нужни много истории преди и след това. Ако е нужно духовникът да попита нещо, той сам ще ти каже: „А как стана това нещо?”. Ако не е нужно, нека не започваме да разказваме разни истории. Ние казваме точно това събитие и духовникът ни отговаря точно това, което сме попитали или казали. Може и да не отговори на всичко, не е казано, че на всяко нещо трябва да ни отговаря. Една изповед може да мине, без да ти каже дори дума. Това няма значение. Ако почувства, че трябва да ти каже нещо, ще ти го каже, ако не ти каже нищо – ти ще си продължиш борбата, имаш Божието слово, Евангелието. Причината за изповедта е молитвата, опростителната молитва, която чрез благодатта на Светия Дух запечатва твоето покаяние. Не чакаш да отидеш на изповед, за да се покаеш! Покаянието е целият наш живот, всеки ден се покайваме за нашите грехове, всяка вечер.
Някои християни казват:
- Знаеш ли, ще се изповядам в моята стая!
Да, разбира се, и там трябва да го правиш, и в стаята си, всеки ден и всяка вечер, когато имаш време, ще плачеш пред Бога, ще търсиш прошка, ще кажеш „Боже мой, прости ми, направих грешка! Оплесках нещата! Пропилях си деня! Виж моята болка, плача, сам съм...”. Това е покаяние. Покаянието не е само изповедта. Всъщност изповедта е печатът на Църквата върху събитието на твоето покаяние. Духовникът ще ти каже лечението, което трябва да следваш. Може и нищо да не ти каже и това не означава, че изповедта не е пълна. Нито пък трябва да ходим при друг духовник, който говори много – въпросът не е в многото или малкото говорене. Защото има хора, които казват: „Ама ти нищо не ми казваш, говори ми!”. „Какво да ти говоря? Каза ми, че си крадец. Какво да ти кажа? Да не крадеш отново? Не го ли знаеш? Очакваш да ти развия теорията защо крадецът не трябва да е крадец?”. Не става така. Не е нужно. Подвизавай се, продължи твоята борба. Ако духовникът види, че трябва да те убеди за нещо, да те поучи нещо, да те катехизира, ще го направи, но изповедта не е катехизация, а е изповядване на твоите грехове. Вземаш лечение от лекаря-духовник и печата на Светия Дух и край. Останалото не е за онзи час.
Катехизацията е за тук – тук говорим, учим се. Сега не е час на изповед. Разбира се, и по време на изповед може, ако наистина е нужно, духовникът да говори по различни духовни въпроси. Такава изповед може да трае часове. Но в практиката на Църквата изповедта става така, както го казахме по-горе. Описваш ясно на духовника твоя грях, твоето недоумение и очакваш от него слово, което приемаш като израз на Божията воля. Ако духовникът има недоумения, ще те попита или ако ти мислиш, че не си му описал добре нещата, можеш да дадеш допълнителни разяснения, но е много естествено, че ако започнеш разговор с него, той ще отстъпи. Ще ти каже:
- Виж! Относно този въпрос, прави това!
- А, не мога.
- Добре, направи друго.
- Не, не мога и това.
- Е, направи и това.
- Не мога!
В такъв случай свещеникът отстъпва, няма да спори и да настоява: „Не, това ще правиш!”. Или: „Направи това или вън!”. Разбира се, понякога с педагогическа цел може и така да постъпи. Идва някой човек и не се съгласява, че това, което е извършил, е грях и иска от теб да го оправдаеш. За да го вразуми, духовникът може да се отнесе твърдо и остро с него. Но всичко това попада в рамките на педагогиката. Духовното лечение, което получаваме, т. е. духовникът да ти каже: „Прочети тази книга, отправяй вечер тези молитви или дори не се причастявай известно време” – всички тези неща, чеда, които се наричат епитимии, нямат юридически характер. Те не са наказание, а лечение. Когато отиваш при лекаря и той ти каже: „Виж, имаш диабет и затова не можеш да ядеш пасти, сладоледи, захар!”, той не те наказва с това и ти после не разказваш: „Отидох на лекар и той ме наказа!”. Той не те наказва, а ти дава лечение, за известно време. Съветите му не са наказание, а лечение, за да ти помогне да се приготвиш за великото събитие на приемането на Тялото и Кръвта Христови, да се причастиш.
Когато духовникът ти каже: „Знаеш ли, за една година, за една седмица, за един ден няма да се причастяваш”, това означава, че си под послушанието на Църквата и затова не си откъснат от нея, а е част от лечението. Така става и с болния човек, който от момента, в който започва лечението, върви към своето излекуване. Това значи лечение – болният не е изоставен, а върви по пътя към своето излекуване.
Каква е моята връзка с духовника и какво мога да му кажа?
Тук е нужно много голямо внимание, защото се получават недоразумения. Много е естествено, след като духовникът е наш духовник, баща, и откриваме сърцето си пред него, да съществува особена връзка с него. Уважаваме го, ценим го, обичаме го, и той нас. Това е естествено, човешко и духовно. С един човек, пред когото отваряш сърцето си и изказваш цялото съдържание на сърцето си, е неизбежно да се създаде особена лична връзка. Обаче. Нужно е много внимание, за да не забравяме, че търсеното не е духовникът, а Христос. Духовникът е само средство, което ще ни доведе до Христос. Защо? Защото поради нашата човешка природа и многообразните наши душевни състояния много пъти може да се привържем към него и затова трябва да внимаваме. Духовникът също трябва да внимава, разбира се, не грубо, но много внимателно и без да наранява човека, който се обляга на него, и макар и по човешки му възлага своите трудности, да насочи цялото това привързване към Христос. Винаги трябва да имаме предвид, че отиваме на изповед заради Христос, а не заради човека.
Добре, ще ми кажете: няма ли значение и човекът? Да, това е човешко. Например, с този човек не се разбирам, не ми харесва. Какво ще правим? Не комуникирам с него. Студен е, скован, намръщен, не мога. Добре, може да е свят, да прави чудеса, но не мога с него да общувам. Това може да е инфантилно, но е факт. Човешко е. Трябва да го има уютът на комуникацията. Например с другия духовник лесно откривам сърцето си, лесно му говоря и му се доверявам. Другият човек може да е по-добър, по-образован, но не чувствам същото с него. Затова имаме свободата да изберем своя духовник и Църквата не ни го налага. Тя няма да ти каже: „Този ще бъде твоят изповедник!”. Не. Ние ще го изберем. Той е там, където чувстваме мир, тази дума има това значение. Но това, че намирам мир на едно място, не означава, че другите не са добри. Не. Следователно, мога да избера моя духовник, но трябва да бъда много внимателен и да зная, че винаги Христос търся, а не духовника. Христос е пред нас в изповедта, на Христос казваме това, което казваме, а духовникът действа като орган на благодатта, извършител на тайнството. Както в неделя отивам да се причастя, не защото служи еди-кой си отец и той ще ме причасти, а за да се причастя с Тялото и Кръвта Христови независимо от свещеника. Същото нещо става и при изповедта.
Също така трябва да зная, че връзката ми с духовника няма абсолютен характер, т. е. той не е човекът, който ще отговаря на всички мои въпроси и ще се нагърби с всички мои проблеми и недоумения. Духовникът ще ти отговори за духовните неща. По други теми има пълното право да откаже да ти отговори, както и ти можеш да откажеш да го слушаш. Например, отиваш при духовника и казваш: „Мотор ли да си купя или автомобил?”. Духовникът ще каже: „Защо питаш мене, върви питай някой друг!”. Понякога, понеже искаш неговото мнение, той ще ти каже: „Купи си автомобил!”. „Каква марка, отче?”. „Знам ли, купи пикап!”. Е, това не ти харесва и отиваш и купуваш автомобил. И това е добре. Тук не става дума за послушание. Духовникът няма власт да ти каже неща, които не засягат твоя духовен път. Дори не трябва да питаш.
Обаче има случаи, в които не си свободен. Например ако си семеен, в брака нямаш свободата да правиш каквото си искаш. Трагична грешка е – и духовникът носи отговорност, ако я извърши – да възлагате на духовника проблеми, които засягат семейните ви отношения. Например, съпругът казва: „Този уикенд ще отидем в Пафос!”. И съпругата отговаря: „Сега ще попитам моя духовник!”. Тя се обажда. „Отче, да ходим ли в Пафос? Даваш ли благословение?”. Това, чеда, са болни неща. Не трябва да се питат такива неща. Да вземеш благословение от духовника – това да. Както се обаждаш на майка си и казваш: „Мамо, ще пътувам, благослови ме всичко да бъде наред!”. А не казваш: „Имам ли твоето разрешение, мамо, да отида с мъжа ми на това пътуване?”. Същото е и при изповедта. Може да се обадиш на духовника си да му кажеш: „Отче, ще пътувам, благослови ме всичко да мине добре!”. „Всичко най-добро, детето ми! Добра среща!” – ще ти отговори той. Но не може духовникът да ти определи какво ще правиш, за кого да се ожениш и дали ще се ожениш. Ако искаш да се жениш, ожени се! Искаш да не се жениш, не се жени! Искаш да се ожениш за този човек, вземи го! „Отче, да го взема ли?”. „Какво да ти кажа, знам ли, вземи го!”. „Не го искам!”. „Не го вземай!”. „Ама, каквото ти ми кажеш!”. „Е, аз какво да ти кажа?! Аз ли ще се женя аз него?”...
Деца, смеете се, но знаете ли колко пъти съм слушал такива неща? Запознах се с един младеж – казва момичето – но ще го запозная с духовника си! Какво означава това?
Веднъж при мене дойде един младеж. Аз си викам, нека да го провокирам малко и ядосам. Той ми каза, че ще доведе една девойка да я видя и след това да си кажа мнението. Добре. Той я доведе, милата, запознахме се. Младежът дойде след това и ме попита:
- Как ти се вижда, отче?
Аз му казах:
- Добра изглежда, но, чедо, да не би да има проблем с очите? Виж добре! Попитай я, защото мисля, че не вижда добре!
Той ми казва:
- Вижда!
А аз му викам:
- Ако виждаше добре, тебе ли щеше да вземе!
С други думи, исках да му кажа, защо ме занимаваш с тези неща?! Харесва ли ти, сине мой? Добра ли е? Ти ще живееш с нея цял живот... Вземи я! Да ти пожелая да живеете добре, това – да! Но не е проблем на духовника коя девойка да вземеш, за коя ще се ожениш и дали ще се ожениш, дали ще следваш в университет, дали ще правиш едно или друго. Това са неща, които засягат вашата собствена свобода, вие сте свободни човеци.
В съпружеството обаче не си свободен, а трябва да се подчиниш на друга половинка, на мъжа ти, на съпруга ти, или децата на родителите и дори родителите на децата. В тези отношения никой не се меси. Разбира се, някой може да каже: интересува ме мнението на духовника, защото ме познава, защото е по-голям, по-образован, нека потърся и неговото мнение. В такъв случай трябва да знаеш, че мнението не е заповед, която си длъжен да спазваш. Заповедта на духовника, която се отнася за твоя духовен живот и е придружена с неговата и твоята молитва, да, там трябва да проявиш послушание. Но и това послушание, поне в света, има разсъдливост в себе си, не е безразсъдно послушание.
Деца, не бъркайте монашеството с живота на християните в света – монашеството е друго нещо, то е тайна на послушанието. В монашеството старецът има пълна власт над своя послушник, там доброволно се подчиняваш за всичко и във всичко на стареца. В света не съществува това послушание, не се отменя свободата на човека; както в брака връзките между двата пола са благословени, а извън него не са, същото нещо става и в монашеството. В монашеството пълното послушание е благословено и има една цел, но извън брака не е благословено, защото съществува свободата на човека.
Духовникът, Църквата не ти отнема свободата, но я усъвършенства, за да те избави от страстите и греха, освобождава те от плена на страстите и те прави съвършен човек в Христос, свободен, с ясна преценка и решимост, с всички черти на съвършения човек. В монашеството не се подчинявам на стареца, за да стана завинаги като животно, не – това е само стадий на доброволна смърт, когато няма да останеш в смъртта, а ще вървиш във възкресението. Подчинявам се напълно и доброволно, но не за да остана без воля, а за да придобия истинската воля, събличам всичко от мене, махам всичко от себе си, не за да стана гол, а за да облека нови одежди. Когато обличаме нови дрехи, не оставаме отдолу със старите. Така е и при монаха, който се съблича от всичко, за да се облече във всичко ново. Трябва да разберем, че мерките на монашеството са различни от тези на живеещите в света християни. Целта е същата, резултатът трябва да бъде същият, но средствата, които използваме, са различни.
Затова не бъркайте мнения на отци, текстове на отци, където се говори за монаси, които са послушни до смърт на стареца си. Дори да ти каже да паднеш в кладенеца, ще паднеш. Да, това важи в монашеството, но с помощта на благодатта, която Бог дава на избралите това поприще. Духовникът не може и няма никакво право да се меси в неща от твоя живот, които зависят изцяло от твоята лична свобода или имаш друг човек до теб, женен си, съпруг си, родител, служител във фирма. Там е нужно голяма разсъдителност и нека не бъркаме едното с другото. Поне да знаем коя е реалността.
Друго неправилно мнение битува за избора на духовника. Мога ли да сменя духовника? Разбира се, че можеш. Кой ти каза, че не можеш? Бога да не сменяме! Духовникът, ако има нужда, да го сменим. Това, че отиваш при друг, не означава, че се караш с първия. Старецът не се сменя, монахът не може да смени стареца си. Той е дал обещание пред Бога, че пребъдва до него до последния си дъх, до смърт. Но извън монашеството не съществуват такива неща и имате свободата във всеки момент да смените своя духовник. Защо, не сменяме ли лекаря си? Досега си ходил при един лекар. Добре, помогна ти, но сега ти трябва друг специалист. Разбира се, не е хубаво нещо да сменяш духовника си без причина или да си казваш: Ще намеря един духовник да му казвам едно, на другия второ и на третия трето. Или да търсиш духовник глух, сляп, да не вижда, да отидеш при някой стар свещеник, който не чува и – колко хубаво! – ти си говориш, а той нищо не разбира...
Веднъж на Света Гора един човек дойде за изповед. Дойде късно вечерта в изповедалнята, където изповядвах и каза:
- Отче, желанието ми беше да дойда на Света Гора да се изповядам, да намеря един старец, с бяла брада и коса, който нито мене да ме познава, нито аз него и да му кажа всичките си грехове!
Аз си помислих: „Ако сега беше светло и ме видеше колко съм стар!” – а тогава бях 30 годишен. Попитах го:
- Откъде си?
- От Кипър.
- Добре.
- А ти, даскале? (така се обръщат към свещениците в Кипър)
- Аз съм от Света Гора. От коя част на Кипър си?
- Познавате Кипър?
- Малко.
- От Лимасол.
- Добре...
Беше тъмно, не ме видя, е, на другия ден се запознахме. . .
Не трябва да сменяме постоянно изповедника си. Ако наистина чувствам, че не мога вече да общувам с моя духовник или по една или друга причина искам да го сменя, добре, имам правото. Това може да не е препоръчително, нека не обикаляме духовниците, както не обикаляме лекарите, или, ако попиташ едно и също нещо десет лекари, може да ти предпишат десет различни лекарства. Така и ако попиташ десет духовника, ще получиш десет различни отговора.
Деца, нашият духовен отец не е задължително да бъде наш изповедник. Обикновено нашият духовен баща е един, този, който ни ражда в Евангелието, в Църквата. Изповедник обаче може да ни бъде всеки духовник. Например, аз съм в Атина и чувствам, че трябва да отида да кажа нещо, което ми тежи, за да пристъпя към св. Тайни – ще отида да намеря изповедник да му го кажа. Или е починал моят духовник, или съм сменил града, в който живея. Бог е един и същ. Основното е да имаме отношение с Бога, а човекът е средството, инструментът на благодатта.
Други пък казват, защо да не се изповядваме пред една икона или директно пред Бога, без да ни е нужен свещеник. Добре, ще се покаеш пред Бога, пред иконата на Христос, но не иконата ще ти отговори, нито ще ти даде лечение. Както когато се разболееш, не вземаш някоя медицинска енциклопедия и не казваш: я да видим какво пише тук или да вземеш ножа и сам да се срежеш, за да видиш какво те боли, а отиваш при лекаря. Така е и при изповедта: ще отида при духовника. Не може да се лекуваш по книги, нито сам. Трябва някой да ти отговори, да ти даде лечение и трябва да се смириш пред някого. Този срам, който чувстваме, да, срамуваме се наистина, малко нещо ли е да казваш твоите грехове и хал? Срамуваш се. Но в това е същността на покаянието, онзи срам, унижение и затруднение ти помага да се пречупи твоето сърце и чрез покаянието и изповедта да намериш Божията благодат, благодатта на покаянието, което винаги се ражда там, където има смирение.
А когато се изповядваме, трябва да го правим ясно и точно. Внимавайте да не придружавате изповедта с оправдания. Никога не оправдавайте себе си, това е трагична грешка. Сякаш се опитваш да запалиш огън и в същото време го гасиш отгоре. Не става така. Покаянието е огън, който изгаря отпадъците на греха, но ще загасиш този огън от момента, в който започнеш да оправдаваш себе си. Кажи: паднах в този грях и това е достатъчно. Не казвай: паднах, защото някой ми каза нещо и ако не ми го беше казал и т. н. Не са нужни тези неща. Паднах в този грях, нараних себе си с това, поемам отговорността за моето падение и разбирам, че никой не е виновен, аз съм виновен и аз убих себе си. Така стъпваме върху основата на смирението, на покаянието, за да можем да изградим в себе си събитието на спасението.
И днес, и винаги великото чудо на Църквата е в Тайнствата и ние всекидневно виждаме спасението на човека най-вече чрез изповедта. Невероятно е това, което става. Бог присъства там, казвам ви го и като изповядващ се, който изповядва своите грехове, но и като духовник, който за 20 години е изповядал хиляди човеци. Няма нещо, което да не съм чул, затова не се ужасявайте! Знам всичко, дори повече от вас! Научил съм всички грехове, които съществуват в света. Чувал съм всичко до пресита. Обаче ви казвам, че през тези 20 години всеки път виждам пред себе си това събитие на Бога, чудото – виждаш как демон става ангел, как човек, по думите на св. Йоан Златоуст, влиза вълк и излиза овца. Виждаш преобразяването и възкресението на човека, което е най-голямото чудо от всички чудеса. Какво означава да възкръсне починал човек? След няколко години отново ще умре. Но да възкръсне духовно мъртвият в своите падения – това е истинско чудо, което всеки ден виждаме пред нас!
Превод: Константин Константинов
