Мобилно меню

4.8947368421053 1 1 1 1 1 Rating 4.89 (38 Votes)

fragmНикой да не мисли, че е възможно да живеем живота си, без да имаме трудности. Каквито и да сме – свети или грешни, ще минем през затруднения. Такова е естеството на нашия живот, това е нашият живот. Скърбите са даденост и, разбира се, не Бог е виновен или ни изпраща скърби, за да ни изпита, както мнозина в своята простота казват, че Бог ни изпрати изпитания и трудности, за да ни изпита! Сякаш Бог не знае дали сме верни или неверни и иска да ни „притисне”, за да разбере дали сме такива. Бог не ни изпитва в този смисъл и когато казваме изпитвам, това означава ставам по-добър. Изпитанието ме прави по-добър, „изпитан” означава по-добър. А естеството на нашия живот е такова, защото след падението на човека в него са влезли болката, скръбта, страданието, смъртта. Самата смърт е нещо ужасно за човека. Не ни харесва, защото не е в нашата природа, не сме създадени да умираме и не искаме смъртта, но тя съществува и ще съществува, докато Бог я унищожи напълно при Второто Пришествие, в последния ден. Но дотогава всички ние без изключение сме подвластни на факта на тлението и смъртта. Времето, което минава всеки ден, всяка минута, какво друго е, освен смърт? Когато започнахме беседата, беше 7:30, сега е 7:35, петте минути минаха. Тези пет минути бяха отнети от живота ни, те няма да се върнат, станахме с пет минути по-стари, по-възрастни, по-тленни.

Така е. Но сред тази реалност, която наистина е трудна и отчайваща за нас, ако погледнем по-дълбоко, Кой е Този, Който може да ни даде решение и избавление? Христос. Той може да ни даде отговор, защото Той е Единственият, Който побеждава смъртта и дава на човека възможност да я превъзмогне. Как? – чрез Своето Възкресение, Пришествие, с усещането за Неговото царство. Удивително е, колко укрепен и силен може да се почувства човек в затруднението си чрез Божията благодат.

Посетих всички домове, които пострадаха в самолетната катастрофа през 2005 г. (Тогава загинаха 121 души при катастрофа на кипърски самолет близо до Атина). Видях, че почти всички семейства действително имат сила в себе си. В този труден час тези хора сякаш извличаха от себе си Божията утеха и се държаха. В Паралимни (град в Кипър), където се срещнах с две семействата, ми направиха впечатление двете майки – които бяха загубили по пет души – своите две деца, баща, майка и трите внучета, пет едната и пет другата. Страшно впечатление ми направиха тези обикновени жени, които казваха, че се неграмотни или по-скоро полуграмотни, но каква сила и мъдрост имаха те в действителност. И така вместо ние да отидем да ги утешим, накрая те утешаваха нас. Това много ме впечатли. Бях с един свещеник от Австралия, който взех с мене, за де не го оставя сам. Клетият казваше преди да отидем: „Какво ще кажем на тези хора? Как ще ги утешим?”. А след това, тръгвайки, той казваше: „Отидохме да ги утешим, а накрая ние получихме утеха от тях!”. Защото това бяха хора, които с голямо търпение, сила и славословие към Бога приемаха изпитанието, в което попаднаха.

С други думи, въпросът е как посрещаме трудностите. Никой да не мисли, че няма да срещне затруднение, нека бъдем готови и да знаем, че животът ни ще премине през тези неща. Всички хора, верни и неверни, млади и стари, богати и бедни, свети и грешни. Без изключение.

Изкуството  е как човек  преодолява затрудненията – ако се научим да ги посрещаме с търпение, сила, молитва и надежда в Бога, тогава затруднението в нас ще се преобрази в утеха. Тогава няма да потънем, а ще плуваме. Няма да има мрак в нашата душа, а тихата Христова светлина ще бъде непрестанно в нашето битие, защото там, където Бог присъства, всичко е пълно с утеха и любов. Това е значимото, Христос е ключът – и в ада да сме, ако Христос е с нас, адът става рай, и в рая да отидем, ако Христос не е с нас, раят ще стане ад, защото Той е Всичко за нас, Светлината на света, Животът на света.

Когато ни сполетят такива затруднения или видим други в такова положение, всички ние трябва да подходим много внимателно към нещата – първо на първо, трябва да се молим за нашите братя, които са в скърби. Знаете ли колко голямо значение има да се молим за хората, които имат някаква нужда? Много голямо значение и голяма сила има молитвата за другите хора. Когато чуваме за някакво зло, проблем, затруднение, дори две думи молитва да отправим – това има голяма сила. Защото така на дело се научаваме на любов към братята и се укрепваме взаимно, разбираме, че не сме индивиди, т. е. всеки да е затворен в черупката си и в себе си и да казва: „А, за щастие това зло не е в моя дом! Не аз страдам! Нямам познати, роднини, не е в моя град, не е в моята родина”.

Няма значение обаче къде е злото, защото всички сме братя, едно Тяло и когато се молим за наскърбените наши братя, които минават през болки, изпитания и страдания, тогава опитно се научаваме да чувстваме другите като наши братя и всички хора като наше семейство, едно Тяло. Защото сме такива – ние сме чеда на Адам и на Бога и всички сме братя по плът, след като всички произхождаме от Бога и от същия родоначалник – Адам и Ева, и всички сме поканени в Царството Божие. Тоест, важно е да упражняваме себе си в молитвата за другите хора. Да посветим дори две думи на молитва за братята ни, които се намират в скърби, в изпитания, дори когато не чуваме за такива събития или пък те се случват, но не научаваме за тях, нека не се самозабравяме и да не мислим, че не съществуват.

Когато вечер отиваме да се помолим, нека помислим в този час колко хора са в болници, в операционните, колко семейства имат проблеми в дома, с децата, съпружески проблеми, хора да гладуват, да имат затруднения, да имат скърби, изкушения, изпитания и да отправим молитва, пълна с болка и любов. И така реално помагаме първо на себе си, а след това и на братята си, които имат нужда. Не мислете, че Бог не чува, не, Бог чува молитвите, които отправяме за другите хора.

Да ви дам пример. Това станало в Русия, където един свещеник, клетият, имал голяма страст – обичал да пие. Знаете, там климатът е суров, хората има склонност да пият и поради студа пият повече, отколкото ние пием тук и, естествено, алкохолът не е вода, а вино, пият водка, силни напитки, поради климата. Та един клет свещеник, кой знае защо, пиел доста, напивал се и когато се напивал, правел щуротии, неприятни неща. Енориашите отишли и се оплакали пред митрополита и той естествено след няколко увещания, съвети и наказания в даден момент трябвало да наложи ред. Затова след една голяма поразия, която свещеникът направил, митрополитът го извикал и му казал:

- Не се съобразяваш, не си достоен да си свещеник, ругаеш Бога, съблазняваш хората и затова от днес вече няма да служиш, няма да правиш нищо, което има връзка със свещеническо дело, защото не можеш да носиш върху себе си свещенството и да си пиян и да съблазняваш хората.

Той какво да прави, смирил се и отвърнал:

- Добре, владико, нека бъде както ти мислиш! След като наистина имам тази страст и този проблем, не мога да бъда свещеник!

Вечерта, когато митрополитът отишъл в стаята си, се помолил и отишъл да спи. Той легнал, но не можел да се успокои, защото чувал викове, множество протестни викове, много гласове. Той се запитал, какво става? Какво става? Опитвал се да разбере и внезапно осъзнал, че тези многобройни протестни гласове  били насочени срещу него, задето забранил на свещеника да служи и си казал: „Ама, какво става?! След като онзи наистина е човек, недостоен за свещенство?!”. Той наистина не можел да разбере какво става. Цялата нощ прекарал в тази вътрешна битка и на сутринта повикал свещеника и му казал:

- Ела тук! Какво правиш, кажи ми!

- Владико, не знаеш ли какво правя, след като знаеш живота ми и затова и ме наказа!

- Е, има и нещо друго, какво правиш?

- Виж, владико мой, аз не правя нищо добро, защото, както знаеш, за съжаление съм пияница, недостоен свещеник, но вечер отивам на гробищата, правя трисагии за всички починали, моля се и умолявам Бога за всички тези хора, които са погребани в гробищата. Моля Бог да спаси всички тях и по техните молитви да спаси и мене! Само това. Нищо друго.

Владиката разбрал, че всички тези протести били душите на починалите братя, които приемали молитвите, литургичните молитви на свещеника и когато били лишени от тях, те протестирали.

Виждате, един недостоен свещеник, действително недостоен, но в молитвите си за другите Бог го приема. И никой от нас да не казва: аз не съм достоен да се помоля за другите. Не! Трябва се молим за другите, това е дело на любов, милостиня. По-голяма стойност има да се помолиш за другия, отколкото да му дадеш десет лири. Разбира се, ако се нуждае, ще му дадеш и десетте лири, ако ги имаш, но и когато ги нямаш и не можеш или не трябва да му дадеш, молитвата, която отправяш за него, има по-голямо значение. И в крайна сметка, колко десетки лири да дадеш? Не можеш да дадеш на целия свят, ще дадеш на 5, 10, 100, 1000 човека, с останалите какво ще стане?

Нашата молитва, братя мои, е всемирна милостиня, тя обгръща целия свят и помага изключително много. Казвам ви го от опит, защото и аз много пъти чувствам молитвите на други хора и разбирам, че именно те помагат в нашето дело, покриват ни и привличат Божията благодат. Важно е да се молим за другите, защото по този начин излизаме от своя егоизъм и ставаме причастни на болката на нашия брат, но и другият човек получава голяма сила, за да продължи своята борба. Знаете ли какви чудеса сме виждали с молитвите за други хора? Чудеса. Промени на хора, на събития, молитвата може да промени световната история, ако има хора, които се молят със сила, те променят всичко.

Виждате в Стария Завет какво казал Бог на праведния Лот в Содом и Гомор, че няма да унищожи града, ако има пет праведника. В този диалог се водила битка с Бога и се стигнало дотам да няма дори пет праведника в този град. Виждате, когато в едно място има хора, които се молят, това място получава сила, укрепване от Бога, защото молитвата прилича на магнит, който привлича Божията благодат, притегля Божията грижа, и тази Божия грижа покрива света, укрепва го, поддържа го и дава утеха и сила на човека. Когато в дадено място няма молитва, няма утеха, няма сила. Затова сред нашите трудности и тези на братята нека не отпадаме духом, а  да са молим за тях. Това е много важно.

Да ви дам пример от личния си живот. Сигурно помните през 2000 г. всички онези обвинения срещу мене, когато  искаха да ме лишат от сан, да ме унищожат и пратят на Света Гора. Де да бяха успели, това щеше да бъде единственото добро... Но за съжаление не успяха и останах тук да ви мъча! Голямо затруднение, много голямо. Признавам ви, че нищо не усетих. Нищо не разбрах, абсолютно нищо. Обаждаха ми се различни хора и ми казваха:

- Как издържаш! Спиш ли нощем? Ядеш ли?

- Слава Богу! Както ме виждате, не съм кожа и кости! Слава Богу! За съжаление, ям. Не загубих апетит. Сега спя колкото часа имам, а не колкото искам, но...

Един мой състудент-клирик, ми се обади:

- Какво правиш, Атанасие?

- Добре съм, слава Богу!

- Аз тук ще се пръсна от яд, не спя, и ти си добре?!

- Добре, какво ти има, та не спиш?

- Колко си безчувствен! Не разбираш ли какво става?

- Е, какво става, бе, отче? Какво толкова става?...

Какво щяло да стане... Остави да става каквото ще. Какво ще стане? Какво може да стане? Сякаш гледах – наистина ви признавам – един театър, сякаш гледах кино и сякаш друг беше този, когото обвиняваха, заплашваха и казваха толкова неща; нищо не разбрах. Сякаш имаше един чадър над мене и ме покриваше. И всичко това откъде? Естествено не от моя добродетел, дето не съществува, а от молитвите на хората, защото се молиха толкова хора – толкова манастири, толкова монаси (митрополитът е духовник на много мъжки и женски манастири, бел. прев.) и т. н. и със сигурност молитвите на хората бяха тези, които покриваха всички нас. Затова никак не пострадахме, нито пък здравето ми се развали от натиска и затруднението на изкушенията.

Понякога тук идват хора и ми казват:

- Знаеш ли, еди-кой си ме обвини!

И плачат и ридаят, а аз им казвам:

- Бре, един човек те обвинил и го казал в квартала. Мене ме писаха по вестниците, телевизиите, радиото, и нищо не ми стана! Какво ти стана сега, че казали една дума за тебе? Какво толкова е станало?

Когато молитвите на нашите братя са с нас, това е голяма сила и Писанието го казва: цялата Църква се молила усърдно за св. ап. Павел, когато той бил в тъмница, всички се молели за св. ап. Павел и Бог така го покрил - той бил апостол, имал духовна сила, но и молитвите на християните имали сила.

Особено, когато всички се молим заедно. И когато сме сами, Бог чува, но общите молитви, молитвите на много хора за другите имат голяма сила. Това е наблюдавано и даже научно доказано. Направили експеримент, казва един благочестив психиатър, и разделили хората 50 на 50, за първите били определени други 50 души, които се молели за тях всеки ден, а за другите никой не се молил. Не предупредили за експеримента и видели, че първите, за които другите се молили, били много силни, и тяхното здраве имало голямо подобрение. Виждате, че дори в такива случаи молитвата има сила, а колко повече молитвите на всички нас като Църква, като Тяло Христово; общата молитва за близките ни има голяма сила.

Затова не трябва да бъдем нехайни, когато например Църквата ни призовава да се молим за нещо, че в еди-кой си ден ще се отслужи молебен, бдение, Литургия за дадено нещо. Нека отидем да се молим като едно Тяло, да осъзнаем, че сме членове от Тялото Христово, не сме изолирани, не сме индивиди, т. е. неделими (от άτομος -  неделим), които не можем да споделим себе си с другите, а сме личности, които общуваме в любов с нашите братя. Нека бързаме за общите молитви, общото богослужение, защото там получаваме ипостас и сила като Църква, защото Сам Христос ни е казал: дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях. Когато Христос е с нас, тогава Той чува нашите общи молитви.

Няма да забравя един пример. Сещам се, когато бях в Света Гора в Новия скит, отсреща имаше един старец, подвижник, който страдаше от някаква болест. Животът му беше към своя край и се мъчеше естествено без никаква медицинска грижа. Там е пустиня и нямаше медицинско обслужване. Питахме се какво да правим, грижехме се за него, но, мъчейки се, той беше в последния стадий на живота си. Нашият старец ни каза:

- Отци, да се съберем в църква, да се помолим Бог да помогне на този старец, който е на края на живота си.

Наистина се събрахме и решихме да се помолим с Иисусовата молитва. Господи Иисусе Христе, помилуй и помогни на раба Си!

Точно на последния възел (на броеницата), веднага щом свършихме, братът, който се грижеше за него, ни извика:

- Отци, бързайте!

Старецът Калистос беше починал...

Тази молитва има сила и затова не трябва да я пренебрегваме. Много е важно да търсим молитвите на братята ни. Не е лошо нещо да кажем на брата ни: „Знаеш ли, помоли се за мене, или утре имам затруднение, помоли се за мене!”. Да отидем в храма, да помолим светците, свещениците да се молят за нас, това е значимо – и те за нас, и ние за тях. Така ставаме едно Тяло и участваме в общата борба на всички хора, на целия Адам, както казваше  старецът Паисий.

Знаете ли каква полза има за човека, който се моли за другите хора? Голяма полза, защото това е заповедта на любовта, това е реална любов и понасяш бремето на брата си, на целия свят. Ще видите колко благодат човек получава в душата си, когато се моли за братята си, за починалите братя, защото те имат по-голяма нужда от живите. Там, където се намират, се нуждаят от молитвите, за да ги доближи Божията благодат, Бог да им помогне, да ги укрепи и да им даде утеха със Своето присъствие в духовното пространство, където се намират.

Освен практическото упражняване на любовта чрез молитвата, милостинята, подкрепата и всяка друга форма на  практическа любов, какво друго произлиза от всички тези неща? Духовната полза. Виждаме суетността на човешките неща, какво означава човекът, настоящият живот и накрая казваме: „Какво има значение в този живот, в който сме? Какво ни остава?”.

Много често казваме: „Ауу, този ме онеправда, обвини ме несправедливо! Този е богат, а аз съм беден! Еди-кой си ми взе нещата!”. Хиляди неща, които ни занимават всеки ден. Но помисли си за края на настоящите неща, че всичко това има край, всичко, без изключение. Всички ще се окажем пред Христос и там ще се види кой е умен и кой безумен, кой е успял и кой неуспял, кой е реално богат и реално беден.

Както се казва в Откровението, понеже си беден и гол, дойди да ти дам богатство, Моето богатство, Моята одежда и имущество. Това, което ти имаш, е лъжливо, суетно, преходно, нямат ценност, ти си гол, и беден, и мъртъв, имаш име, че си жив, но си мъртъв. 

В крайна сметка, това има значение. Да разберем, че сме  живи, именно когато сме близо до Бога, богати, когато сме близо до богатия Бог, и успели, когато живеем близо до Бога. Всичко останало не е трайно, а суетно, суета на суетите. Защото смъртта неизбежно идва при всеки, макар и на дълбоки старини, рано или късно – това няма толкова голямо значение. И затова нека се окажем благоразумни и да съдим настоящия живот не чрез сегашните обстоятелства, казвайки си: Ах, колко е хубаво така!, а чрез последните. Краят съди предишните неща, краят ще сложи върху човека печата на неговия успех или неуспех.

Много пъти, понеже съм владика, ходя на различни места, в луксозни салони и къщи, и в същото време си спомням за килията на стареца Паисий, където нямаше нищо, знаете ли какво означава нищо? Абсолютно нищо, в пълния смисъл на думата. Някакви кашони и стари одеяла, които беше намерил и прострял, това бяха неговите „канапета”. За тях той казваше:

- Тези канапета ги поръчах специално от Франция, от Людовик! – така казваше, за да се смеем.

В началото, когато отивахме при него, понеже аз бях млад, той ми казваше:

- За тебе, попе, имам специален фотьойл, ще седнеш там, защото е специален и го държа само за официални гости!

Какво мислите, че беше? Една касетка, върху която беше постлано и заковано друго одеяло към стената, за да не се опираш в стената и да ти става студено. Нищо нямаше, неговите икони бяха хартиени и поставени в найлон, за маса ползваше едно столче, в коленете си слагаше една дъска и там пишеше това, което пишеше. Беднотия, нищо нямаше, не защото нямаше, а защото не искаше. Ако искаше, щеше да бъде богат, милионер – ако искаше, но не искаше. Целият му склад беше един сандък, в който имаше малко фасул, обикновен ориз и нещо, което му даваха по някой път от манастирите – малко сухи плодове или локум, с който черпеше посетителите. Нито тенджера, нито нищо, т. е. нещата, които за нас са самопонятни, за него бяха лукс.

Веднъж старецът направи чай на един човек в какво мислите? В консервена кутия, сещате се бабите едно време правиха така. Той слагаше няколко билки вътре и правеше чай, след това го изливаше в друга консервена кутия и всички билки паднаха вътре. Този човек отиде и му купи една цедка, а той му каза:

- Абе, детето ми, за какво ми го донесе това? Лукс ли искаме сега?

- Добре де, геронда, една цедка за чай лукс ли е? За да не влизат билките вътре и да ядем и тях, какво е луксозното в това?

А той отговори:

- Защо го донесе? Сега ще трябва да го мия, ще ми трябва пирон да го закача, тесла, за да го закова, да го пазя... За какво ми е тази дандания, вземи си я тази цедка, няма нужда, не я искам.

Толкова прости неща за него бяха лукс. Но ви признавам, че бих заменил всички салони на света със стаята, с онази килия, крайно бедна, скромна, която обаче беше пълна с Бога, дори прахта, всичко беше пълно с Бога. Казаха ми какво направили някои хора от Америка: те отишли и взели изтривалката, в която старецът си изтривал обувките преди да влезе в килията, нарязали я на хиляда парчета и ги раздали на хората и те с вяра и благоговение пазели изтривалката, в която той триел краката си и ставали чудеса. Казваш си: Виж какво означава Божият човек! Човек се покланя дори на праха от нозете му.

Кой сега е успял? Този, който е живял в дворци и паметта за него се е загубила и не знаем дали изобщо децата му ще го помнят, или този крайно беден, неук, подвижник, сред горите, който обаче беше изпълнен с благословение от Бога, с радост, щастие, оптимизъм, който беше като извор, от който тече щастие и радост. И всички ние отивахме, както и всички страдащи хора, пиехме и се насищахме от тази вода, която течеше от този пребеден човек, който много пъти нямаше какво да яде. Спомням си, че веднъж, когато отидох в Солун, понеже имаше много проблеми със стомаха, му купих мляко на прах и му го дадох.

- Какво е това?

- Геронда, за стомаха ви! С вода и една лъжичка и става мляко!

- Добре, остави го там!

След една-две години случайно върших някакви работи там и намерих млякото в същия ъгъл, дори не го беше отворил, нито докоснал. Както го взех, така си стоеше там.

- Геронда благословени, оставил си го там?

А той ми отговори:

- Ако исках, сам щях да си купя! Не съм те карал да ми го носиш!

Не понеже нямам, а понеже не искам, аз реших животът ми да е такъв, ако исках, можех да живея по различен начин.

Това естествено го казвам, не за да му подражаваме, защото навярно в света, където живеем, не трябва или не можем да правим тези неща поради нашите задължения. Сърцето ни обаче нека бъде свободно, мъдро и да научим кое е това, което има значение в нашия живот, че в крайна сметка Бог има значение и трябва да съдим нашия живот не чрез светските и човешки неща, а чрез Божиите дадености. И ще бъдем трижди щастливи, когато Бог е с нас.

Ти казваш: „Ама не успях в едно, не успях в друго, не станах това, което исках, а си мечтаех”. За какво ги искаш тези неща? Всичко е преходно, суетно. Постигни това, което има стойност. Постигнал си Бога? Имаш ли Бога в сърцето си? Имаш ли очакването на Божието царство? Това има стойност. Останалото е за малко време, хайде, прибави тези неща, и какво стана? Ония, които имат, да бъдат като че нямат. Не след дълго ще ги загубиш, няма да ги имаш цял живот, дори най-скъпите неща и лица, дори те няма да се с тебе в часа на твоето затруднение. Бог е Този, Който ще бъде винаги с тебе, от това имаш нужда, от Христос имаш нужда. Това да търсим. Всички затруднения в нашия живот ни учат, че в крайна сметка това, от което имаме нужда, е Христос. Както казваше старецът Порфирий, Христос е Всичко. Когато Го имаш, нямаш никаква нужда. А когато липсва Христос, тогава ти липсва всичко. Каквото и да имаш, ти липсва всичко, защото не можем да намерим покой в лъжливи неща. Затова нека да имаме надежда и любов към Христос и да се научим да се молим за другите хора, за целия свят, за починалите, за всеки човек, който има нужда и е в затруднение, познат или непознат, нека да се молим за нуждите на братята и тази духовна милостиня ще се върне в душата ни като божествена отплата.

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xyw6y 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Лакомото желание за храна се прекратява с насищането, а удоволствието от питието свършва, когато жаждата е утолена. Така е и с останалите неща... Но притежаването на добродетелта, щом тя веднъж е твърдо постигната, не може да бъде измерено с времето, нито ограничено от наситата.
Св. Григорий Нисийски
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.