Мобилно меню

4.962962962963 1 1 1 1 1 Rating 4.96 (54 Votes)

samaryaninЗатова радвайте се, макар сега и да поскърбите малко (ако е потребно) в различни изкушения. (1 Петр. 1:6)

Като имате надежда за царството Божие, радвайте се, макар и временно, защото знаете, че в този свят и живот не може да има непрестанно щастие, а за съжаление ще имаме и много скърби, и затова апостолът казва направо: "макар сега и да поскърбите малко в различни изкушения".

Защо трябва да скърбим в много изкушения? Нима Бог се радва да минаваме през трудности и изкушения? Горко ни, ако мислим така - Бог не е садист, за да се радва на нашите трудности, нито пък ни изпраща трудности, нито иска да имаме трудности. Бог не приема да съ-действа със злото, което съществува в този свят. Бог никога не съдейства на злото, което съществува в света. Какво става тогава? Злото съществува поради свободата на човека, поради факта на нашето падение. Злото съществува, защото нашият път често е път противоположен на мъдруването на този свят и сме принудени да чувстваме скръб в сърцето ни.

По времето на апостол Павел християните били гонени и неговите послания били писани през първи век, в условията на гонение. По онова време, който кажел, че е християнин, това означавало край на неговия живот. Апостолът пише - Не се страхувайте, имайте надежда в Божието наследство, което се пази за нас и го живеем от сега, то се пази за нас на небето, радвайте се с тази надежда, макар и за кратко да скърбим в различни изкушения, т.е. не само, когато ни преследват идолопоклонници. Слава Богу, днес нямаме идолопоклоници по документи, поне в нашата страна, но идолопоклонството е около нас и много пъти ние самите сме идолопоклонници, защото се кланяме на нашите страсти. Кланяме се на материята, на неща, които, когато дойде час да се отречем от тях, се чувстваме толкова зле, че може дори да плачем. Чувстваме се зле, когато не си позволяваме да извършим нещо, знаейки, че там няма да имаме полза. Чувстваме се зле дори, когато ставаме обект на коментари и ирония, поради моята вяра, поради това, че вярвам и искам да вярвам в Бога. Добре, ние сме възрастни хора, и да каже някой дума срещу нас, не е беда. Човек обаче днес действително се удивява - преживяхме го и ние като ученици - виждайки в училищата деца, млади хора с тяхната присъща юношеска буйност и незрялост, да иронизират и се подиграват на деца, които остават верни на Бога, и то не от злоба, а ей-така.

- У-у, ще ставаш поп! Ще ставаш калугерка! Калугер!

Хиляди неща. И детето понася върху себе си тежестта на този коментар. Или пък всички ние - само да стане нещо в Църквата, после където и да отидем, като ни видят и почват:

- Ето ги! Елате вие, дето ….

И трябва да се отбраняваме, притиснати сме до стената да се защитаваме за нещо, което е станало в средите на Църквата. А то какво е? Човешко несъвършенство. Кой е казал някога, че Църквата е обещала съвършенството в този свят? Всички се борим с нашето собствено несъвършенство. Нима някъде съществува съвършенство? Ако съществува, да ни кажат къде е да отидем да го намерим. И ако при учениците на Христос не е съществувало, нима ще съществува в този свят? Църквата не е съвкупност от непогрешими и безгрешни хора, а от хора, които се подвизават и се покайват, познават покаянието, могат да се борят, да не изоставят борбата, каквото и да стане. Човек може да има много страсти и недостатъци, ти обаче не знаеш как Бог съди този човек. Очите ни са виждали много често как Бог има напълно различна преценка от човешката. И тъй, защо трябва да скърбим в различни изкушения?

"та изпитаната ваша вяра да излезе по-драгоценна от нетрайното, макар и чрез огън изпитвано злато, за похвала и чест и слава, кога се яви Иисус Христос"

От цялото това премеждие излиза нещо много значимо - изпитването на вярата. Под изпитване нямам предвид, че Бог ни изпитва. Когато отидеш да кажеш на другия, който се пече върху жарта на скърбите и изкушенията:

- Знаеш ли, Бог те изпитва!

Той ще ти отвърне:

- Е, извинявай! Какво е това нещо? Нима Бог си играе с нас? Да ме изпитва!? Какво има да ме изпитва!

- Ама Бог те изпитва.

- Защо, Бог не знае ли дали съм верен? Трябва да ме смачка, за да види дали съм верен?

Сиреч, Бог да казва: "Я да видим дали този вярва в Мене, да го притисна малко!"

Точно това правим ние хората, които не знаем сърцето на другия, докато Бог знае сърцето ни! Той знае дали вярваме или не вярваме в Него. Какво тогава какво е това изпитване? Защо се нарича така?

Това изпитване, чеда, не означава изпитване в смисъла, който обикновено влагаме - тоест, да изпитам, за да направя извод, какво става. А δόκιμος означава човек, който е вече изпитан и обучен, тоест много твърд. Изпитването на вярата е именно на твърдостта на вярата. Чрез изкушения, чрез скърби, чрез затруднението човек става твърд, придобива дълбоки корени, утвърждава се във вярата и се принуждава да укрепне, да стане толкова силен, че да не се огъне, да не падне, прави сърцето си скала, за да остане твърд. Затова скърбите и изпитанията помагат на нас, не помагат на Бога да разбере нещо. Бог не изпитва нужда да обогатява знанието Си за нас, а те помагат на нас и ако човек оползотвори по духовен начин изпитанията, тогава той действително става много силен. Случва се това, за което апостолът говори - човек става като златото, което се изпитва през огън, стопяват го и го слагат в огъня, за да стане чисто злато, да се отдели мръсотията и да остане чисто злато. Така е и с човека, който минава през изпитания и се очиства от ръждите, от страстите, които има и остава като чисто злато пред Христос за хвала, слава и чест, когато Той се яви.

Именно това е тайната на Църквата, която идва в нашия живот - не за да сложи край на нашите скърби. Църквата не прекъсва скърбите, нито ни избавя от тях и от изпитанията, а ни показва как да ги оползотворим по такъв начин, че това, което е трудно и мъчително, да стане за нас благотворно и радостно. Отровата да стане лекарство, горчивото да стане сладко и човек да излезе от това изпитание с голяма духовна полза, до такава степен, че отците казват, че ако човек не мине през скърби, изкушения и изпитания, той всъщност е неизпитан, той е, както народът казва на прост език, като суровото ядене. Нали? Вземи едно сурово ядене, сложи го в тенджерата, сложи му всички хубави съставки, които трябва да има, но ако го пожалиш и кажеш: "Не, свидно ми е да го пека, жал ми е да го сложа във огъня", тогава какво ще стане с него?

Веднъж на Света Гора един старец - влах, румънец каза:

- Да знаете, че човекът, монахът и всеки християнин прилича на хляба. Ако хлябът имаше уста, както сме готови да го хвърлим в огъня на фурната – клетият, веднага щом го сложим в пещта, ще започне да вика "Помощ! Извадете ми вън! Ще изгоря!". Но ти, който знаеш, че за да го изядеш, трябва да стане хубав и трябва да се изпече добре, за да стане приятен на вкус, му казваш "Не!". Седиш там един час, седиш и го пазиш, а той протестира, крещи "Помощ, съжалете ме! Изгорях!" Нищо. Стоиш там до фурната един час да се изпече, та да стане много вкусен! И колкото хлябът е по–изпечен, толкова е по-вкусен. Нима не правим това с ястията и казваме – да се сготви добре!

Св. Игнатий Богоносец, който живял през първи век и бил ученик на св. ев. Йоан Богослов, - съхранени са писмата му, които изпратил в Рим - казал: "Идвам в Рим да загина мъченически!" Той бил на 100 години и нещо. И понеже бил уведомен, че християните искали да подкупят палачите, за да не го хвърлят на лъвовете, им казал: "И много ви моля, не плащайте, за да попречите на лъвовете да ме изядат! Непременно трябва  да ме изядат лъвовете!"  Тогава често се случвало нещо странно - пускали лъвовете в амфитеатъра, но дивите зверове не закачали християните. Много пъти пред очите на всички онези хора те се укротявали и не им правили нищо. А св. Игнатий казал: "Дори зверовете да не ме изядат, ще накарам да ги раздразнят, та да ме изядат, защото съм като пшеницата, която трябва да се смели, за да стане хляб, сладък хляб, който обаче трябва да се смели през зъбите на зверовете".

Виждате, че първите християни знаели как да се отнасят към трудностите, към неуспехите, към проблемите в живота. За нас днес, деца, това е много важно, защото, за съжаление, цялото възпитание, което получаваме вкъщи и много пъти от вероучението в училищата, в Църквата, е едно - така да се каже - евдемонистично възпитание. Тоест, учат ни, как да си прекарваме добре, да сме добре, да ни няма нищо, да сме наред със здравето, уроците да вървят, следването и само нещо да се развали, човек започва вътрешно да линее и дори се скандализира от Бога и пита: "Ама защо? Защо Бог ме оставя да пострадам от всички тези злини?" Защото не сме се научили, че в този свят Бог не ни е обещал някакво благоденствие, а обратно, показал ни е пътя и ни е казал: "Виж, в живота си ще имаш разнообразни изкушения, но те имат определен смисъл, имат определена цел, и тя е за твоя полза, ти да се изпечеш, да се обработиш чрез тези изкушения, както земята, която се обработва". 

И земята, образно казано, я боли, когато я ореш. Да, но ако не бъде изорана, как ще даде обилен плод? И тъй, оползотвори изкушенията и скърбите по духовен начин. Ако оползотвориш която и да е трудност, не е възможно да останеш без плод. Дори и в брака, женим се и срещаме проблеми, трудности, но ако живееш с бляна на безбурния живот и на медения месец и не разбереш, че меденият месец е само един месец и няма втори, шестмесечие, тримесечие или година. . . Трае ли медният месец поне една година? Или един месец?

Ако влезеш в брака с тази мечта, тогава ще се затрудниш изключително много. Защото, да, бракът включва това, но включва и труд, не е лесно да живееш с някой друг човек, да крепиш другия, трябва да превъзмогнеш себе си, ти трябва да умреш, за да живее другият. И след това да умрете двамата, за да живеят децата ви. Така е. Тоест трябва заедно да се уморите и след това каквото имаш и произвеждаш, да го дадеш на децата си. Това себепревъзмогване е велико нещо. Клетият, пребил се да работи години наред, много часове, на няколко работи, а с лекота дава всичко на детето си. Това представлява труд. Затова и бракът е начин и път на спасение, същото е и в манастира.

Един ден дойде един американец, с гръцки произход, учен, чел няколко книги и искаше да стане монах. Дойде и ме намери. Каза, че прочел няколко книги и след като ходил по някои места и изследвал няколко религии, решил да остане православен и монах. И защо? Защото, каза, четох, че монасите са ангели и се говори за ангелско житие. Казах му: Господине, много хубава идея е да станеш като ангел! Добре, монасите са ангели, така да го кажем и наистина се говори за ангелско житие и ангелски чин, но ние сме човеци! Добре е да станем ангели, сине мой, но лека-полека! Сега, първоначално стани човек!

Първо стани човек и след това ще станеш ангел. Не можеш да отидеш в един манастир и да кажеш – отивам в манастир да стана ангел! Защото много скоро ще откриеш, първо на първо, че си дявол - това е най-болезненото. Най-болезненото в манастира не е да се махнеш от света, да оставиш родителите си и знам ли, да вземеш решение, че няма да имаш семейство и такива неща. Най-болезненото е, когато се снеме покривалото от тебе и видиш собственото си зловоние. Когато видиш всички твои страсти и ти, добрият човек, нравственият, светият, който си бил добър и добродетелен студент, виждаш, че в себе си имаш много страсти, много трудности и не можеш да понасяш другия човек. Не можеш да го търпиш да диша! Не го търпиш. Можеш да възразяваш: "На мене ли ми говориш така? Знаеш ли кой съм аз? Или кой бях аз?" Тези неща не минават в манастира - нито кой си, нито какъв си бил, нито нищо. Няма такива неща. Трябва да се научиш, че там ще се бориш. Влизаш в борба, в бойно поле, не очаквай да си прекарваш добре, ще дадеш кръв, за да получиш Духа, казват отците.

Същото е и в брака. В брака ще дадеш кръвта си, тоест няма да я дадеш, в монашеството я даваш, в брака ти я смучат, ще я изпият със сламка, няма друга възможност. И ти, естествено, с удоволствие ще дадеш кръвта си. Не е лесно нещо. Трябва да имаш предвид, че този път има определен смисъл, трябва да се научиш да оползотворяваш по духовен начин трудностите си там, където се намираш. Така е и в брака, и в монашеството, и Църквата.

Влизаш в Църквата, срещаш проблеми, затруднения, трябва да носиш Кръста на Църквата върху себе си, да понесеш Кръста на другия човек, на който и да е. Кой ти каза, че ще се занимаваш с ангелските светове? Ще се занимаваш с един човешки свят, ще се бориш с тези неща. Това е ценното в Църквата. Деца, лъжа е, голяма лъжа, да се представяме, че сме безупречни, както се правят протестантските деноминации – "О, колко хубаво!" Отиваш там и те посрещат някакви широки усмивки и пеят всички "Ла-ла-ла". Такива неща. Ама човек с широки усмивки, думи и песничките ли се променя? Тук е нужно да се бориш тяло в тяло с греха, със себе си преди всичко. И много православни, клетите, отиват и се заблуждават- ходих там и беше толкова хубаво, имаше усмихнати хора, учтиви са, пяхме – и виждаш някакви възрастни дами с големи маникюри. . .които, клетите, не намират смисъл в Църквата и казват – ами, певците при нас не са добри, поповете ни имат брада, имат коса, има и черни раса, защо не се освежат малко?. .

Чуваш някакви неща, безумни. Този човек обаче не го е разбрал и казва: "Отидохме в тази „църква” и беше хубаво, пасторът беше учтив, посрещна ни на вратата, поздрави се с всички, усмихна се". Е хубаво, естествено е да ти се усмихва, но същността на нещата не е това, не променяш хората по такъв начин. Знаете ли, деца, колко грозно нещо е когато съществува лицемерие, понякога дори и в семейството. Отиваш в един дом, идва жената и се обръща към мъжа си: "Господин Николау". Абе детето ми, кажи му Йорго, Коста, еди-кой си. Ще се обърнеш към мъжа си на фамилия? Или детето да се обърне към баща си на презиме? Това ми напомня за някои мои състуденти, докато следвах богословие, които, клетите, бяха в някакви религиозни движения, бяха сгодени и когато ни представяха годеницата си, казваха: "Това е г-ца Николаиду!" Какви са тия неща? Болни. Ама какви са тия думи, сине мой!? Кажи й името! Какво ти стана? Лицемерие, мъртви форми. Както и да е. 

"Когото обичате, без да сте Го видели, и в Когото вярвайки сега, без да Го виждате, радвате се с неизказана и преславна радост"

В онази епоха имало християни, които били видели Христос и такива, които никога не Го били видели. Апостолът пише на вторите. Той самият Го видял и бил с Него.

"Когото обичате, без да сте Го видели". Тук искам да спра за малко и да ви кажа, че в Църква правим именно това. И вие, ако искате да намерите смисъл във вашето търсене на Христос, трябва да разберете едно основно нещо - в Църквата не формираме верни хора, вярата е едно стъпало, но не е съвършеното. В Църквата формираме хора, които не просто вярват в Христос и, когато казвам вярват, имам предвид, че вярват, че просто Бог съществува, а формираме хора, които обичат Христос. Ние сме призвани да възлюбим Христос, не просто да повярваме, че Той съществува. Това е големият проблем на християнина днес. Питаш някой човек и той ти казва:

-  Вярвам в Христос, разбира се!

Той не е невярващ. Вярвам в Христос. Но той не обича Христос, защото не иска да прави нищо за Него, иска просто да вярва в Него и да не бъде считан за невярващ; или пък Го използва, когато му е нужен. Той казва: "Виж, разбира се, аз, колкото пъти Бог ми беше нужен, се помолих и Той ме чу!" Бог е нещо, което използваме. Имам някаква нужда, моля се и ме чува! И Той, естествено, когато има нужда от мене, Го чувам! Тоест иска например да отбележа някакъв Негов празник, правя го! Иска да ходя един път на църква в месеца, отивам! Иска да изпълнявам няколко елементарни заповеди, правя го! Имаме търговски отношения с Бога - аз Му работя, Той ми работи и сме наред. Нито Той има много оплаквания, нито аз много претенции и всеки е доволен. Без обаче да Му давам много свобода, да Си знае мярката, да знае границите Си! Бог трябва да знае, че не може да иска много неща от нас, без грубости, трябва да иска няколко неща, които можем да правим, а оттам нататък - нищо, защото след това нещо не върви добре. И ако някой се излъже и направи нещо повече, тогава започват проблемите. Големите проблеми. И ви признавам, че най-големите проблеми, които имаме в средите на Църквата, идват от тези човеци, този тип хора, така нар. религиозни хора, за които Бог е религия, тоест определен религиозен факт. Христос за тях не е Откровение, те не обичат Христос, защо? Защото за тях Христос е идеология, религия, съвкупност от идеи, които са изключително хубави и красиви, златни, но никой никога не може да обича една идея. Нито някой е толкова малоумен да жертва живота си за една идея. Нито обичаш една идея. Има ли някой от вас, който може да се ожени за една идея? Не можеш да се ожениш за една идея. Жениш се с друг човек, с една личност, защото имаш конкретна връзка с тази личност.

В Църквата никога няма някаква идея, Църквата е срещу всяка идеология, срещу всяка философия, всяко умозрение, това е нещо, което трябва да научим много добре, защото, за съжаление, беше силно проявено в религиозните поучения дори в нашата страна. За нас Бог беше дълг, морализъм, задължение. Не научихме, че за нас Бог е възлюбена Личност и че човек е влюбен в Бога, той обича Христос и Го обича силно, обича Го толкова силно, че никоя друга любов не може да устои пред любов към Христос, дори любовта към нашето аз. Това е любов, чрез която Христос ни зове да превъзмогнем всяка друга любов. Виждате ли какво казва: Внимавайте добре – казва Христос, - Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене (Мат. 10:37). Христос идва и ти казва - ако обичаш баща си или майка си повече от Мене, не си достоен за Мене. Ако обичаш живота си повече от Мене, не си достоен. Защо? За да покаже, че никой не мрази родителите си, безкрайно ги обичаме, но в тази любов има определена йерархия и любовта към Бога е любов, която е пламък, огън, която, когато пламне в сърцето на човека, покрива всички, не можеш да мразиш никой, ако обичаш Христос, но и не можеш заради любовта към другия да загасиш любовта към Бога. Понякога наистина се намираме в голямо затруднение. Мъчениците, деца, често са се оказвали в такива трудности.

Преди няколко дена празнувахме св. Калиопиос - на 7 април. Той бил 15-годишен мъченик. Езичниците го хванали и го попитали дали е християнин, а той отвърнал утвърдително. Решили да го убият. Майка му била там. Решили да го разпънат на Кръст. На Разпети Петък го разпънали на Кръст, без да знаят, че било Разпети Петък. Майка му била под Кръста и отишла там да не би детето й да се огъне и отрече от Христос. Помислете само каква йерархия на любовта имала в себе си. Също и св. 40 мъченици и майката на най-малкия - Мелитон. Когато ги извадили от замръзналото езеро в Севастия и всички били мъртви, нейният син още бил жив. 39-те тела на мъчениците били натоварени в една каручка и ги отвели надалеч, за да ги изгорят. Майката отишла, както пише, и виждайки детето си, което още било живо, а идолопоклонниците не го били взели с тях, тя го нарамила и се забързала зад каруцата, за да успее да го сложи заедно с другите и така да не се лиши от мъченическия венец.

Света Перпетуа, която била 20 годишна девойка и току-що била родила своето дете. Тя била дъщеря на синклитика, тоест на министъра, и когато я отвели в тъмница и не могли да я накарат да промени вярата си, нейният мъж отишъл, взел детето и казал – съжали детето си, какво ще стане с него, кой ще кърми, който ще го отгледа? И не й давали детето, за да могат да пречупят духа й. Тоест помислете само каква борба е било това, но въпреки това мъчениците останали твърди. Св. Йоан Златоуст има хубаво слово за света Соломония, която имала седем деца (св. братя Макавеи), които били убити пред нея. Един хвърлили във врящ тиган, други обесили, трети обезглавили. Тя била еврейка, говорела на еврейски на децата си и им казала:

- Внимавайте, да не се отречете от вашата вяра! Останете верни на Бога и не се страхувайте от временното мъчение, а имайте пред очи Божията любов!

И ние очакваме срещата с Христос, ще минете през мъката и ще срещнем Христос, не се страхувайте. И казва св. Йоан Златоуст - като възхвала - виж мъченицата, след това и сама загинала мъченически, след като преди това седем пъти умряла мъченически като майка, когато убивали децата й. О, блаженна майко!

Тази, която надмогнала природата; най-силното чувство в света е майчинството, кой може да отрече това? Дори едно малко птиче има майчинско чувство. Тръгваш да направиш нещо и майката на малкото птиче те напада. Въпреки всичко, това най-силно чувство отстъпва пред Божията любов и дава смисъл на всички останали неща. В крайна сметка, в Църквата това, което крепи света и нас, не е вярата ни в някаква идея - не сме идеолози, ни най-малко, нито философи, нито мислители, нито хора на абстрактното изкуство, а конкретната връзка. В Църквата развиваш конкретна връзка на любов с личността Иисус Христос, т.е. това, което св. ап. Петър казва, че вие, макар и да не сте го видели Христос лично, Го обичате!

Превод: К. Константинов

 


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kq9rq 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Не се учудвай, че падаш всеки ден; не се отказвай, но смело се изправяй. И бъди уверен, че ангелът, който те пази, ще възнагради търпението ти.

Св. Йоан Лествичник
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.