Мобилно меню

4.8571428571429 1 1 1 1 1 Rating 4.86 (28 Votes)
Алексей БегловПорталът „Богослов.ру” започва да публикува доклада на Алексей Лвович Беглов,[1] посветен на мястото на старческото ръководство в духовната традиция на Руската православна църква. Този доклад, пълното заглавие на който е „Светоотеческото съзнание на руското старчество (ХІХ – началото на ХХ век)”, е четен през 2008 г. на Международната научно-богословска конференция на Московската духовна академия „Руската патрология”.[2]

Въпросът за мястото на старчеството въобще и на руското старчество, в частност, в църковната традиция може на пръв поглед и да изглежда неуместен. Нима в периода на най-големия му разцвет в руското старчество липсва светоотеческо съзнание? Нима то не се подхранва от потока на Преданието?

Днес подобни въпроси биха възникнали у малцина. Съвсем по друг начин обаче са гледали на това съвременниците на описваните събития. Да си спомним колко много страници са посветени именно на доказване на светоотеческите корени на старческото ръководство и на неговия напълно църковен характер в първите животоописания на старците от Оптинската пустиня и в първите теоретични работи, посветени на старчеството. Към тези произведения може да бъде добавено и написаното от самите руски старци от първата третина на ХІХ век – например, от преподобния Зосим (Верховски; 1768-1833).[3] Посочените и много други паметници на руската аскетическа писменост са своеобразна буквална апологетика на старчеството. Оказва се, че тази – както днес ни изглежда – така присъща на православието практика в течение на целия ХІХ век се е нуждаела от апология, от защита. И тези апологетични изказвания далеч не са били напразни. Те са отговори на критики, съмнения и упреци, появявали се през целия посочен период от най-различни кръгове: от високопоставени църковни йерарси до най-обикновени новоначални иноци и инокини, задавали своите въпроси относно необходимостта от безусловно послушание спрямо стареца.

Наистина, цялата история на руското старчество през ХІХ и началото на ХХ век е наситена с конфликти от най-различен характер. Може да се каже, че те се развиват в няколко направления. Първият план на тези конфликти е отношението между старците и епархийската, съответно централната църковна власт. Ярък пример за тези конфликти е животът на първия оптински старец, преп. Лъв (Наголкин; 1768-1841), духовен внук на великия подвижник на старческото ръководство, преподобният Паисий (Величковски; 1722-1794). Постоянното преместване по архиерейско разпореждане от един манастир в друг, строгите указания, имащи за цел да ограничат достъпа на поклонници до него след въдворяването му в Оптинската пустиня, непосредствените словесни стълкновения с епископите на Калуга – ето постоянният фон на живота на преподобния Лъв. Заедно с това, както прекрасно показа в неотдавнашната си работа Ирина Коровушкина-Пярт, старчеството продължава да бъде „неудобно” явление за висшите църковни власти не само в ранния етап от своята история, но и в началото на ХХ век. Така например, Св. Синод на РПЦ е предприемал специални разследвания на дейността (преди всичко на икономическата, но и не само на нея) на известните в своето време духовни наставници, преп. Гавриил (Зирянов; 1844-1915) от казанската Седмоезерна пустиня и преп. Герман (Гомзин; 1844-1923) – обновител на старчеството в Смоленската Зосимова пустиня. И в двата случая разследванията завършват с отстраняване от съответната обител (в случая с преп. Герман отстраняването се оказва временно).[4]

Друго направление на конфликтите са отношенията между старците и околното бяло духовенство. Един от най-ярките примери за подобен род стълкновения се съдържа в една преписка между Калужката духовна консистория и Оптинската пустиня от 1869 г., която е запазена в Областния архив на гр. Калуга. Няколко свещеници от Козелската околия, начело със своите благочинни,[5] повдигат против оптинците тежки обвинения задето същите са обгрижвали духовно намираща се под епитимия християнка на име Ефросина. По-късно ще се върна към тази преписка.[6]

Накрая, потенциални източници на конфликти са били и отношенията между самите старци и техните ученици. Вероятно най-драматичният конфликт от този род се разгаря през 1823-1825 г. в сибирското градче Туринск – между преподобния Зосим (Верховски) и някои представители на неговото духовно семейство (майка и дъщери Василиеви). Сърцевината на конфликта в този случай е въпросът за мястото и ролята на духовен наставник-мъж в женска монашеска общност. Конфликтът завършва с изгонване на въпросния старец от манастира, заедно с верните на него ученички.[7]

Дори само това конспективно изброяване на конфликтни ситуации, възниквали около старците през ХІХ и началото на ХХ век е достатъчно да обясни, защо на техните последователи се е налагало да доказват и да обосновават светоотеческото съзнание на руското старчество. Когато пък на границата на столетията старчеството в Русия вече се превръща в предмет на богословско изследване, своеобразието на руското старчество в сравнение с древно-източното до такава степен се набива в очите на изследователите, че те стигат до извод за съществуването на две коренно различни явления: руско и древно-източно старчество. Светоотеческият характер на руското старчество отново е поставен под въпрос.[8] В болезнен фон за подобни съмнения се превръща първото стълкновение на отечественото ни църковно съзнание с псевдо-старчеството, което тогава асоциират преди всичко с името на Григорий Распутин.[9] Това е най-яркият и известен на всички пример.[10] Той обаче не е единственият. В самото навечерие на Революцията се разгаря и скандалът около девическата Иверо-Алексеевска община в Туапсе,[11] основателите на която спекулират с понятието „старец” за свои користни и неблаговидни цели.[12] Това е характерен и остър симптом на ново заболяване. Към началото на ХХ век значението и смисълът на старческото ръководство девалвират. С думата „старчество” започва да се обозначава твърде много. Със старчеството, като с параван, започват да се прикриват хора, които са далеч от светоотеческото съзнание и автентичното монашество. Опитът от този сблъсък с псевдо-старчеството е до такава степен болезнен, че един от първите изследователи на старчеството, В. И. Екземплярски,[13] смята за възможно и дори за най-необходимо да изкаже следното, безусловно и категорично, заключение:

„За старчеството пък вън от манастирите няма какво повече да се каже, освен че то е само едно религиозно-комерческо предприятие, което няма нищо общо нито със самото старчество, нито въобще с православието”.[14]

Днес сме в сходна ситуация. В обикновеното църковно съзнание на нашето време смисълът и образът на старческото ръководство са размити до крайност и това отново открива възможности за спекула. В тази връзка въпросът за светоотеческия характер на руското старчество днес трябва да бъде поставен отново. За да отговорим на него обаче трябва преди всичко да се опитаме да дадем определение за старческото ръководство.
 
Превод: Борис Маринов

Следва
 

[1] Авторът на този текст, Алексей Львович Беглов (род. 1974 г.) е кандидат на историческите науки на Руската академия на науките. Работи в Центъра по история на религията и на Църквата на Института по всеобща история на РАН. Научните му интереси са в областта История на Руската православна църква през ХІХ и ХХ век и по-конкретно на църковно-държавните отношения и руската аскетическа традиция през посочения период. (бел. прев.)

[2] Всички материали от тази конференция са достъпни в изданието: Русская патрология: Материалы академической конференции, Сергиев Посад: Изд. Московской Духовной Академии, 2009. (бел. прев.)

[3] Жизнеописание оптинского старца иеромонаха Леонида, М., 1876; Трифон (Туркестанов), митр. Древнехристианские и оптинские старцы, М., 1996, с. 123-133; Поучение о послушании в Бозе почившаго отца нашего и пустынножителя Зосимы Верховскаго предавшимся ему по Бозе в духовное окормление сестрам общежительной Троице Одигитриевой пустыни, устроенной им самим – В: Зосима Верховский, преподобный старец. Творения, сост., предисл., подготовка текстов и коммент. Т. М. Судник, Свято-Троицкая Сергиева Лавра, 2006, с. 221-374.

[4] Пярт И. П. Водительство Святого Духа или „религиозно-коммерческое предприятие”? Старчество в атмосфере кризиса в Русской Православной Церкви на рубеже XIX и XX в. – В: Уральский исторический вестник, 2008 (под печат). Сходна криза в Оптинската пустиня през 1911 г. също завършва с разследване от страна на Св. Синод и изгонване от обителта му на стареца Варсануфий. Виж: Концевич И. М. Оптина пустынь и ее время, Свято-Троицкая Сергиева Лавра, 1995, с. 9-10, 387-390.

[5] Благочинните са длъжност в Руската православна църква, следяща за порядъка по църковни окръзи в отделните епархии. Без да имат административна власт, те играят ролята на своеобразни посредници между енориите и епархийското управление по редица въпроси. Избират се сред свещенослужителите на съответната епархия и се назначават от правоправещия архиерей. (бел. прев.)

[6] Государственный архив Калужской области, ф. 903, оп. 1, д. 62, л. 36-41.

[7] Житие и подвиги в Бозе почившего блаженной памяти старца схимонаха Зосимы, его изречения и извлечения из его сочинений, в 2-х частях, М., 1889, ч. 1, с. 107-108, 136-158, 162-172; Зосима Верховский, преподобный старец, Творения, с. 496-497, 500-501; Беглов А. „Вечностию неразрушимое содружество”: Страницы русского старчества XIX века: преподобный Зосима (Верховский) и его духовная семья в 1818-1825 г. – В: Альфа и Омега, 2001, № 3 (29), с. 205-206; Женская Зосимова пустынь, Исторический очерк, сост. монахиня Зосима (Верховская), М., 2008, с. 76-85.

[8] Экземплярский В. И. Старчество – В: Дар ученичества, сост. П. Г. Проценко, М., 1993, с. 220-221.

[9] Григорий Ефимович Распутин (1869-1916) е руски монах, близък до семейството на имп. Николай ІІ и една от най- скандалните личности на своето време. На два пъти против него са повдигани обвинения в принадлежност към старообрядческата секта на хлистите (от „хлыст” – камшик). (бел. прев.)

[10] Фриз Г. Л. Церковь, религия и политическая культура на закате старой России – В: История СССР, 1991, № 2, с. 113: „Распутин от самото начало претендира за статута на старец, подобно на св. Серафим (Саровски), с което печели доверието на светската върхушка (и презрението на духовенството)”.

[11] Туапсе е административен център на едноименен район в Краснодарския край. Разположен е на черноморското крайбрежие на Русия и е известен като един от най-важните руски курорти. (бел. прев.)

[12] Георгий Голубцов, прот. Поездка на Всероссийский церковный собор, Дневник (29 января – 18 апреля 1918 г.), подготовка текста и публикация М. И. Одинцова, М., 1995, с. 169-180; Пярт И. П.
Водительство Святого Духа или „религиозно-коммерческое предприятие”?

[13] Василий Ильич Экземплярский (1875-1933) е професор при катедрата по нравствено богословие на Киевската духовна академия и редактор-издател на списанието „Християнска мисъл”. Повече за него в: Мень, А. Библиологический словарь, т. ІІІ (Р-Я), М., 2002, с. 453-454. (бел. прев.)

[14] Экземплярский В. И.
Старчество, с. 226. Срв.: Пак там, с. 225.

 


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u99 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...
Имало един човек, който ядял много и все бил гладен, и друг, който се задоволявал с малко ядене. Този, който ядял много и все бил гладен, получил по-голяма награда от оня, който се задоволявал с малко ядене.
Apophthegmata Patrum