Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (32 Votes)

IhsousProseuxomenosВ първата молитва на верните от св. Литургия свещеникът се моли с думите:

Благодарим Ти, Господи Боже на силите, Който си ни удостоил да застанем и сега пред Твоя свят жертвеник и да паднем пред Твоята милост за прошка на нашите грехове и на греховете на народа, сторени по незнание. Приеми, Боже, нашата молитва, направи ни да бъдем достойни да Ти принасяме моления и молби, и безкръвни жертви за всички Твои люде; и нас, които си поставил чрез силата на Светия Твой Дух в това Твое служение, удостой ни неосъдно и безпрепятствено, в чистото свидетелство на съвестта ни, да Те призоваваме на всяко време и място, та като ни послушаш, да бъдеш милостив към нас поради обилната Си благост.

Тези думи показват правилното положение на човека, когато стои пред Бога. Първо благодарим на Бога за великия дар, че ни е дал възможността да стоим пред Него, да говорим с Него, да Му отправяме нашите прошения. Молитвата ни показва с какво чувство трябва да стоим, когато се молим. Господи, Боже на силите – чувството, че се намираме пред Всемогъщия Бог, нашия Творец, Който е създал всичко от нищото, е основна предпоставка за молитвата по принцип, не само в св. Литургия. Всеки път, когато се молим, когато призоваваме Бога, трябва да имаме чувството, че говорим на Бога на силите.

Чувстваме се като хора, които имат непосредствена нужда от Божията милост, от Неговото милосърдие, любов, защото сме толкова слаби, нещастни и ранени от греха, немощите и страстите, т. е. без никаква сила да се противопоставим на смъртта на греха, която ни задушава. Затова падаме в нозете на Бога, разчитаме на Неговото милосърдие и Го молим за нашите грехове, както и свещеникът се моли за своите лични грехове и за греховете на Божия народ, сторени по незнание.

Когато застанем пред Бога, трябва да имаме предвид, че никакво лицемерие не може да устои пред лицето Му. Стоим голи пред Него, изповядваме, че сме пълни с грехове, както и свещеникът, понеже той също има своите грехове – никой свещеник не е безгрешен, никой човек. Всички ние имаме собствени грехове и затова когато свещеникът се обръща към Бога, той изповядва множеството свои грехове като застъпник, ходатай пред Него за Божия народ. Свещеникът обаче не говори пряко за греховете на народа – той няма право да каже така, но се моли за сторените по незнание грехове, т. е. за съгрешенията, които човек върши, без да съзнава. Както добрият родител защитава детето си, когато то направи някоя беля, и казва, за да го оправдае: Не прèчи, не го вземайте предвид, то не знаеше, направи грешка, без да иска. Така и отецът, свещеникът, имайки бащинска обич към хората, казва на Бога, че греховете на народа са сторени по незнание, а не от злоба, нито злонамерено.

Някой ще възрази, но по незнание ли грешим?  Е, по-скоро не е така. Много от греховете ни не са по незнание, а са съвсем съзнателни, някои от тях дори смъртоносни грехове, но смиреният дух и етос пред Бога не позволява да кажем, че това е грях. Много пъти сме казвали, че човекът, който има духовни очи, не вижда в другите хора греховете и лошите неща. В мярката, в която виждаш пороците у другите, трябва да знаеш, че и твоето зрение е повредено, но ако го изцелиш, ще престанеш да гледаш пороците на ближния си. Ако придобиеш добро око, тогава всичко около тебе ще е добро, всички ще са добри. Техните постъпки ще бъдат добри. И ако евентуално виждаш, че правят грешки, за всичко това винаги ще имаш оправдания. Само за едно нещо нямаш оправдание – за  твоето собствено аз, което  прави грехове. Нашият ближен не е грешен, а свят, невинен пред Бога, и ако евентуално е направил нещо, го оправдаваме и казваме, че го е направил, защото не е знаел.

Този момент от молитвата е много важен. Пред лицето на Бога трябва да стоим с пълно смирение, като имащи нужда от Неговите милости и да гледаме само себе си. Много хора се оплакват, че не ходят на църква, защото там всички ме гледат. Веднага щом вляза в храма, всички започват ме гледат и затова не ходя. Често чувам тези думи. Не знам дали това е вярно, но истината, че в храма ние често пъти не гледаме себе си, не сме като митаря, който гледал единствено себе си и говорил на Бога в своето сърце. Нас ни обхваща такава разсеяност, такова невнимание, че и на себе си вредим, и другите скандализираме с нашето любопитство. И веднага щом влезе някой немощен наш брат в храма, нашите любопитни очи ще го изследват отгоре додолу и ще създадат впечатление у него, че сме го наблюдавали и „изпитали” с поглед. Но не само този, който влиза в храма бива ощетен, а преди всичко ние самите ощетяваме себе си, защото човек, който има чувство за греховете си и чувства нужда от Божията милост, няма желание да гледа другите, нито този до него, нито около него, нито го интересува какво правят те.

Един светец казва в Патерика, че както майката, която има тежка скръб и плаче за детето, което е загубила, в своята болка не се оглежда наляво-надясно, нито се интересува какво става наоколо, по същия начин трябва да се чувстваме и ние, когато се намираме пред Бога. Това трябва да бъде усещането ни. Да знаете, че човек, който има усещането за болка, когато се моли, скоро непременно ще почувства силата на своята молитва.

Много пъти се разочароваме, защото мислим, че напредването в духовния живот зависи от това дали правим грешки или не. Много хора ги обхваща отчаяние и започват да се вайкат: Защо все бъркам и греша? И понеже постоянно повтарят същите грехове и грешки, те губят надежда, тревожат се: Защо непрекъснато правя тези неща!? Те вярват, че не напредват в духовния живот. Аз смятам, че напредването в духовния живот не зависи толкова от това дали правим грешки или не, защото грешки винаги ще правим, а зависи от това, доколко се каем и с каква болка се молим. Защото покаянието означава болка, болка в молитвата, а не болка от егоизъм, която води до отчаяние, обезсърчение и мрак. Защото много хора изпитват болка, но не се уповават на Божията милост, а от отчаяние стигат до скръбни последици. Това не е болката по Бога, защото болката и скръбта по Бога събужда покаяние в нас.

Покаянието съществува и действа само тогава, когато съществува твърда вяра в Божията любов. Тук виждаме, че един и същ грях има различна тежест при всеки човек. Един и същ грях има различна тежест при свещеника, епископа, монаха, мирянина, стареца, човека на средна възраст, юношата, детето. Всички може да направят едно и също престъпно дело – хора от всякакви категории, но тежестта е различна при всеки един от тях – съобразно духовното знание, духовния опит, който имаме, възрастта. Разликата е голяма, когато съгрешава един млад човек, бидейки борен от страстите си, поради своята младежката неопитност и наивност, и когато съгрешава един възрастен човек. Както и когато съгрешава един женен и един необвързан човек. Това не означава да си търсим оправдания, не го казваме, за да се оправдаваме, а за да разберем или най-малкото да осъзнаем, че ние, които искаме да ходим на църква и да се молим, имаме още по-голяма отговорност в очите на Бога. Не може да живеем така небрежно и да сравняваме себе си със света, защото, ако сравняваме себе си с това, което прави светът, тогава всички ще излезем светци, нали? Ако се сравняваш с един престъпник, с един алкохолик, с един човек, който е поробен от ужасни страсти, макар и сравнението да е външно, ще кажеш: Аз съм свят и не правя нищо от всичко това! За съжаление, често пъти носим това погрешно чувство за себе си...

Покаянието, изповедта е тайнството, където разкриваме нашите грехове, но се получава, че вместо да ги разкрием, започваме да казваме това, което не вършим. Човекът идва и започва:

- Нито откраднах, нито убих, нито разведох някои съпрузи, нито едно, нито друго!...

Сякаш целта на изповедта е да кажем какво не сме правили и да ни кажат: браво, след като не си направил нищо от това! Напротив, изповядваме какво сме направили. Направих едно, второ, трето и т. н. грехове, а не оправдания. Това се очаква от нас. Казвам това, защото, ако човек не внимава и не поеме отговорността за своите грехове, тогава не се изцелява, не се поправя. Доколкото не разбира, че това, което прави е грях и го отделя от Бога, той не изпитва болка в себе си и не може да се откъсне от греха. Затова трябва да изпиташ болка, да разбереш, че това, което си изпил и изял, е отрова и съществува риск да умреш. Трябва да се ужасиш от греха, да изпиташ болка, да можеш да отхвърлиш греха. Имайки духа на митаря, на болния, ние стоим пред Бога и Го молим за нашите грехове.

Приеми, Боже, нашата молитва, направи ни да бъдем достойни да Ти принасяме моления и молби, и безкръвни жертви за всички Твои люде.

Този, Който извършва всичко, Той ни прави достойни. Ако Той не ни даде Своята благодат, тогава каквото и да правим, каквито и дела да извършим, не сме достойни да застанем пред Бога, а всичко зависи от Божията милост и благодат. Бог трябва да ни даде Своята благодат, милост, милосърдие, за да стоим пред Него и да Му принесем молитви, моления, безкръвни жертви и тази жертва е св. Евхаристия, жертвата на Тялото и Кръвта Христови. Тя се нарича безкръвна, докато в Стария Завет принасяли кръвни жертви, т. е. жертвали животни по начина, който знаели и можели и така молели Бога. В новозаветно време, във времето на благодатта, жертвите са словесни, безкръвни, духовни, а най-превъзходната жертва е Христовото Тяло и Кръв.

За всички Твои люде.

Няма никакво изключение: св. Литургия се принася за целия свят, за всички хора. Оттук можете да разберете какво означава Църквата, колко значимо нещо е Христовата Църква в света. Отците казват, че когато спре да се извършва св. Литургия, тогава ще настъпи Второто Пришествие, защото вече няма да има причина светът да съществува. Св. Литургия дава смисъл, причина и цел на съществуването на творението, защото творението се принася евхаристийно, с благодарение на Бога. Затова Църквата е всемирен благодетел, принасяйки всекидневно св. Литургия, тя държи света в Божията благодат, привлича благодатта на Светия Дух в този свят.

В същото време разбираме, какво означава свещенството в Църквата. Както в организма душата дава живот на тялото, така и в Църквата свещенството предава живот на Църквата. Разбира се, Светият Дух дава дара на свещенството, но по човешки казано свещенството, т. е. свещениците извършват тайнствата на Църквата. Колко велико нещо е човек да има благодатта на свещенството, да стои пред Бога и да се моли за целия свят, и не само за хората, които живеят сега, а за целия Адам, както казват св. Силуан Атонски и о. Софроний (Сахаров), т. е. за целия човешки род, от първия до последния човек. За всички тези милиарди хора, които са умрели и техните души са при Бога. Първо за всички тези хора. Представете си колко човеци са живели оттогава досега, за всички тях се извършва св. Литургия и свещеникът се моли за всички тях. Старецът Паисий ни казваше, че веднъж в период на голяма благодат видял чрез благодатта на Светия Дух цялото творение: всички птици, животни, планети, системи, морското дъно с всички риби, всички ъгълчета на земята, целия свят във всички обстоятелства – болници, гробища, домове, пътища, самолети, коли. Представете си, ако можехме да видим къде се намира всеки човек в настоящия момент. Разбира се, това се дава на светците чрез благодатта на Светия Дух. Това е благодат, която трае само определено време.

Нашата молитва и най-вече св. Литургия обгръща целия свят във всички негови обстоятелства, цялата вселена, и благотвори цялото творение – материалното и нематериалното, ангелите и светците, всички. Св. Литургия благотвори дори тези, които тепърва ще се родят.

Най-превъзходното дело на Църквата, най-висшето дело на Църквата е извършването на св. Литургия, молитвата, с венец св. Литургия. Всичко друго, което правим в Църквата – различните благотворителни организации, социалните заведения, благотворителността, делата и активностите, които църковните хора развиват, са много добри, но са ограничени. Каквото и да правиш, не можеш да помилваш всички бедни на света – ще помогнеш на 5, 10, 20, 1000 човека, но ще останат стотици милиони други, които няма да могат да получат милостиня. Ще утешиш определен брой хора. Каквото и да правиш, колкото и да се опитваш, твоите сили и възможности са ограничени, защото си човек и се движиш в това пространство. Молитвата ти обаче не може да се ограничи, тя се простира в целия свят и обгръща целия свят. Следователно, най-мощното, най-съвършеното, най-завършеното дело е молитвата, св. Литургия.

Затова Православната Църква, Апостолската Христова Църква, православието не се подмамило от явленията на този свят, не се отдалечило от реалната основа и не се принизило до светска система с множество активности, които може и да облекчават човешката болка, но е съхранило неизменно своето дело: молитвата, богослужението, което се връща в света и благотвори целия свят. Само така можем да разберем светците на Църквата: защо те отдали живота си на Бога в пустини, в пещери, в отдалечени места? Има светци, които години наред не виждали човек. Св. Марк Атински живял 90 години, без да види човек. Той отишъл в една планина в Египет и живял там 90 години. На дълбоки старини друг подвижник отишъл там, когото Бог подбудил и той го попитал:

- Има ли още хора в света?

- Да, има.

- Има ли християни?

- Да.

- Има ли Божии църкви? Царе?

- Да.

- Съществуват ли християни, които могат да кажат на тази планина: вдигни се и тръгни!, както казва Евангелието, и тя да се вдигне и да тръгне?

Веднага щом светецът изрекъл тези думи, планината веднага се вдигнала и била готова да тръгне, но спряла, защото той й заповядал. И до днес в Египет тази планина се нарича така: Стой там! и се споменава това чудо на св. Марк Атински, който се подвизавал там. Какво правил този човек? Нима основавал социални заведения, нима откривал младежки центрове и тези неща, които ние искаме да правим? И това е хубаво и полезно, ако можем да го направим, но не е нашето основно дело. Нашето дело е друго. Светецът направил най-висшето дело, очистил себе си, обикнал Бога с всичките си сили, молил се за целия свят и молитвата на този човек укрепила вселената, както молитвите на всички светци.

Затова много пъти казваме и винаги ще го казваме: правете това, което ви е по силите, при всички обстоятелства, трудности, които срещате всеки ден, дилеми и безизходици. След това обаче спрете, върнете се у Бога, помолете се и кажете: Аз направих каквото можах и сега нека бъде Божията воля, както Бог иска! И превърнете остатъка от вашите сили в молитва. Ще видите каква сила крие това, както и че за Бога не съществуват безизходици. Разбира се, това не означава, че всичко ще стане така, както го искаме, а може да стане обратното на това, което искаме. То обаче ще бъде спасително за нас, ще действат спасително, за нашето спасение. Макар и да е обратното на това, което искаме, макар и понякога да ни накара да изпитаме болка и да ни нарани. Навярно много пъти трябва да бъдем наранени, за да можем да се спасим, и не само да бъдем наранени, а да бъдем напълно съкрушени, да станем на прах, руина, за да може чрез това разбито сърце да открием болката, която ще ни съедини с Бога...

Да знаете, че само човекът, който изпитва болка, може да доближи Бога. Този, който не изпитва болка, който не е изпитал болка в живота си, не е било разбито неговото сърце, не е било обработено чрез болката, мисля, че не може да разбере какво означава молитвата. За щастие или за нещастие вярвам, че не съществува човек без болка в този свят. Независимо дали я искаме или не, дали сме грешни или свети, бедни или богати, болката, скръбта, трудностите, тлението ни съпровождат във всекидневието, стига само да оползотворим всички тези трудни обстоятелства за наше спасение.

Нека се върнем отново към тълкуванието на молитвата по време на св. Литургия: като виждаме свещеника, който стои пред Бога, да мисли по този начин за собствените си грехове, трябва да се научим да обичаме свещениците. Защо? За да не ги съдим лесно, защото и те са хора като нас и носят бремето на своите и вашите грехове. Дори положението на свещеника е по-трудно, защото, когато сме миряни, отиваме в някой ъгъл, седим и казваме: Боже мой, помилуй ме! И приключваме. Свещеникът трябва да победи и своите греховете, – които непременно има, не може да няма, човек е, – но той трябва да победи и греховете на народа, за да привлече Божията милост върху нас. Много тежък труд е да „носиш” хората, голяма болка е отнасяш греховете на народа към Бога, имайки едновременно собствени грехове. Това е като болният, който носи на гърба си някой друг болен при лекаря, когото моли: моля те, остави мене и виж него, той е по-близко до смъртта! Самият свещеник по своята човешка природа е ранен от множество грехове, но това важи и за другите, които носи върху себе си. Затова трябва да имаме състрадание, да бъдем състрадателни, да имаме симпатия. Използвам думата симпатия в смисъла на състрадание, да състрадаваме, молейки се и подвизавайки се за нашите свещеници, епископи, за цялата Църква и да чувстваме, че и сме членове на Тялото Христово.

И нас, които си поставил чрез силата на Светия Твой Дух в това Твое служение, удостой ни неосъдно и безпрепятствено, в чистото свидетелство на съвестта ни, да Те призоваваме на всяко време и място, та като ни послушаш, да бъдеш милостив към нас поради обилната Си благост.

Ти извика и ние Те чухме. Дойдохме при Тебе и Ти ни даде това служение, този дар да служим на Твоя народ пред Твоя жертвеник. Да застанем пред Тебе, да не страхуваме, че ще ни изгориш, т. е. че ще изгорим заради нашите грехове, че Твоята справедливост и святост ще ни изгори, не защото Ти ни изгаряш, а защото ние сме грешни, а получихме дръзновение да стоим пред Теб и да служим на Твоя народ. Въз основа на какво? Със силата на Светия Твой Дух, надявайки се и бидейки укрепвани от Него – именно това е силата, която ни укрепва да стоим пред Бога неосъдно, т. е. да няма нещо, което да ни обвинява, да няма грях, който като червей да гризе нашата съвест. Да стоим пред Теб безпрепятствено, т. е. без нещо да ни затруднява или обвинява, в чистото свидетелство на съвестта ни да Те призоваваме на всяко време и място.

Колко велико нещо е човек да има чистото свидетелство на съвестта. Съвършеното е това, което Господ е казал, че идва князът на този свят и в Мене няма нищо. Сатаната идва, но не намира нищо в Мене, никъде не може да Ме докосне и да Ме обвини. Христос е казал това като Човек, като съвършен Човек. За съжаление, в нас има много неща, за които сатаната може да ни обвинява, защото сме слаби, грехът ни задушава, той е толкова лесен за извършване и привлекателен, че много пъти ни тегли към себе си.

За съжаление, съвестта може да ни обвини за много неща. Съществува обаче банята, която очиства нас и нашата съвест. Това е банята на покаянието, на сълзите. Ако изпитваме болка, ако паднем в Христовите нозе с болка и заплачем и поплачем достатъчно, тогава съвестта ни чувства облекчение. Много пъти го казваме: ако искате да придобиете чиста съвест, не мислете, че ще постигнете това като оправдавате себе си, нито като ходите на различни семинари, на които да ви учат да отблъсквате негативните мисли и подобни неща. Съвестта не се очиства по този начин, а чрез множеството сълзи. Научете се да плачете. Ако плачете в молитвата си, когато се молите, ако плачете с болка, тогава трябва да знаете, че колкото повече плачете, толкова повече се очиствате и сълзите функционират по изцелителен начин. Сълзите са велико нещо. Човек, който плаче, се очиства, отдъхва си, облекчава се. Трябва да се научим да плачем, главно в нашата молитва. Ако видиш, че се молиш и плачеш, тогава благодари на Бога, защото Той е започнал да докосва слепите очи на душата ти, както излекувал слепия, докосвайки неговите очи. Така казват отците, че когато от очите започнат да текат сълзи, тогава знай, че Христос те е доближил, докоснал е твоите слепи очи и ти започваш да виждаш. Разбира се, има хора, които не могат да плачат, нямат тези влажни сълзи, които текат от очите ни. Има хора, които лесно плачат, но има и други, които трудно плачат или изобщо не плачат. Значение обаче има разположението.

Св. Йоан Лествичник казва: видях един човек и го облажих, защото плачеше за това, че не плаче. Аз също видях това много пъти – видях човек, който дойде и каза:

- Ах, отче, не плача в молитва си!  

Каза го с такава болка, че именно тази болка беше търсеното. Той изпитваше болка за това, че няма болка в молитвата си, за това, че не плачел. Именно тази болка има значение. Св. Йоан Лествичник облажил този човек, защото той се изцелил, без да го усети. Болката за това, че няма болка в молитвата – това било търсената болка, ако можем да осъзнаем това. Така или иначе сълзите са полезни, стига само да са молитвени сълзи, защото днес много хора плачат в света, и ние плачем понякога, например, когато ни обидят, когато се нервираме, плачем, когато се смеем, плачем и когато загубим на карти. Сега празнуват Рождество Христово, играейки на карти, и после плачат, защото се е съмнало и не могат да свършат играта. Много хора плачат със сълзи, но не всички сълзи са сълзи по Бога. Молитвените и покайните сълзи за това, че се намираме далеч от Бога, действително са спасителни. Каквото и страст да имаме, ако плачем за нея, тогава нашето сърце се очиства. Или пък може да не се освободим от нея, защото знаете, че много пъти Бог предпочита да ни остави да се мъчим сред страстите и да плачем от раните на нашите страсти, отколкото да ни освободи от тях, та после да изглежда, че сме се поправили и да пресъхнат изворите на сълзите. По-добре човек да е смирен, макар и да воюва с греха, отколкото да е втвърдил своето сърце и да се придържа към някакъв външен морал. Защото безчувственото сърце, което не изпитва болка, не се покайва и не плаче, чувствайки своето отдалечаване от Бога, преживява най-голямата страст и грях – духовното умъртвяване. Но ако плачем за греха, след това непременно идва утехата. Трябва да имаме дръзновение, защото ще дойде час и ще се освободим от греха, Бог ще ни спаси и сърцето ни ще се обработи чрез тази голяма болка.

Да Те призоваваме на всяко време и място

Това означава да призоваваме Бога, където и да се намираме. И до края на света да стигнем, Бог е там и можем да Го призоваваме. Много хора казват:

- Отче, отидох в този дом и се оказах в трудно положение. Не можах да постъпя по друг начин и наруших поста, примирих се с това, което се говореше там, а то беше противно на Божия Дух.  

Ако се молим винаги ще видим, че всичко около нас ще ни помага. Където и да отидем. Вършейки своите професионални задължения, помоли си и ще разбереш, че всичко ще действа в твоя полза, ще разбереш как да посрещаш различните ситуации. Ще получиш утеха, ако си сам. Ще укрепнеш, ако се чувстваш безсилен. Ще бъдеш просветлен, ако не знаеш какво трябва да правиш. Всичко това е в молитвата.

Казваме: Оказах се в безизходица. Не знаех какво да правя. И направих това, което беше против Божията воля. Ама защо го направи? Помоли ли се? Призова ли Бога? Каза ли: Боже, просветли ме? Какво да правя сега? Отвсякъде ме притискат, какво ще направя? Да нараня ли съвестта си?

Сещам се, как веднъж се оказах в трудно положение. Отидох в Турция и влязох в един ресторант, за да се нахраня сам – сега ще ви обясня защо. Предишният Вселенски патриарх Димитрий беше свят човек, аскет, и всеки ден на обед се храних с него, но той ядеше толкова, колкото яде една кокошка, едно птиче. Е, той е патриарх, аз съм от Света Гора, но ми трябваше десетократно повече, за да се заситя. Той ядеше една лъжица варени картофи, и аз ядях същото. Един, два, три дена, без малко да не мога да стоя на нозете си. Затова един ден реших да отида да се нахраня сам. Отидох в Истанбул в един ресторант, взех менюто, поръчах и сервитьорът го донесе. Наоколо имаше само турци, мюсюлмани. Викам си, те са турци, аз съм християнин, монах, какво ще правя сега? Да ям без да се прекръстя и да се помоля? Но ако се прекръстя, тези ще ме хванат и ще ме удушат! Безизходица. Е, питах се какво да правя и реших да си кажа молитвата. Станах да се прекръстя и тези около мен скочиха, разбраха, че се молех. Станаха, млъкнаха и след това седнаха. Никой нищо не ми каза. Ако бях направил същото в Никозия, щяха да ме пишат по вестниците и да ме сложат на някоя карикатура... 

С тази проста история исках да ви покажа, че ако човек се помоли, където и да е, Бог ще го укрепи да направи необходимото. Ще кажете, нима това беше трудна ситуация? Да ти имаме затруднението! Друго исках да ви кажа, това е въпрос на съвест. Ако например лекарят ти каже, че не можеш да ядеш нещо, няма ли да се вслушаш в съвета му? Ще да го направиш. Така е при другите случаи – въпрос на съвест е, въпрос на това доколко сме разбрали, че сме Христови членове. Не е важно дали ще ядеш или не, а да запазиш чиста твоята съвест, да останеш член на Църквата, който не постъпва лекомислено.

Ако се научите на всяко време и място да призовавате Бога, както се казва в тази литургична молитва, тогава Бог ще ви изведе от всички безизходици. Има изключително много примери. Колко хора са ми казвали: Ще ходя в Англия, ама там не мога да пазя поста. Е, преди да заминеш, се помоли и кажи: Боже, помогни ми! И ще видиш, че където и да отидеш, ще има и постни ястия, и всичко ще бъде наред. Трудностите ще изчезнат, стига да имаш желанието. Ако пък не се молиш, всичко ще бъде непреодолима стена за теб.

В житието на един светец, че мисля, че на св. Антоний, пише, че отишъл в една гробница, за да се подвизава там до гроб. Всяка вечер демоните отивали, дразнели го, викали, крещели и го биели. Много пъти ставало така. Веднъж без малко щял да умре, но селяните се погрижили за него и веднага щом се възстановил, отново влязъл в гробницата, демоните отново го нападнали и започнали да го бият. Едва, когато извикал Иисусе, помогни ми!, Христос веднага Му се явил и го избавил от яростта на демоните. Св. Антоний  извикал: Господи, толкова време ме слушаше! Къде беше, та ме остави и ме нараниха толкова лошо? Къде беше? Тук бях, но сега Ме повика! – казал Христос. Защото до онзи момент светецът тръгнал да се бори, разчитайки на собствените си сили, опитвал се да се бори, но не призовавал Бога от наивност и неведение. Веднага щом повикал Бога, Той Му се явил. Както хубаво се казва в Стария Завет: извикай Ме и още докато говориш, Аз ще ти кажа: Ето, тук съм!

Бог е толкова близо, че още с първата дума, с която Го повикаме, Той ще отговори. А след като Бог присъства, тогава какво затруднение може да се устои пред Него? Кой може да каже, че не мога да правя едно или друго, че съм в безизходица, когато Бог присъства там? Кога обаче присъства? Когато Го призоваваме

... та като ни послушаш, да бъдеш милостив към нас поради обилната Си благост.

Ако Бог е толкова благ, представете си каква сила и кураж трябва да имаме, когато се молим да ни помилва.

В заключение, нека разберем по какъв начин трябва да отнасяме към наближаващите празници. Празниците на Църквата не са припомняне на събития, не са празнувания, както ние ги разбираме, а възможност за благодат, дни и часове, в които Бог дава особена благодат на Своята Църква, на хората. Както някой път, когато по магазините обявяват, че всичко, което вземете през тези дни, е безплатно! Или черпят хората със сладки неща, с оранжада и всички тичат да вземат. Така прави и благият Бог и по време на църковните празници. Празниците и часовете на Църквата са благодатни моменти. Бог дава изобилна благодат на хората. Такъв е смисъл на празниците, всичко останало няма никаква стойност. Кой получава благодат? Този, който полага труд и се подвизава.

Затова посрещайте идващите празници с духовен труд, молитва, пост, бдение, милостиня. Мнозина от нас постят, бдят, но малцина дават милостиня. По-голям труд е да дадеш милостиня, отколкото да постиш. И ако знаеш как да готвиш постни ястия, какво по-лесно от това? Но да отсечеш собствената си воля, например, да си кажеш: искам да си купя обувки, но имам други 50 чифта вкъщи, затова няма да си купувам! Милостинята означава жертва, но не милостиня от моя излишък. А лишаване от нещо, което лишение би ни накарало да изпитаме болка. Наистина блажен е човекът, който дава милостиня и осъзнава, че, давайки, се лишава от това, което има.

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/99k3p 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Лакомото желание за храна се прекратява с насищането, а удоволствието от питието свършва, когато жаждата е утолена. Така е и с останалите неща... Но притежаването на добродетелта, щом тя веднъж е твърдо постигната, не може да бъде измерено с времето, нито ограничено от наситата.
Св. Григорий Нисийски
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.