За Христос и за ходенето в кръг

Не му се иска да се моли, да се изповядва – няма какво особено, да се причастява – за подрастващия е непонятно защо. И никой няма да му обясни, защото той не пита. Отговори на своите въпроси също не намира, защото около себе си вижда онова, което има само относително отношение към действителността. Да, всичко е красиво, хубаво и впечатляващо, всички са в забрадки. Съдържанието и смисълът на случващото се обаче са непонятни. И не само за подрастващия, а и за много от тези, които стоят и се молят в храма. За собствените негови родители. В интерпретацията на родителите Църквата често се представя като къщичка от приказките, в която отиваш за нещо вкусно, сладко. Когато майки водят децата си за причастие, понякога може да се чуе: „Сега отецът ще ти даде нещо сладичко, сега ще ти даде медец!”. Ужасно е! Да се говори това, вместо от детство на детето да се каже, че сега ще се причасти с истинното Тяло и Кръв Христови. И църковният ни живот, за съжаление, се превръща в някаква приказчица.

За мнозина същността на вярата е ходене по църковния кръг. Имаме прекрасния църковен кръг на нашите богослужения. От Пасха до Пасха, от пост до пост. Привично и хубаво е да се движим в този кръг, по един такъв църковен хоровод, само разменяйки празничните забрадки, без да мислим за нищо, съвсем без да се замисляме за смисъла на това ходене. И човек изведнъж така привиква да ходи по църковния кръг, че вече не му трябва да ходи след Христос. Само че църковният годишен кръг не е най-важното. А когато го няма важното, когато изведнъж важното умира, когато не се чувства, тогава за подрастващия започва и големият проблем. На него не му се иска да се върти в кръг. За възрастните е удобно да се движат в кръг – свикнали сме, на нас това ни е уютно и ни е гарантирано. На подрастващия или юношата обаче му е нужно важното. Важното той не вижда. Не вижда ходенето след Христос. Не чува гласа на Христос, не чувства реално Христос в своя живот. И човекът започва да търси. Да търси или в Църквата, и може би да намери, или да напусне това място и да търси нещо друго, встрани. Понякога може и да се завръща, осъзнавайки, че важното, това все пак е Христос. Това са изключително сложни и трагични неща. Човекът може и да намери важното, но няма да е скоро. Сега у нас цари такъв уютен и благополучен мир, в който можем да се окажем без Христос.

Разхождайки се по църковния кръг – от Пасха до Пасха, от изповед до изповед, от неделя до неделя – така може и да се разрешават някакви проблеми, включително и на служението и мисионерството, но може да го няма важното, защото човекът в този момент не се нуждае от нищо. Не му се налага особено да се моли, защото може да си прочете молитвените правила. Не му се налага да се кае и да се вглежда дълбоко в себе си, защото я има ежемесечната или ежеседмична изповед. Причастява се и знае: „Ето, причастих се, всичко направих както трябва. Прочетох си каноните, изповядах се пред свещеника, допуснаха ме до причастието. Значи – не за съд и не за осъждане; значи тук при мен всичко е наред, всичко е сторено както трябва, къде още да ходя? Даже веднъж в седмицата чета Евангелието или веднъж на ден по глава, защото така трябва”.

Нали обаче можеш да прочетеш и нищо да не чуеш. А може нещо да чуеш и да разбереш кое е важното и кое второстепенното.

Струва ми се, че в нашия живот вече е престанала онази острота на разбирането, че трябва, че въобще трябва да вървим след Христос.

Ние трябва да се вживяваме много сериозно в евангелския текст. Много дълбоко да преживяваме всяка дума, изречена в Евангелието, и много дълбоко да преживяваме Евхаристията. Ако това го нямаме, то тогава – уви. Църковният кръг – това все още не е всичко. Това е само подпорка за ходенето след Христос, а не за ходене в кръг.

На подрастващия му е нужна вътрешна правда. Той трябва да разбира, какво се случва с него и защо, собствено, той отива в църква. Не просто защото се е родил в тази страна, а родителите му са го изпратили в неделното училище, а след това в неделите са го приучили да се причастява. Ние през цялото време разчитаме, че всичко само ще заработи, че всичко ще се подреди само по себе си, че ако правим това, това и това, то и задължително ще се случва онова и онова. Мислим, че ако ходим с детето в храма, ако го приучим да чете вечерните молитви, то и вярата обезателно ще израсте. Ще израсте, но кога само? И при какви обстоятелства? Това ние не знаем. Но търсим гарантирания път. Струва ни се, че благочестието е нещо гарантирано. На нас обаче абсолютно нищо не ни е гарантирано. Евангелието не гарантира нищо на човека. Христос трябва да бъде търсен в собствения живот – много и постоянно. Тогава ще намериш. Ако пък не търсиш Христос, тогава през цялото време ще преминаваш покрай. Не трябва да забравяме, че ние сме Църквата на Живия Бог, а целият товар на християнския ни живот е положен в нашите прекрасни традиции. Вижте кое е онова, което се обсъжда горещо? Какви най-главни проблеми се обсъждат сега в Църквата?

На какъв език да се служи – на руски или на църковнославянски? Кой календар е по-добрият – новият ли или старият? Кое е по-добре – монархията или демокрацията? Как да се четат евхаристийните молитви – на глас ли или тайно? Какво отношение има това към живота с Христос? Какво отношение може да има това, когато Христос говори на юношата: „Върви след Мене!”. „Остави всичко и върви след Мене”.

Има куп въпроси, на които – струва ни се – се гради Църквата: от богослужебен характер, за календара, за отношението към монархията. Неща външни, променящи се с вековете и с годините, неща, които Църквата сама, по своя необходимост или приема, или отхвърля… А ние само за това говорим. Когато обаче се раздадат евангелските слова на Христос „Остави всичко и върви след Мене”, това се оказва на второ място. Самият образ на Христос се оказва на второ място. Животът според Христос, подражанието на Христос, Евангелието се оказват на второ място. Разбирате ли? Центърът на сегашните ни амбиции и интереси, болката църковна – второстепенните въпроси са ги изместили встрани. Главни сега се оказват второстепенните въпроси. Заради тях хората се карат и взаимно се обвиняват, наричат се един-другиго либерали или фарисеи. Какво значение има това сега? Да си спомним 20 век, Валаам. Монасите в манастира с десетилетия не са разговаряли помежду си, тъй като едни били възприели новия стил, а други – стария. Двадесетото столетие показа, че на земята хората умираха с милиарди: от войните и от нещастията, от ужасните катаклизми, фашизма и сталинизма – а в Църквата решавали календарните въпроси. И досега едните продължават да не разбират другите – защото едните са старокалендарци, а другите новокалендарци.

Сега ние се намираме в същото това състояние. Около нас светът погива, а за нас главните въпроси са отново или богослужебният език, или календарната система, или монархията. Ето това е, което в действителност заема нашите умове, само че за децата и за подрастващите това съвсем не е интересно. Тях по абсолютно никакъв начин не ги вълнува какъв е календарът и какъв ще е езикът. Вълнува ги живото общение с Христос. Нас пък това нерядко ни вълнува едва на последно място. И днес това е много сериозен проблем. И какво да направим? Струва ми се, че винаги ние разполагаме с едно и също лекарство: Евангелието. Веднага, щом човек престане, – четейки Евангелието, – да усеща нещо в себе си, нещо да разбира, на нещо да реагира, това е особено тревожен знак за това, че, вместо да живее църковния живот, той играе някаква много известна игра, по известни правила.

За съжаление, не може да се каже, че за нас изповедта, молитвата и влизането ни в храма и в общината често не е просто една добре известна нам игра. Струва ми се, че, когато човек чете Евангелието и неговото сърце може да трепне – това е знак, че той умее сериозно да се отнася към своята вяра. Може би не трябва да четем Евангелието така, както сме свикнали да го четем – по глава на ден, като необходимо послушание, за да може задължително да го прочетем. Може би трябва да го четем някак другояче – да го четем с повече трепет. Съвсем по малко, но много трепетно – така щото, помолвайки се преди да четем Евангелието, силно да поискаме от Бога, да чуем Неговия глас. Да чуем Неговия глас за себе си, Господ да ни открие нещо за Себе си.

Когато четеш Евангелието, изведнъж започваш много добре да разбираш себе си – и тогава ти става срамно, и тогава можеш спокойно да отидеш и на изповед. За самия себе си това аз го разбирам само по този начин.

Превод: Борис Маринов

* Уминский, А. „О Христе и хождении по кругу” – В: Православие и мир (бел. прев.).