Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (46 Votes)

7a606cf74a63ec75439c862fe347d991Притчата за блудния син е история за срещата на един много добър баща с едно много силно дете.”  

Съвременен старец

Моментът на пристъпването на вярващия към тайнството Изповед е върховен момент в неговия живот. Тогава той реално може да преживее чудото на своето изцеление. Дали обаче всички хора пристъпват по същите причини? Дали срещат един и същи Бог? Схематично бихме могли да разгледаме три различни начини за пристъпване към тайнството.

 1. „Религиозният” гузен човек

Той е взел решението за себе си. Виновен е. Нарушил е закона. Трябва да бъде наказан. Той пристъпва, за да понесе последиците от своето беззаконно действие. Трябва да получи умилостивение. За да се очисти, трябва да плати някаква цена. Реално не вярва в Божията благодат. Не се надява да срещне лицето на Бога. Лицата са изчезнали. Унищожавайки своето лице, той е неспособен да комуникира с лицето на свещеника, както и да разбере възможността за лично общение с Бога.

Изповедта представлява формален правораздавателен процес. Присъдата е издадена. Сам обвиняемият я е издал. Той позволява на свещеника да избере само размера на наказанието, надявайки се, че ще бъде най-строгото. Така процесът ще бъде действително законен... Той не вярва в свободата. За него свободата е източник на зло. Доказва го прародителският грях, както той го тълкува. Когато човек бъде оставен свободен, тогава пада. Дяволът е вездеприсъстващ и всемогъщ сам по себе си. Колкото пъти е чул гласа на своето аз, е срещнал дявола. Следователно, никога не трябва да се доверява на себе си. Затова преувеличава значението на послушанието - послушание, което трябва да бъде тотално и унищожително, послушание, което ще засегне всяко едно нещо в живота, всички аспекти на живота. Той избира най-„строгия” изповедник, който ще потвърди всички негови вярвания като автентична и дълбока вяра. Освен това неговият духовник трябва да му наложи строги епитимии, които ще потвърдят неговата позиция, че никога не трябва да се доверява на себе си или на другите хора. Той трябва да се съветва с него и за най-дребния детайл. Всяка дело или мисъл стават невъзможни, след като това би могло да стане входна врата, през която ще влезе дяволът. И когато отвори вратата на изповедалнята, за да си тръгне, докато стигне вкъщи, отново ще е влязъл в помисли и изкушения. Следователно, ще му се обади по телефона, за да ги изложи.

Той трепери от света, защото го смята за царство на Антихриста. Отбягва другите човеци, защо те са инструмент, чрез който ще отиде в ада. Другите са път към ада. Другият пол, неговият съпруг или съпруга, роднините, колегите, светските хора, епископът, ръководството на Църквата, всички потенциално са врагове. Единствено негово убежище е изповедникът - изповедник, който е на разположение във всеки един момент, за да може да му съобщи всички затруднения, пред които се изправя; един свещеник, който няма лично пространство и време; един свещеник, който не се осмелява да бъде личност. Само роля. Свещеник, когото той обожествява, покланя му се, но същевременно го манипулира, както си иска. Създава се една патологична двойственост между изповедника и духовното чедо, която покрива взаимни патологични нужди и следователно не подлежи на съмнение. Прекъсва се общуването с всяко трето лице (съпруг/а, родител, приятел), което може да коментира по отрицателен начин тази връзка, и се насърчава общуването единствено с някои други от изповядващите се, които също потвърждават своята позиция, възпявайки техния общ изповедник. В името на Бога, но без Неговото присъствие, се установява връзка и зависимост, която първоначално дава сигурност. След това обаче, ако тя някога се провали, разривът е съпроводен от сцени, които напомнят провалянето на любовна връзка с жестоки взаимни обвинения.

Ако той по принуда отиде при някой друг изповедник или научи, че съществува някой изповедник, които се отнася с разбиране и милост към лицата, които са съгрешили, тогава се смущава. Този изповедник веднага става неефективен, опасен, повърхностен, либерален и инструмент на Антихриста. Разбира се, той е опасен за него, защото дестабилизира неговото самодоволство от реципрочната връзка. Той никога не би понесъл един свещеник, който докосва раните на човека с изцелителна нежност, защото това би означавало, че и той самият би могъл да съгрешава и след това да вкуси опрощението. Това го смущава. Бог няма право да бъде милостив и всеблаг Бог. Бог няма право да действа толкова "несправедливо", че да „възнаграждава трудещия се от единайсетия час като трудещия се от първия”. С други думи, неговото пристъпване към изповедта с одеждата на жалкото себеунизяване не докосва покаянието. Умът му е прикован в юридическото разбиране на делата. В името на своята порядъчна религиозност той налага съответното отношение с всички, с които общува. Там обаче той възприема роля на „изповедник”. Той се стреми да наложи всяко свое гледище и жестоко наказва този, който му се противи.

В същия момент, в който мисли, че поразява своя егоизъм и се смирява, в същото време става непоносимо егоистичен и егоцентричен.

Той няма да засегне психологическите комплекси от своето детство, които представляват почвата за цялостното му поведение. Той няма да заподозре, че цялостното му състояние представлява един отбранителен механизъм, който може да го е защитавал през неговото юношество, но днес му пречи за неговото духовно възрастване. Той изобщо не иска да осъзнае негативните чувства, които има в себе си към някой от своите родители, от който е бил наранен; затова и няма никога да им прости. Както по-късно ще му е трудно да прости на детето си, което ще поиска да бъде независимо, след като пак ще се чувства предаден. Той се затваря в собствени си вярвания, които са облечени с одеждата на религиозността и укрепени от механистичния начин, по който изопачено тълкува монашеската аскеза. Садомазохистичният начин на сделката, където Кръстът не е средство, а цел и самоцел, е приятен. Един собственоръчно изработен Кръст. Един Кръст в името на Бога, но без Бога и задължително без Възкръсналия Бог за спасението на нас, грешните.

2. Светски религиозният човек

Той пристъпва към изповедта, за да задоволи своите отделни религиозни нужди. Той може да участва в службите и тайнствата, но не допуска своята положителна промяна чрез тях. Използвайки психологическите механизми на интелектуализацията и отказа, които затрудняват процеса на себепознание, той не си позволява да потърси отговор за своето недоумение. Външно е „сигурен” човек, който всичко е уредил. Той обаче винаги остава несигурен и крехък човек, който не се осмелява да създаде връзки, защото всяка автентична връзка е заплаха за неговото равновесие, след като може да покаже негова празнота.

Той се чувства самодостатъчен и удовлетворен от своето положение. Той прави това, което трябва. Другите грешат. Другите създават проблеми. Другите се превръщат в ад, когато искат да съществуват като други – като различни личности. Другите трябва да съществуват, само за да го утвърждават. Те трябва да казват, колко е добър и изряден. Освен това те са нужни, за да се грижат за него, да го улесняват и да му прислужват. Затова той винаги остава сам, въпреки че се обгражда с другите хора. За Църквата и Бога е запазил съответната роля. Те трябва да утвърждават неговия път, да успокояват всички тревоги, които има, да го покриват във всички трудности, които има. Тогава той ще участва в Църквата, ще се чувства нейн член, ще ходи на църква и ще му е приятно дори да участва в нейната благотворителна дейност. Той ще допринася финансово за укрепването на църковната дейност, след като това може да се удостовери чрез неговото номиниране за благодетел. Факт, който впоследствие може да допринесе и за осигуряването на безопасен и благоприятен бъдещ Съд. След като е предоставил на Бога известно свое време и пари, смята за самопонятно, че и Той ще трябва да му е длъжник. Затова Бог ще трябва да покаже разбиране към всички негови несъвършенства, които със сигурност не са много, след като нито е убил, нито е откраднал...

Той третира по съответния начин и свещеника, когото възприема като чиновник за удовлетворянето на своите религиозни нужди. Ако се случи свещеникът да не пее мелодично, да не свършва бързо службите и да не се усмихва уважително всеки път, когато го среща, тогава се касае за един лош чиновник. Още повече, ако случайно свещеникът не пожелае да удовлетвори неговите нужди за една магическа религиозност или попита за неговата собствена отговорност в конфликти с други хора. Неговата благост и толерантност спрямо свещеника се изчерпват. Тогава ще го нападне и ще го оклевети. Ще го сметне за ретрограден и любопитен. Ще се смути, защото се засягат неговите заслуги. Ще прекъсне всяка връзка с него и ще се погрижи да намери друг свещеник, който да отговаря на неговите претенции. Ще прекъсне всяка връзка с Църквата, след като Църквата не се модернизира и иска да се бърка в живота на хората вместо да си остане в нейните религиозни задължения.

Накрая, в даден момент, когато се случи нещо наистина неприятно за него, например някаква сериозна болест, смърт или икономическа катастрофа, тогава ще се запита: „Защо на мене да се случи нещо подобно?” Бог не е справедлив и силен, след като не защитава тези, които са Му направили услугата да признаят Неговото съществуване.

Той остава винаги в своето лъжливо аз, в маската си; той не притежава елементарно себепознание. Затова няма нещо, което да изповяда. Той винаги гледа в собственоръчно изработеното огледало, което го уверява, че е „най-добрият човек, който може да съществува.” Неговата маска се е превърнала в негово лице, докато душата му напомня за портрета на Дориан Грей[1], който претърпява всякакви изменения. Лице, което се представя за неудържимо привлекателно, докато душата му безвъзвратно остарява.

3. Автентичният вярващ човек

Той се намира в постоянна битка със себе си, другите и Бога, след като търси своето лице. Той знае, че е свободен; той има това право от Бога, но е осъзнал, че свободата е зададеност, а не даденост в неговия живот. Той знае, че неговата свобода е осакатена от навици, митове, страсти, зависимости, стремежи, светски живот. Той осъзнава, че няма никаква гаранция в неговия път. Понякога се уморява и търси „обективни” критерии и убежища, но едновременно с това знае, че те не могат да го обезопасят. Другите хора около него го затрудняват, но същевременно представляват и неговата надежда.

В човешките взаимоотношения той е срещнал най-доброто, което може да му се случи - Самия Бог. Същевременно обаче е преживял човешките взаимоотношения, които не са го очаровали. Напротив, затруднили са го. Той обаче знае, че ако обвинява другите или обстоятелствата за своя неуспех, тогава негово облекчение би било само временно. Затова той търси всякакъв изход в себе си. Той обаче знае, че за това търсене не са достатъчни само неговите сили. Не поради някакво лъжливо и лицемерно смиреномъдрие, че уж не заслужава нищо или че няма никакви способности, а поради увереността, че докато е постигнал многобройни значими неща в живота си, те не са достатъчни, за да му дадат автентичен изход. Във връзката си с Бога той търси елементите на диахронната автентичност, на истинната мяра, която може да отговори на неговия живот.

Търсейки тази мяра, той се запитва и за Самия Бог. Между Божието и неговото лице като пречки влизат неговите схващания за Бога и собственото несъвършенство. Той обаче се доверява на Бога и се надява на Него. Някои негови успехи или неуспехи могат временно да го отдалечат от Бога, но същевременно могат да станат и трамплин за неговия духовен живот. Този риск много пъти води до самота – не изолация, до болезнена загуба на Божието лице. Когато обаче в определени моменти – колко ли са те в живота? – моменти, които не идват магически, без определена цена, а след един изтощителен път на себепознание, се яви Божието лице в неговата връзка с хората, тогава неговото същество се изпълва с неизразима, автентична и дълбока сладост. Същевременно обаче се простира и една скръб. Защо? "Жалко! Било е нужно толкова време в живота, за да мога да видя това, което винаги е съществувало около мене, до мене, в мене... И тогава е моментът на покаянието. На покаянието, където умът се обръща не поради някакво психологически натиск, упражнен от моето аз или някой друг, а поради просветление. Можах да погледна по различен начин, от друг зрителен ъгъл, и нещата се изчистиха. Доближавам извора на живота. Признавам моята жажда. Признавам, че не съм самодостатъчен, че съществува водата, която може да оживи. Да ме оживотвори. Да даде живот на мене и на моите взаимоотношения. Поемам отговорността да се доближа до Извора. Изворът съществува, но и аз трябва да направя стъпка, за да се активира чудото. Като разслабения, който трябваше да вдигне одъра си, за да се оживят нозете му. Като слепия, който трябваше да отиде при извора и да измие очите си с кал, за да може да вижда. Някои духовно непросветени тълкуват, че грешникът трябва да се изтерзае, за да покаже своето дейно покаяние. Сякаш казваме – да претърпи наказанието. Да плати глобата за греха, тоест за една престъпна наслада. Тази нечовешка окаяност обаче не може да представлява преблагия Творец на Красотата и Любовта. Той иска от Мене да Го доближа и да участвам дейно в моето възстановяване. Моето връщане означава моето избавление. То е моето дейно доверие в Неговите намерения. Той иска от Мене да взема участие в моето изцеление, защото ме връща в това, което винаги съм бил, но не съм го задействал. Следователно, моето дейно участие в тайнството Покаяние не е някакво жалко наказание, а задействането на живота. Аз не съм роб, който бива наказван за неговото усилие да се освободи, а този, който си възвръща своето царско и свещеническо достойнство.

Не се покайвам чрез това да плача неутешимо с черни окаяни сълзи в знак на самообвинение, а с реки от сълзи, които измиват облаците. Сълзите ми са като дъжд. Той очиства моите покрити с прах хоризонти, напоява изсъхналите полета на моето битие, създава реки на живот, които ще напоят и тези около мене. Тогава изповедникът-духовник се превръща в удобна възможност. Той ще може да потвърди автентичността или лъжеусещането. Ще може да разшири това поле чрез неговия собствен опит. Ще може да ме доведе и до други аспекти, които остават тъмни. Тогава изповедникът и Бог като личности имат своята свобода и не са мой проспект, а живи и Други. Затова могат да допринесат в осъществяването на надеждата. Тогава покаянието е възможност и се отъждествява с живота. С надеждата. Не е нещо, което трябва да стане. Напротив, отхвърлянето на покаянието е равносилно на отхвърлянето на живота.


Епилог

Покаянието не е рефлексното изброяване на делата, които доказват моята вина.

Покаянието не може да бъде потискащото самообвиняване, което се върти около моята личност, отъждествявайки личността с поведението.

Покаянието не може да бъде решението да не съгреша повторно, което би означавало вече да не живея.

Покаянието не може да бъде загубата на свободата ми и предаването й на някой друг, който оттук нататък ще взема решения за мене.

Покаянието не може да бъде клонирането на едно духовно унищожение.

Покаянието не може да бъде западното чистилище или индулгенции.

Покаянието не може да бъде подписването на документ за разкаяние, което предотвратя по-нататъшно съдебно производство.

Покаяние не може да бъде изтриване на предишния живот на покайващия се, в който уж не съществува нищо, което би могло да се оползотвори в новия етап.

Покаянието може да бъде най-висшата радост от земното участие в небесния рай.

Покаянието може да бъде пещта, която стопява ръждата и дава ново измерение на стоманата.

Покаянието може да бъде отхвърлянето на ненужното бреме, което възпрепятства свободата.

Покаянието може да бъде приемането на границите на моето човешко измерение.

Покаянието може да бъде търсенето на условията, при които моето съществуване върви към своето възпълване.

Покаянието може да бъде   увереността, че срещата ми с другите хора може да бъде съзидателна.

Покаянието може да бъде утвърждение на свободата чрез доброволното оттегляне от множеството мои свободи.

Покаянието може да бъде преобръщането на живота. Най-превъзходно доказателство за свобода. Полет. Излитане от оковите на принудителната посредственост, от рутината, която не се надява за неосъществимото, от принудителното приемане на оковите, от варварското разделение между радостта и живота, от жалкото приемане на забавлението, на разпръскването, на разбиването, на разрушаването и на загубата на цялото...

Покаянието. Единство на разделените неща. Покайващият се копнее за цялото. Той не понася отломките на живота и отива при Този, Който дава хармонията. Той търси онзи поглед, който ще попадне върху него и ще го направи личност; онзи поглед, който ще докосне тези около него и от ад на безизходиците ще ги направи открити хоризонти, открити морета, които ще го приканят да тръгне на път, за да ги срещне.

Превод: Константин Константинов

Източник: Δημήτρης Καραγιάννης, Ρωγμές και Αγγίγματα (Пропуквания и докосвания - б. р.), εκδ. Αρμός, 2005, σ. 31-46, katafigi.gr Авторът е специалист по детска и семейна психология. 


[1] „Портретът на Дориан Грей“ е роман от Оскар Уайлд. Дориан Грей (Dorian Gray) е младеж, надарен с изключителна физическа красота, от която всички се възхищават. След като неговият приятел, художникът Базил Холуърд, му нарисува портрет, Дориан се възгордява от красотата си. Той си пожелава да остане завинаги млад, а портретът да старее вместо него. Желанието му се сбъдва и лицето на омагьосания портрет не само старее, но и разкрива всички пороци и грехове, на които героят става жертва. Оскар Уайлд с този единствен сред творчеството си роман иска да онагледи казаното от Спасителя "Защото, каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?" (Марк 8:36).


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/krc4d 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...
Лакомото желание за храна се прекратява с насищането, а удоволствието от питието свършва, когато жаждата е утолена. Така е и с останалите неща... Но притежаването на добродетелта, щом тя веднъж е твърдо постигната, не може да бъде измерено с времето, нито ограничено от наситата.
Св. Григорий Нисийски