Духовността като забрана?

В ръцете си държа статията на журналиста Андрей Архангелски „Провинция на духа”. Преди самата статия с получерен шрифт пише: „В Белгород забраняват тежкия рок, деня на всички влюбени и съвременния театър не затова, че са злодеи, а защото по този именно начин там разбират духовността – като забрана. Духовността в Русия няма позитивна програма”.

С много от това, което авторът на статията пише, можем без всякакво съмнение да се съгласим. Действително, на първо място думата духовност звучи наляво и надясно и никой не знае нейния смисъл. Даже самият автор явно не разбира съвсем какво точно има предвид – например, той пише такива интересни неща, като че „духовността – това е именно светското, мировото състояние на човека”. Какво означава това? Какво е това мирово състояние на човека: духовност? Какво означава светското състояние на човека?

Когато ние, вярващите хора, говорим за духовност, ние, колкото и да е странно, в думата духовност влагаме съвсем различни смисли. Какво представлява за нас да бъдеш духовен човек? Какво означава това – да имаш някаква духовност? Какво е това духовна литература, духовно пеене? Често ние възприемаме тези неща като някакви идиоми и за нас духовната литература, духовното пеене и духовният живот са съвсем еднозначни неща. Макар че духовното пеене – това е религиозното пеене, духовната литература – светоотеческата или житийната, или богослужебната литература, свързана с осмислянето на някаква религиозност, с някоя определена страна на тази религиозност.

От друга страна ние разбираме, че духовността, в най-високото значение на тази дума (в нашето разбиране, защото ние и до днес не определяме еднозначно тази дума) – това е светостта. Това е съединението с Бога, с живота в Светия Дух. Такава духовност повечето от нас нямаме. Такава духовност ние дори почти и не срещаме в реалния свой опит от общението ни с хората. Такава духовност представлява по-скоро наше усещане и предусещане на това, за какво човекът е призван – с такъв неограничен простор на свободата на духа. Когато четеш книгата за св. Силуан Атонски, която е написал архим. Софроний (Сахаров), там има проявяване на такава духовност в живота на този човек – в неговите преживявания, в отношенията му с Бога, в преживяваният му по отношение на света и човека. Всичко много прилича на онова, което ние бихме могли да наречем духовност.

В съвременния пък смисъл духовност наричаме културността, интелигентността, образоваността, благовъзпитаността, а може да наречем така и по-дълбоки свойства – като милосърдието, добротата и т. н. Духовност ли е обаче това? Духовност ли е това в светски смисъл? Въобще, може ли да има духовност у нерелигиозния човек? На никого ние не можем да откажем това. Никой не може да откаже на човека неговите търсения на духовност, осмислянето на духовността, прилагането на духовността към самия себе си.

Ето защо, когато Андрей Архангелски пише за духовността, той наистина пише за това, което за него се явява важното, но което той и до края не може да определи за себе си – къде е тя, духовността? Защото по-нататък в размишленията му звучат много странните думи: „Позитивна програма на духовността не е помислена”. Олеле, мале! Свободният журналист изведнъж използва термини, които слушахме в програмите на ЦК на КПСС! „Позитивна програма на духовността не е помислена”. Да не дава Господ съвременните журналисти да ни диктуват от страниците на пресата някаква заложена програма за духовност!

Макар и Църквата да говори най-вече за духовност, тя няма някаква програма за духовността. Църквата няма програма за духовност, няма никаква заложена програма, която да може да бъде набивана, натъпквана или наковавана като духовна капсула в човека, така че той вече да бъде духовен! Както пее Гребеншчиков, „духовните хора – те са особени хора” (в песента „Духовните хора” от албума „Беспечный русский бродяга”, 2006 г.) – една много хубава песен.

И в този смисъл духовността не може и да има каквато и да било програма. Това е така, защото духовността винаги е дълбоко личностен път на човека към самия себе си и към Бога. Към Бога и към самия себе си. Към самия себе си пък човек може да се движи дори и без да знае каквото и да било за Бога. Защото да познаваш себе си, да изучаваш себе си, да разбираш себе си, да бъдеш самия себе си – това в някаква степен е достъпно за всеки човек.

Ако човек истински, дълбоко, често върви към самия себе си, той не може да не почувства някаква степен на осъзнаване на духовност. Защото тогава, когато започне да изучава себе си, тогава той разбира, че у него има жива душа, има сърце, което боли не само поради обида по отношение на самия себе си, но боли и заради останалите хора, а понякога и за целия свят. За онези хора, които се намират в беда, с които се постъпва несправедливо, които ги боли сърцето, боли ги душата. Когато светски, нерелигиозен човек започне да се замисля: „Ако мене ме боли душата, значи, може би, тази душа е някаква особена? Може би е безсмъртна тя, тази душа? Може би си има свои причини за тази болка, нещо по-важно, нещо, което се намира отвъд пределите на външната ми човешка обвивка и моите външни материални, светски и мирови представи за света, за духовността, за честността и честта? Може би има Нещо Висше?”. И тогава, в тези свои размишления за самия себе си и за своя честен път към самия себе си, човек изведнъж може да намери пътя към Бога. И в Бога да осмисли някаква част от своята духовност.

Винаги обаче духовността – това е път на личен подвиг, път на лично противостоене против лъжите на света и лъжите вътре в самия себе си. И този път на човека никога не се помества в никакви програми, нито в учебни комплекси, нито в каквито и да било идеологии, но, при все това, този път има някаква поддръжка, човек не може да върви сам по себе си, без да има поне някакви, макар и мънички ориентири. И затова нашата велика световна култура, която представлява търсене на човека, търсене на Бога и търсене на тази именно духовност – в осмислянето, в продължение на хилядолетия от отделните хора, търсещи себе си и Бога, – може за много хора да стане забележителен ориентир.

Ние разбираме, че в училище, например, е смешно хората да бъдат обучавани в общоизвестни истини, а нали в действителност всички истини, които ние имаме, са все общоизвестни. Други истини човечеството не знае. Няма да измислиш друга истина, не ще я намериш никъде, защото истината – тя винаги е общоизвестна. Колкото и обаче истината да е очевидна, да бъде тя намерена, разбрана и приета, това съвсем не е лесно. Съвсем не е лесно за човека да приеме истината, общоизвестната истина, да я направи – нея, тази именно истина – основа на своя живот. Няма някакви особени истини, няма нищо такова, което в своя живот човекът да би намерил и да не губи. Ние, вярващите и невярващи хора, възпитаните и невъзпитаните, духовните и бездуховните – всички ние сме една и съща човешка природа. И въпросите на живота и смъртта стоят пред нас по съвършено очевиден начин – така, както са стояли и пред първобитнообщинния човек, по същия начин те стоят и пред съвременния човек. По същия начин пред нас стоят и проблемите на любовта, на верността, на предателството – така, както са стояли и пред Омир, Юлий Цезар или папа Инокентий XIII.

Всичко е едно и също. Всички тези въпроси, всички тези отговори са били вече намерени от човечеството и те могат да бъдат намерени, ала никога отговорът, който е получил човек, например, учил заедно с мен в един клас, няма да удовлетворява лично мен, защото това е неговият отговор, а за мен ще има друг. На нашите въпроси Бог има отговор за всеки от нас. Макар въпросът да може да звучи еднакво, зададен от всеки от нас, полученият отговор може да бъде различен. Затова, защото, независимо от това, че всички ние сме хора с една и съща човешка природа, ние сме абсолютно уникални като личности. И затова при Бога за всеки от нас е заложен определен отговор – защото тези истини са общоизвестни, те са едни и същи, ала във всяка истина човекът намира само самия себе си. Не тълпата, не обществото, не колектива.

И когато ние говорим за духовност, ние можем да говорим само за лична такава, за моята духовност.

А когато тази духовност се опитват да ни я натрапят отгоре, който и да го прави, човешката личност, разбира се, ще се съпротивлява против всяка натрапена духовност, възприета от колектива. И когато някаква си там администрация забрани деня на свети Валентин или празнуването на нещо друго, в мен това извиква дълбоко недоумение.

Та кой си ти, скъпи мой, – глава на администрацията или друг представител на властта – че да ми забраняваш? Какво право имаш ти, когато ме изпреварваш с просташкото си намигване, когато от екрана на телевизора с устата на вицепремиера дърдориш, че такива хора, които се събират по площадите, трябва да бъдат бити с тояги по главите, а те са длъжни, тропайки с копита, да бягат към морето? Ти ли ще ме учиш на духовност? Ти ли ще ме съветваш какво да гледам или какво да слушам? На кой спектакъл да отида и на кой да не отида? Аз тебе няма да те слушам, у мене това предизвиква отблъскване.

Струва ми се, че такова отблъскване може да предизвика и предложение, което излиза от представител на църквата, относно това, как хората трябва да се обличат. Как трябва да се обличат, това хората решават сами. Ние трябва да разберем, че човешката личност е уникална. Човек сам решава къде да ходи и какво да слуша, но да възпитават човека са длъжни, разбира се, училището и семейството. И тези общоизвестни истини, ако те не звучат в семейството, ако те не звучат в училището, ако човекът не е възпитан в тях и не се научи да разбира, че „и морето, и Омир – всичко се движи от любовта” (из „Бессонница. Гомер”, 1915 г. на Осип Манделщам), ако никога не разбере, че на човека не трябва да се гледа като на отпадък под краката ни, то тогава ще бъде трудно въобще да се говори за духовност в този свят. И всеки човек, попаднал от низините във властта, който не е научен на принципите на взаимното уважение, на уважение към човешката личност…

Авторът [на по-горе споменатата статия] пише, че „на подрастващия, например, трябва да се обясни, че стремежът към притежаване не изключва добродетелността, а не да му се повтарят общоизвестни истини и цитати”. На мен пък ми се струва, че на богатия трябва да му е срамно. В случай че е добродетелен, на богатия човек трябва да му е поне малко срамно, защото в този свят, в който хора и до днес умират от глад и по пътищата на който виждаш бездомни и гладни е срамно да си купуваш яхти. Да бъдеш богат, да имаш способности, интелект, да си положил всичките си сили и таланти, да си се сдобил с много – всичко това е честно и е правилно. Не бъди обаче самодоволен богаташ, поне малко се засрами, че ти си богат, а има някой, който няма и на сандвича си какво да намаже, който се храни с неизвестно какво и от какви ръце, и който лази из калта.

Ето това е важно. Това трябва да бъде възпитано в човека от детството. Това са те – общоизвестните истини.

В последна сметка авторът на статията се уговаря, че би било добре да създадем някаква „светска религия”, с нейна духовност, за да имаме заповеди като „не убивай”, „не кради” и т. н. И забравя, че такава „светска религия” вече е била създавана и че тя се наричаше „комунизъм”. Да, тя се наричаше „комунизъм”. Ето до какво е достигнал – колкото и да е странно, авторът на статията; достигнал е до комунизма. Това беше една истинска светска религия – безбожна и атеистична, с нейните заповеди на строителя на комунизма, където се използваха и „не убивай”, и „не кради”. През всичко това ние сме вече минавали и ето докъде стигнахме.

Ето защо, дайте все пак, когато говорим за духовност, да говорим за главното – за това, че преди всичко трябва да се научим да бъдем хора. А да бъдеш човек – това е нещо много, много тежко. Духовността представлява сложен и тежък път на преодоляването преди всичко на самия себе си. Нещо, което е било съвсем ясно за Чехов, който казва: „Капка по капка трябва да изстискваш от себе си роба” (из писмо на А. П. Чехов до издателя и журналиста А. Ф. Суворин от 7.1.1889 г.). И това са особено верни думи, с които всеки християнин ще се съгласи. Истински вярващият човек разбира, че трябва да изцеди от себе си роба на греха, роба на този свят, роба, който се страхува от вика на началника.

Трябва да бъдеш свободен човек, но свободен не в смисъла на всезадоволеността и простащината, когато моята свобода – това си е моята свобода, състояща се в това, че към всички мога да се отнеса с пренебрежение.

Свободата я има тогава, когато аз свободно давам на свободни хора да живеят в моето свободно пространство.

Затова, когато властите в Беларус забраняват концерти на групата „Rammstein”, а след това с тояги пребиват собствения си народ, аз, разбира се, на такава духовност не вярвам. Не мога да повярвам, че това е грижа за нравствеността на народа. Когато един народ е излъган, наплашен и унизен, тук не може да има никаква духовност. И това се отнася не само до Беларус – отнася се и до нашата страна, отнася се и лично до всеки от нас – как ние към това се отнасяме, как ние му противостоим и какво следва след това.

И когато духовността се възприема като система от забрани „може – не трябва”, това е една много елементарна духовност. На мнозина тази духовност би била лека и от мнозина тя е била искана. И затова, когато виждаме някаква програма по телевизията, например, „К барьеру!” или „Поединок”, където двама души обсъждат проблемите на сталинизма и където единият е „за”, а другият – „против”, и изведнъж видим рейтинга на защитниците на Сталин – че те са с десетки пъти повече в сравнение с човека, който, от моя гледна точка говори обичайните и нормални неща, то съвсем разбираемо става, че духовността като система от забрани е много желана.

Тя е желана даже и при нас, в християнството, в православието. Уж ние отдавна сме минали през всичко това, но отново живеем в едно пространство, което мой близък наричаше така: „На нашия народ му трябва нов Стар Завет”. Нов Стар Завет: системата от „може – не трябва”, системата на закона и на забраната.

И ето че ние идваме в църквата и питаме: „А какво тук може и какво не трябва? Със забрадка може, а без забрадка не трябва, така ли? Може ли с панталони, или така не трябва? А може ли да пия мляко в сряда и петък или не трябва? Може ли с дясната ръка да поставя свещичката или с лявата?”. И това било духовност?!

Християнство – във вида на система от забрани и от поощрения – не съществува. В християнството няма „може – не трябва”. Христос ни е дарувал свобода, а свободата, между другото, е едно от главните основания на духовността. Там, където няма свобода, там не може да има и никаква духовност. Там просто няма за какво да говорим.

И така, Христос ни е дарувал свобода. И нашата вяра не е система от забрани, не е система от „може – не трябва”. „Обичай Бога и прави каквото искаш” – е казвал един от нашите светци (бл. Августин). Струва ми се, че с това трябва да се съгласим.

Превод: Борис Маринов

* Уминский, А. „Духовность как запрет?” – В: Православие и мир. В оригинал – видеозапис (бел. прев.).