Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (65 Votes)
pict63.jpgБих искал да отговоря на един въпрос, който ми бе зададен, а именно: "Казахте, че духовният живот е труден и суров. Цялата тази борба срещу страстите, която всеки знае най-добре за себе си, какъв резултат има и кога ще бъде виден той?" Първо, не си спомням да съм казвал, че духовният живот е труден и суров. Духовният живот е eдновременно труден и суров, но и лек и хубав. Както казва Христос: “Игото Ми е благо, и бремето Ми леко” (Мат.11:28). Големият светец на нашата Църква, св. Неофит Затворник казва: „Какво говориш, Владико,  нима има благо иго и леко бреме?”. Бремето си е бреме, игото - иго. Тогава как Христос нарича игото Си добро, хубаво, а бремето Си леко? И как духовният живот може да е хем лесен и хубав, хем труден и суров? Ако е труден, не може  да е лек, и ако е суров, не може да е хубав и приятен.  В Църквата обаче тези парадоксални неща се обединяват. С други думи,  колкото по–труден е духовният живот, толкова по-лесен е накрая. И колкото е по-суров, толкова е по-хубав. Има една тайна в живота на човека, която превръща горчивото  в сладко, отровата (φαρμάκι на гр. ез.) в лекарство (φάρμακο) и мрака - в светлина. Тази тайна е Христос. Той прави и ада - рай.
Някой бе казал: „Христе мой, прати ме дори в ада, с удоволствие ще ида, стига Ти да си с мене!”.  Но, ако Христос е с тебе, тогава адът ще стане рай. Не може да бъде ад. Защото Христовото присъствие е светлина, рай.  Следователно, животът в Христос изглежда като нещо трудно, защото, когато в началото човек започне да се подвизава, той няма такова силно усещане за Божието присъствие у себе си, не чувства  благодатта. В началото вижда пред себе си една планина, която трябва да премине - вижда своите грехове, страсти, немощи. Всички тези неща обаче променят своя изглед, когато благодатта, която от самото началото е в нас,  се открие в душата на човека. Щом тя подейства, нещата лека-полека се осветляват и състоянието ни се променя.  Затова, когато говорим за живота в Христос, не може да кажем, че той е труден и суров, а е по-скоро много лесен.  Трудно е, чедо, да живееш далеч от Бога.  Това е трудното нещо. Как издържа човек да живее далеч от Бога?

Сещам се за един човек, който се причастяваше много често, 2-3 пъти в седмицата – и попита друг човек:
- Колко пъти се причастяваш?

Другият отвърна:

- 2-3 пъти в годината.
- 2-3 пъти в годината?! Ама как издържаш?

Той не можеше дори един ден да загуби, без да се причасти, такава любов имаше към Бога, такава жива връзка, че беше немислимо да живее без Христовите Тяло и Кръв. Наистина е трудно да живееш далеч от Бога, много е трудно.  Защото това е ад. Когато си далеч от Бога, живееш в ада. Когато Бог дойде в душата ти, тогава твоят ад става рай.  Тогава действително всички трудности стават лесни и всичко болезнено, трудно и скръбно се превръща в нещо радостно. Дори нещата, за които не си помислял преди да познаеш Христос,  а само при мисълта за тях си настръхвал – "Възможно ли е  да направя това, да живея, лишен от този начин на живот?" И въпреки това, когато Христос дойде, всичко се променя и става лесно. Целият човек се просветлява. Бог осветлява не само една наша част, само ума или сърцето ни, а цялото ни същество. Тялото, душата, ума, сърцето всичко се кръщава в тази благодат на Бога, която дава на човека други сили, други перспективи, други усещания. 

За щастие, животът в Църквата има определени предпоставки – една от тях е, че човек не може да се подвизава безсмислено, без да има резултат. Добре, казвате, че всеки знае собствената си борба, както и Бог, Който познава сърцето на човека.  Но! Не можеш да се подвизаваш духовно и да нямаш нещо конкретно в ръцете си. Щяхме да бъдем много наивни хора, твърде наивни, ако се подвизаваме и не виждаме плодове от това си усилие. Или, например,  да чакам сега да се подвизавам, да се боря, а когато умра, да отида в рая – това е мюсюлманският възглед за връзката с Бога. Ще взема да се подвизавам сега, пък като умра, ще отида в рая. Чуйте, моля ви се, какви неща?! Ако има рай... Някой тук може ли да докаже, че има рай? Има ли, няма ли? Тогава защо се подвизаваме? Защо идвате тук? Това е като в онзи случай, при който папа-Василиос отишъл при стареца Паисий и той му казал:

- Има някои неща в духовния живот, които, какво да ти кажа, не са за казване.

И той му отвръща:
- Знам ги.
- Ама как ги знаеш?
- Знам ги.
- Кажи ми ги тогава?
- Ама като не са казване, как да ти ги кажа?

Защо ходим на Църква, след като не можем да докажем рая?

Преди да дойда тук, четох една много хубава книга, още не е издадена -   историята на двама младежи, от които единият е  свидетел на Йехова.  Той казва, че големият проблем при православните е, че никога не можели да отговорят на въпросите на вярата. Например, тук сме толкова хора, идва някой и ни казва: „Добре де,  защо се подвизавате? Защо постите, защо ходите на църква? Защо ходите на беседи, защо правите всичко това?”.  Отговаряме, че вършим всичко това, защото искаме накрая да спасим душата си.  Естествено е  в такъв случай някой да ни попита: "Добре, а има ли рай?" "Какво? Да, има рай". Е, как ще му докажем, че има рай? Как ще му покажем, че има рай? Дори на самите себе си - как ще докажем, че има рай? Вътрешно си задаваме  този въпрос - има ли рай? Това, което се говори, истина ли е? Защото, ако няма доказателства, тогава наистина сме наивни хора. Представете си да правим неща,  за които нямаме доказателства? В този случай сме безразсъдни, че да не кажа и по-тежка дума.  Думата безразсъден е най-учтивата дума, която тук можем да използваме.  Да принуждаваш себе си, да се посветиш на Бога и да не си сигурен, че има нещо друго? Е, тогава заслужаваш участта си. Заслужаваш това, за което говори апостолът: най-окаяни сме от  всички човеци. Да почерниш живота си и накрая да нямаш нищо в резултат? Е, къде да се скриеш?  

Не може да живееш духовно, без конкретни резултати от това. Най-голямото преимущество на нашата Църква е, че тя разполага с конкретен метод на подвизаване и с конкретни резултати. Затова борбата на Църквата е научен метод. Както дадена наука, за да се утвърди, използва експерименти,  които водят до определени резултати, но не се огрничава само с резултатите, но и ги използва, за да промени нещо в живота, така и Църквата разполага с подвижничеството – за да се изцелиш, трябва да направиш тези неща – започва борбата за опазване на Божиите заповеди и всички други неща, които ги пише в Евангелието.  Какво става?  Вършим всичко това и какви са резултатите? Св. ап. Павел ясно ги казва: братя, плодът на Духа е „любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание.”(Гал. 5:22-23) Той пише също: „Виж, брате, Светият Дух, за Който се бориш и правиш всичко, което правиш,  има конкретни плодове,  плодовете на Духа не са неопределени. Не можеш да кажеш ей така, имам Светия Дух в мене. Защото, да имаш Духа, означава, че трябва да имаш любов, радост, мир, дълготърпение, благост, вяра, въздържание  и т.н. Всичко това са конкретни плодове.  Садя дървото,  отглеждам го,  окопавам го, торя го и то ражда, да речем, портокали. Хубави и сладки портокали. Така става и в духовния живот. Приемаш Божиите слова,  обработваш ги и те дават плодове.  Конкретни плодове. Има и плодове от отсъствието на Духа, те са противоположните: вместо любов - омраза, вместо радост – печал, вместо светлина – мрак, вместо надежда - отчаяние, вместо благост - злоба, вместо въздържание - сластолюбие и т.н. Христос ни го е казал просто: „По плодовете ще ги познаете”. Ако душата ни е потопена в мрака  на злобата, отчаянието, омразата, отмъщението, несигурността, това означава, че дървото се нуждае от нещо, иска промяна, иска лечение. Защото неговите плодове не са плодовете на Бога.

Ясно е, че  като човеци всички падаме, но аз говоря за нашето общо състояние.  Когато в душата си не чувстваме тези неща, тогава имаме, нужда от преглед, трябва да отидем на лекар и да попитаме защо вместо това, за което говори апостолът, чувствам нещо друго? Духовният лекар ще ни прегледа духовно и ще ни каже, че това се дължи на много причини. Една основна причина е самият духовен живот. Проблемът ни е именно в това, че не знаем какво учи Църквата за духовния живот, не знаем, че в Църквата не се подвизаваме безцелно, просто така, защото Църквата няма нищо общо с идеологията, която ти налага своето учение, казвайки ти: „Виж, трябва да повярваш, че ще отидеш в рая. Просто го повярвай!”.  Ама как ще го повярвам? Искам да доказателство! Не мога да повярвам в нещо, ако не го видя. Ако не го докосна. Ако не го хвана и не видя, че това нещо е така.

Това е много важно. Сещам се  за едно малко дете, което беше сляпо и посещаваше манастира. Когато идваше да се причастява, искаше да хване св. Потир, да го докосне и след това се причастяваше. Попитах го защо прави така. А то ми каза: „Искам да видя Потира и Дискоса!”. Казвам му: „Но как ще го видиш, детето ми, след като не виждаш?”. „Не, искам да го видя”.  И го хващаше  и гледаше. Искаше да види хоругвите, Кръста, тамяна, всичко.  Да ги докосне и да се увери, че е така.

По същия начин и ние сме слепи, когато влизаме за първи път в пространството на Бога. Живеем в мрака на страстите си, но Бог ни се дава да Го докоснем,  да видим, че Той съществува.  След това очите ни се отварят и тогава вече не вярваме. Отпада вярата, отпада надеждата.  И какво остава в човека? Любовта.  Когато отворя очите си и видя Бога, вече какво, да вярвам в Бога ли? Не. Какво да вярвам, все едно  да ми казваш сега: вярваш ли, че  държиш чантата си? Как да го повярвам, след като я държа  в ръцете си? Това е въпрос не на вяра, а на превъзмогване на вярата. Следователно, Божият човек надмогва вярата.  Тя е стъпалото, върху което стъпва.  Както, когато искаш да се качиш на тавана, се качваш върху един стол и оттам директно се прехвърляш горе. Стъпваш върху вярата, но  не оставяш нозете си върху нея, а се качваш нагоре. Защото вече се променя самото усещане, излизаш от вярата и влизаш в любовта. И вече не вярваш в Бога, а обичаш Бога.  Имено  това учи Църквата– човекът развива жива връзка  на любов с Бога,  като тази любов е толкова интензивна и силна, че когато се разгори в сърцето на човека,  ни прави лудо влюбени. 

Знаете ли, човекът, който обича Бога, изглежда безумен, както дълбоко влюбеният човек. Както някой пие вино и се опиянява, така и човекът, който вкусва тази любов на Бога, се опива  от нея и като пияния живее в собствен свят,  върви  и пее („от пияния и лудият бяга”)... Отците са дали хубаво определение за това:  "трезвено опиянение".  Не губиш разсъдъка си, макар това да е опиянение.  Какво означава да бъдеш трезвен? Думата трезвен произлиза от глагола νήφω - буден съм, но умът функционира.  Как се казва кафе на старогръцки? "Нифококозомо". Знаете ли го? Утре, като отидете на кафе, така да поръчате. Кажете „Едно нифококозомо, моля!”

От "нифо" (νήφω) – "стоя буден", "кокос" (κόκκος) – "зърно", зомос (ζωμός) – "сок". Сокът от зърната на кафето, който те карат да стоиш буден. Само сервитьорът да не си помисли, че си търсиш булка (νύφη)...

Това е реалността -  трябва да имаме конкретни резултати. За щастие,  в Църквата съществува тази реалност и нещата се случват, така да се каже, с математическа точност. И налице е не само доказателство, но и потвърждение на доказателството. Това са хората, които са преживели това състояние, тоест светците.  Ако отнемем светците от Църквата,  с Църквата е свършено.  Няма я.  Не може да съществува.  Защото светците  са тези, които са потвърдили Евангелието.  Защото, ако нямахме светци, това щеше да означава, че думите на Христос са много хубави, много изящни, достойни за внимание, ала как могат да се потвърдят на дело?  Как може да се докажат? Трябва да съществуват тези хора,  които на дело са приложили Неговите думи и са показали, че действително това, което Той казва, е истина. Това са светците. Ако познавате в живота си свети хора, има много свети хора около нас,  ще усетите, че те  предават на нашите сърца увереността, че Божието слово е истинно. Без всякакво съмнение.  Затова в Стария Завет  Бог открил Себе Си и казал: Аз Съм Бог на твоите отци – на Авраам, на Исаак и на Йаков. Той не споменал нищо друго, а  утвърдил и укрепил Себе Си върху опита на отците, на патриарсите, които имали опит от Бога. Следователно, духовният живот дава конкретни плодове. Това, което правя сега, искам сега да го видя.  Затова плодовете на Духа ги виждам сега, в този живот. Те няма да се появят след смъртта. Може да не ги виждам в пълнота, но обезателно ги виждам още в настоящия живот. Трябва ли да чакам да умра, за да почувствам радостта на Бога и Неговата светлина и любов?

Разбира се,  не можем да твърдим, че след шестия месец ще почувстваш  радостта, след три месеца любовта и след още три месеца - въздържанието и благостта. Не може да кажем това. Защото има два фактора, които не могат да влязат в никоя схема. Единият се нарича Бог, а другият - човек, който е образ на Бога. Нито човекът, нито Бог може да влезе в затворена програма, която да функционира с рецепти. Човекът не влиза в компютър, нито Бог влиза в него.  Не знам дали човека не са го сложили вече, във всеки случай Бог няма да Го сложат.  И понеже това са дела на благодатта, те могат да се проявят и  в първия момент, могат и в по-късен момент. Никой не може да знае. Онова, което ни утешава, е, че в Църквата виждаме онези, които са ги придобили, виждаме светците, които са придобили плодовете на Духа – светците, които виждаме на иконите и честваме всеки ден, но и живите ни братя, които в своите подвизи имат плодовете на Духа -плодове, които виждаме. Когато виждаш някой млад човек, който влиза в Църквата и променя живота си, цялото си битие, това не е ли плод на Духа? Какво става с този човек?  Това не е ли промяна свише, не  е ли чудо?  Когато виждаш хора, които дори на външен вид се променят. Ако имате снимки, вижте себе си преди и след Христос. Да видите каква разлика има, огромна. Човекът излъчва това, което носи в себе си, проявява го навън.  Ако го правиш преднамерено, всичко ще бъде наопаки. Личи си обаче, когато човек влезе  в духовното пространство.

Това ще стане, когато човекът е готов, но непременно ще стане. Понякога то става неосъзнато.  Както и ако посадиш някакъв корен, ще бъде голяма глупост след това да отидеш да го разкопаеш и да го изтръгнеш. Когато бяхме ученици в основното училище, правихме експерименти – слагахме житни семена в памук и полагахме грижи, за да може да покълне -  аз не издържах – два –три пъти на ден да се грижа за него. Исках да видя какво ще стане, но  накрая изсъхна.  Тук говорим за едно семе.  Христос пита с какво да оприлича царството Божие. Той го  оприличава на синапово семе. Синапът е много малко семе, но когато влезе в земята, става голяма растение и птичките отиват и си свиват гнезда. От малко семе става голямо дърво. В сърцето на човека попада малко семе. Остави го, паднало е там, ако човекът има добра почва в себе си, то ще прокара, ще даде плод.

Превод: К. Константинов

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u39 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Защо удряш въздуха и тичаш напразно? Очевидно, всяко занимание има цел. Тогава кажи ми каква е целта на всичко, което се върши в света? Отговори, предизвиквам те! Суета на суетите: всичко е суета.

Св. Йоан Златоуст
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.