В края на 2008 г. Българската православна църква се сдоби с нов устав. Отлаганият четири години Църковно-народен събор утвърди новия документ, който ще ръководи административния живот на БПЦ за напред. За разлика от предишния събор през 2001 г. този път делегатите се радваха на голям медиен интерес, което свидетелства само за едно: не само Църквата, но и цялото общество очакваха промени и раздвижване на църковния живот. Отговори ли съборът на тези по-скоро смътни обществени очаквания за положителна промяна, ще покажат времето и виталността на новия устав. В публичното пространство три месеца след приемането на основния документ на БПЦ не се появи нито един сериозен коментар върху него и в това отношение съпричастните към църковната проблематика юристи и богослови канонисти са в дълг пред църковната общност. Крайното послание, което получи българското общество, бе, че основният проблем на събора е бил кой да получи по-голямо парче от баницата с църковните имоти. Друга тема обществото ни не успя да припознае като своя, а и никой не си направи труда да му обясни на достъпен език защо този устав е толкова важен за бъдещето на БПЦ.
Синодалните старци не бяха оценили ролята, която медиите можеха да изиграят за изграждането на един пълноценен публичен образ на Църковно-народния събор. Вместо това те филтрираха до краен предел информацията „за външните”, надявайки се нейната стерилност да им осигури работен комфорт. Получи се точно обратното: недоволни от лаконичната официална информация, медиите дадоха воля на характерния за нашето общество скептицизъм и недоверие към всяко публично събитие. Силно преиначени от принципа на разваления телефон, няколко „решения” на събора получиха гласност и статут на факти с обществена значимост: „Църквата се клерикализира” (заради решението за отпадане на определението „народен” от името на събора); „Ограничават се правомощията на патриарха” (заради решението да отпадне изискването мнението на патриарха да бъде определящо за вземането на решения от Св. синод); „Църквата спира злоупотребите с църковни имоти” (заради решението на втората сесия да се забрани продажбата и заменките на църковни земи и имоти), „...но все пак си остави вратичка” (заради решението на третата сесия да се разреши отдаването им под наем и правото на строеж върху тях); и последно: „Ще има общ регистър на църковните имоти, които досега са забулени в мъгла”. С това като че се изчерпаваха възможните последици от приемането на новия устав за обществото като цяло.
Извън светлината на прожекторите останаха собствено църковните проблеми, които се откроиха през трите сесии. И сред тях основният: съборността като принцип в живота на Българската църква е в криза. Наистина, тази болест не е „българска”, тя е поразила цялата Православна църква днес на всички нива – от енории до патриаршии, но у нас е особено отчетлива, така да се каже – проявява се „без маска и грим”. И по-важното, във всички останали православни църкви има коректив на това болестно състояние – било чрез харизматично богословско присъствие или в още по-добрия случай чрез свидетелството на духовни личности, живеещи съборността в нейния автентичен богословски смисъл. А у нас не се откроява дори един глас с нужния авторитет, пък бил той и сам в пустиня... Наистина, липсата на съборност в Църквата ни е толкова значима, че пред нея и най-съвършеният устав ще остане безплодна купчина изписани листове, с които никой друг освен студентите по богословие няма да се занимава. Тази липса има страшна притегателна сила, която поглъща като черна дупка всяка добра лична или групова църковна инициатива. И в крайна сметка тя поставя под въпрос самата идентичност на Българската православна църква като Църква Христова.
Съборното единство по образеца на Св. Троица е различно от човешкото единство, което може да се постигне и само с човешки сили, при наличието на добра воля. За постигането на съборно единство е безусловно необходимо да допуснем Светия Дух да действа в нас и между нас, да бъде наш Учител. Прозаичното условие, за да Го допуснем в дома си, е изправянето на съвестта ни – личната и църковната. Както в личен план е недопустимо да крием от себе си и Бога своите нерешени проблеми чрез псевдохристиянска естетизация на греха, в още по-голяма степен е недопустимо за Църквата да възприема идеологии, подменящи истинските християнски (в Христос) отношения между вярващите с взаимоотношения между касти, където йерархичността е по-важна от истината.
А именно това се случва в България днес. Вместо да се приобщят към традицията на автентичния духовен живот, вярващите у нас заживяват в романтичния свят на един православен Дон Кихот, който се бори с вятърните мелници на своите религиозни мечтания. А от църковния амвон вместо проповед, че двоедушието прави човека недостъпен за Божията благодат, слушаме нови „предания” за човешките отношения: човекоугодието става послушание, страхливостта – смирение, егоизмът – благоразумие. И въобще всичко, което разстройва мира между йерархичните касти, е грях и удар срещу църковното единство.
Между другото, това е особено актуално днес, когато Страсбург даде нов живот на разкола в Църквата. Защото показва, че единството само по себе си не може да бъде висша църковна ценност, към която трябва да се стремим на всяка цена. Христос ни е завещал да се стремим към „съборно единство”. Тоест към единство в истината – защото само то е угодно на Светия Дух.
Да познаваш вътрешноцърковния живот в близък план е изкушение, на което малцина издържат. Затова и Господ щади Своите верни и разкрива реалността на всекиго според силите и намеренията му. Българските архиереи обаче живеят тази реалност като свое болезнено ежедневие и не хранят илюзиите, споделяни от обикновените християни за братско сътрудничество между епископите. Живеейки всеки ден липсата на "църква" (в първичния смисъл на думата като общност от вярващи в Иисус Христос - б. р.) и дори на обикновено човешко разбирателство, митрополитите ни отдавна са претръпнали за ужаса, който тази липса открива; отдавна те не усещат ледения студ, който тя носи със себе си. Недоверието, отчуждението, липсата на взаимно уважение помежду им закономерно се отразяват върху живота на епархиите им, превръщайки ги в затворени, изолирани, а понякога дори враждебни една на друга единици. Единствено преоткриването на Христос като център на църковния живот от енорията до епархията може да спре устрема на центробежните сили в БПЦ. За да заеме мястото си на център обаче, трябва първо да Му освободим място. Оказва се, че дори в Неговата Църква това не е никак лесно, да не говорим, че има и мнозина, които категорично се противят на главенството Му. Въпреки това инстинктът за оцеляване и здравият разум свидетелстват с неоспорима яснота, че самозатварянето на епархиите и липсата на общение разклащат самите основи на Църквата.
Как се стигна до феодализацията на църковния живот у нас? Действието на центробежните сили в Църквата е абсолютно закономерно там, където липсва живият опит от живота в Духа. В годините на тоталитарния строй центробежният синдром в БПЦ беше стопиран от липсата на свобода и общата уравниловка на всички пред всемогъщата Комунистическа партия. По един парадоксален начин Партията замести като спояващ елемент връзките на любовта в Светия Дух и БПЦ живееше в единство, макар и външно, макар и в периферията на обществото, макар и страдаща от компромиса със съвестта си. Но когато със смяната на режима изчезна и всесилната пръчка на Партията-учителка, вързаните до този момент сили на завистта, противоборството, гордостта, междуличностните конфликти и цялата друга смрад, неизчистена в покаянието, изпълзяха от църковните подземия. Свободата се оказа голямото изпитание пред християнската общност в България – тя ни беше дадена от Вседържителя, за да покаже Църквата ни истинското си лице. И като го види, да се разплаче и да пожелае да възстанови у себе си красотата на Христова невеста.
Централизиран бюджет
На пресконференцията, която Св. Синод даде в синодната палата след края на събора, Американският митрополит Йосиф без излишни евфемизми заяви, че една от целите на 6-ия ЦНС е била да скрепи съборността на БПЦ и нейното единство, без което „нашата Църква не би могла да съществува”. „Общият бюджет – заяви владиката – е част от практическото измерение на това единство, тъй като чрез него по-богатите епархии ще могат да подпомогнат по-бедните”. В същото време той даде като противоположен пример Старозагорската епархия, която „сякаш си е самодостатъчна и нито отделя, нито иска средства от Св. Синод”. Много точно формулиран проблем и подходящ пример. Но има нещо още по-тревожно. А именно, че Старозагорска епархия събира погледите на обществеността поради ексцентричността и бихме казали, непукизма на своя предстоятел. Но има епархии в не по-малка изолация. И дано не звучи песимистично, но ни се струва, че „самодостатъчността на епархията” е един бленуван идеал за съвременните водачи на Църквата ни, от който са далеч не по свое желание, а по други причини – например по-малко и неатрактивни имоти или просто лоша администрация.
Преди три години съдът осъди Видинската епархия, която в продължение на години не беше плащала заплати и осигуровки на свещениците. Съдът постанови Светият Синод като работодател и върховна управа да плати на тези свещеници, а не митрополиите по места. Така че разговорът за този модел на взаимопомощ се води от години в Светия Синод, без до този момент да се беше стигнало до общо решение. Моментът за решаването му беше назрял въпреки все още реалната съпротива на някои митрополити с по-богати епархии. Затова шумният разрив на Пловдивския митрополит Николай с неговите събратя след края на събора заради публичната забележка за поведението му обезпокои владиците най-вече заради възможността Пловдивската епархия да не участва в изграждането на общия бюджет.
Демократична ли е Църквата?
И тук е резонно да си зададем въпроса: демократична ли е Православната църква? Демократичният принцип ли е този, който изразява най-добре живота на православната църковна общност? И веднага без особено затруднение можем да отговорим: не. „Съборната истина не се изразява чрез всеобщо гласуване. Тя не подлежи на утвърждаване от мнозинството. Демокрацията, разбирана в този смисъл, е чужда на Църквата – тя е карикатура на съборността. А. Хомяков казва, че Църквата не е в по-голямото или в по-малкото количество на нейните членове, а в духовната връзка, която ги обединява. Няма място за вътрешната очевидност на истината, ако мнозинството оказва натиск на малцинството. Съборността няма нищо общо с „общоприетото мнение”. Няма друг критерий за истината освен самата истина” (В. Лоски, За третото свойство на Църквата).
Жалко ще бъде за трите сесии и за гостоприемството на Рилската обител...