"Много е интересно да разберем как стигнахме дотам, че в някои религиозни кръгове радостта се смята за духовен проблем. В това конкретно религиозно пространство въпросът за радостта по много странен начин бива свързан с проблема за греха", пише в статията си известният гръцки богослов проф. Георгиос Патронос, търсейки в автентичния живот на Църквата начините за противопоставяне на "патологията на отвращението" .
Човек особено се впечатлява, когато в новозаветните текстове и светоотеческите творения открива един много човечен подход към екзистенциалните проблеми и въпроси, които са занимавали и занимават човека в неговото всекидневие и които днес стават още по-мъчителни главно поради самотата и стреса, които в съвременния свят неволно са приети като социална форма на живот. Принизяването на понятието за общност и подценяването на потребността за общуване на съвременния човек, психологията на отчуждената индивидуалност, които изместват личния опит и преживявания в естествената и близка среда, както и липсата на доверие и диалог, са довели човека до едно наистина шизофренично отношение към неговия всекидневен живот.Религиозното образование днес обикновено предлага една психология на разделението и двуполюсна оценка: на нещата от този свят и вечните неща, на „духовното” и „материалното”, на „душевното” и „телесното”, на „историческото” и „есхатологичното”. И това е допринесло човек да стане още по-песимистичен и в действителност да бъде една раздвоена личност. Християнската вяра, която извира от Новия Завет, дава надежда и оптимизъм за бъдещето и за човека, но само, ако всички антропологични теми бъдат правилно разбрани в светлината на православното богословие. Предпоставка за това е отдалечаването от ужасния религиозен дуализъм спрямо нещата от живота, който се наложи в нашата страна през последните два века и който всички ние сме попили и смятаме, че тази позиция е най-истинската и автентична форма на духовен живот.
Радостта като религиозен проблем
В този контекст темата за радостта се разглежда като религиозен проблем. Радостта несъмнено е дълбоко човешко преживяване. Но не нейното преживяване, а нейният недостиг създава проблеми. Патологията на депресията е голям социален проблем, с който се занимават психологията и психотерапията. Следователно, причина за психологическите, педагогически и социални проблеми е не потребността от радост, а нейният недостиг и отсъствие. Радостният и оптимистичен човек е здрав човек. Докато отделеният, песимистичен, потиснатият и депресиран човек е проблемен.
Много е интересно да разберем как стигнахме дотам, че в някои религиозни кръгове радостта се смята за духовен проблем. В това конкретно религиозно пространство въпросът за радостта по много странен начин бива свързан с проблема за греха. Смята се, че човек, който се радва и се смее, експресивният човек, който обича живо да изразява себе си, не може да бъде духовен човек. Духовността се свързва с интровертността и фокусирането върху себе си, със сериозното и тежко изражение, с леката усмивка, а не с изразителното смеене. Духовните наставници от това течение биха предпочели вярващите непрекъснато да мислят за преходния и ефимерен живот, за илюзорността на способностите и безсмислието на постиженията, за опасността от греха и заплахата от ада. С други думи, налице е една духовност, която повече клони към въздържанието и лишението във всички прояви на живота, една религиозност, която клони повече към скръбта, а не към радостта, към песимизма, а не към оптимизма, към болката от Страстната седмица и Разпятието, отколкото към изпълнената с ликуване Пасха. И всичко това заради властта на злото, тлението и смъртта в настоящия свят, заради съществуването на греха във всеки момент и във всяка една стъпка на човека, заради доминирането на демоничното сред човешките неща в настоящата форма на живот.
Хората от тези кръгове се съсредоточават изключително върху греха и смъртта. За тях радостта е нещо неестествено, а всяко градивно отношение и оптимизъм се считат за нелепи, след като всички неща и обстоятелства в настоящия живот са скръбни и водят до поквара. Най-естественото нещо в този живот е човек да скърби и да бъде песимистичен, да отхвърля предизвикателствата на живота и историята и да се моли час по-скоро да настъпи краят. За тези хора апокалиптиката с „очакваните” страшни апокалиптични бъдещи събития е предпочитана тема, а тяхната мисъл постоянно е насочена към заплахите за света и неговото разрушение. Разбира се, всичко това формира техния дух и постъпки в ежедневието.
Всеки път, когато някое събитие доставя радост и оптимизъм за човека и неговите здрави сили го карат да заеме позитивна и динамична позиция в живота, точно тогава тази нездрава душевност създава препятствия и чувство за вина. Тенденцията и усилията в тази насока са трайни: човек никога да не може да се радва, а когато това се случи и той почувства радост, чрез чувството за вина той трябва да потърси някаква форма на омилостивение. Характерно е, че хората от този тип след всяко „изпадане” в радост са склонни да търсят своя вътрешен баланс в Тайнството Изповед с покайни сълзи.
Когато човек чувства потребност от изповед, след като в един миг е почувствал вътре в себе си радостно проиграване, тогава разбираме от какъв тип психология на отвращението и омразата към човешките неща и самия живот е обзет този човек! За съжаление, религията е пространство, в което често процъфтяват такива болезнени и абсурдни явления -хора, които са призвани да изпитват любов, мир с всички и всичко, пълнота и радост, накрая стигат до отвращение и омраза, до отхвърляне и презиране на тези неща, които Бог е създал и дал на човека, за да ги вкуси и живее „с благодарност”.
Православната духовност и възкресеният човек
При правилен подход към Християнството нещата стоят по друг начин. Християнската вяра е израз на здравото отношение към живота и действително е формирала една мъдра и човеколюбива позиция към историята и човешките неща. На всички ни е известна здравата антропология не само на Новия Завет, но и на свещеното Предание, установено от великите гръцки отци на Църквата. Човек наистина се впечатлява от богатото и много красиво „богословие на радостта”, което срещаме във всички новозаветни текстове. В историята Християнското послание е било наречено „благовестие на радостта”. В Новия Завет има текстове, за които бихме могли да кажем, че са съсредоточени изключително върху въпроса за радостта, както Посланието на св. ап. Павел към Филипяни, което има христологичен характер.
В тези текстове историята и животът на човека са представени в сотириологична перспектива. Така е и в светоотеческото богословие, което разглежда антропологичните въпроси в сотириологичната перспектива на свещените текстове и гледа на бъдещето с есхатологичен оптимизъм. Надеждата е присъща добродетел на християнската вяра и духовния живот. В основата си православното богословие е възкресно и православният опит не може да бъде разбран извън пълнотата на радостта.
Само на Запад и в западния християнски начин на живот и мислене човек може да срещне духовност, съсредоточена върху греха и смъртта. В него повече се изтъкват скръбта и мъката, които извират от Кръста и смъртта, отколкото Христово Възкресение и радостта. Върхов момент за един светец „от западен тип” по време на екстатичното преживяване на общението с Бога е появата на „белези” върху неговото тяло от раните на разпънатия Христос, Който със Своята жертва го е изкупил. Така човек трябва да се чувства „длъжник” и „роб” за този „откуп”. Дълбокото чувство за вина представлява „удовлетворяване” на божествената справедливост и отваря пътя към някакво изкупление.
Последиците от едно такова грехо-центрично богословие и духовност са известни вече не само на Запад, но и в нашата страна, след като през последните векове и ние приехме западния християнски начин на живот и загърбихме етоса на православната духовност. Човек не може да приеме тежестта на греха и вината като трайно състояние на живот. Той търси друга, по-човечна и спасителна атмосфера. По своята природа човек се стреми към радостта и щастието. Това е естественото състояние, а противоположното е зло и неестествено. И ако той не ги намери в пространството на вярата и религията, тогава е много лесно напълно да отхвърли връзката си с този духовен свят.
Явлението на всеобщата де-християнизация на Запад и очевидното отдалечаване особено на младите хора от Църквата в нашата страна са показателни и знак за негативните последици от съвременната проповед и духовното възпитание, което носителите на християнското учение дават днес на хората. Подозрителността към вътрешното въодушевление, отричането на правото на радост и щастие, настояването върху патологичните състояния на чувството за вина и унилост и преди всичко трайният страх от греха и непрестанното занимаване със смъртта вероятно могат да се определят като някаква реакция срещу общата тенденция към необузданата пансексуалност, която се наблюдава днес особено в страните от так. нар. западен християнски свят.
Христологичното разбиране за радостта
Разбира се, когато тук говорим за радостта, нямаме предвид познатото обикновено емоционално състояние, при което човек по различни външни поводи се въодушевява и изпитва краткотрайна радост, бидейки в добро и весело настроение, а имаме предвид нещо по-дълбоко, трайно и съществено. Първото е обикновено и временно състояние и лесно може да се загуби. Докато второто, както е изложено главно в новозаветните текстове, е определен начин на живот и дълбоко духовно преживяване. Затова то е свързано повече с вътрешния духовен опит, отколкото с външните и емоционални импулси и по-лесно може да стане обект за изследване от страна на богословието, отколкото на психологията.
В този смисъл е особено интересно да видим тази тема през призмата на библейския език и библейското богословие. Сведенията, които ни дават свещените текстове, са особено интересни. В Новия Завет основната предпоставка за истинска радост, в смисъл на вътрешна пълнота и съвършенство, е връзката на човека със сотириологичната реалност на Христовото идване в света и с личното му изкупление. Светостта е гаранция за съвършенството на радостта. Грехът води до разпад на личността и отчуждение на човека. Грехът носи мъка и страдание не само във всекидневието и историята, но и по-конкретно в един есахатологичен и вечен смисъл.
Казахме, че „благовестието” включва най-важното послание на радостта, защото е послание на изкуплението и спасението. Иисус Христос е дошъл в света и е унищожил властта на демоните, което означава, че е разрушил властта на вътрешното насилие и е дарил свободата на човеците. Човек може да вкуси радостта в нейната пълнота, само когато е свободен. Всяко едно робство означава отрицание на радостта. Христос носи “голямата радост”. Той казва: „Моята радост Ви давам”. Той дойде, за да бъде пълна радостта на човеците(срв. Йн. 15:11), въпреки неблагоприятните условия в настоящето. Като плод от общението на вярващите с Христос радостта бива съвършена и трайна. „Радостта в Господа” е „припевът” на всяка апостолска проповед и всяко апостолско увещание: „Радвайте се винаги в Господа” (Фил. 4:4). Любопитно е, че много съвременни християни с зилотски уклон приемат не радостта, а скръбта като апостолски „имепратив” за вътрешния духовен живот.
Но и самото Послание до Филипяни, което, както казахме, е христологичен текст с фундаментално значение, реално може да смята за „богословски трактат” върху радостта. Думите „радост” и „радвайте се” се срещат много повече от всеки друг богословски термин. Тук се вижда христологичното съдържание на истинския смисъл на радостта. Това е текст, който е писан при неблагоприятни условия – в затвор и в очакване на смъртта. За св. ап. Павел радостта не е въпрос на здраве, социални удобства или светски наслади. Нито, разбира се, въпрос на успехи в икономически или в по-общ духовен смисъл. Радостта е плод от общението и изкупителното отношение с Христос. Радостта е „знак” и „доказателство” за това отношение. Тя изразява преодоляването на „страданието”, което грехът влага в човека и света. Лишеният от свобода и духовно поробен на греха човек страда и се измъчва. Той изпитва най-голямата есхатологична „скръб” в настоящето.
„Еклисиологичното” и историческо значение на радостта
В същото време, когато тук говорим за радостта, нямаме предвид някакво индивидуално удовлетворение или доброто и любезно разположение на човека. Когато човек се затвори и обгради в собствения си свят, той престава да изпитва радост, защото престава да общува и да води диалог. Функцията на радостта е „кинонийна”, а Църквата се нарича „общност на радостта”. „Ближният” е основно понятие за християнската еклисиология, защото в него се проявява любовта и дяконията. Богопознанието и разбирането на човека минава през „ближния”. Нашият ближен и съсед е „пътят” и възможността за прилагането на Божиите заповеди, но и предизвикателство за влизането в небесното царство. От притчата за Добрия Самарянин се вижда, че „бива оправдан” този, който загърбва личния риск и притеснения и помага на ближния, показвайки своята любов.
Само атеистичната философия и социология би определила ближния като зло и „ад”, тоест като противник на нашето аз и заплаха за личните интереси. Един съвременен философ - представител на атеистичния екзистенциализъм пише, че когато другият, „ближният” се радва, аз се натъжавам, когато той забогатява, аз обеднявам, „другият” е моят „ад”, затова е необходимо нещата да се поставят в обратен ред и аз да бъда този, който се радва и забогатява! Естествено сред тази омраза и мъст радостта изчезва и хората създават ад около себе си.
Еди подвижник се изразява по друг начин за ближния. Той казва: „който не може да възлюби, има повреден ум”! Душевно болният, човекът, който страда от духовна шизофрения, със сигурност не може да обича и да се радва. Радостта е плод на любовта. Да можеш да обичаш, но и да бъдеш обичан означава здраве. Където няма любов, няма и радост. Там действително те завладява скръб и страх. Там е адът: „съвършената любов пропъжда страха” и „в страха има мъка”.
Църквата е общност на любовта, затова и общност на радостта. Основен белег на църковната общност е нейната евхаристийна Литургия. Евхаристийната трапеза е сватбено пиршество, радостен празник. Хората изпитват радост на „трапезата на живота”. Евхаристийната трапеза е ядене и пиене на радостта. В тази празнична трапеза дори „бедните” и „плачещите” се веселят и радват. Тук няма разлика между „смеещи се” и „плачещи”. Тук всички стават щастливи и „блажени”. С всичко това нямаме предвид евдемонистично схващане за християнския живот. Подвижничеството и жертвата не унищожават радостта, а по-скоро я обогатяват и задълбочават.
Следователно, в еклисиологичен и евхаристиен аспект общността на верните се явява утвърждаване на живота, а не отрицание в историята. Богослужебната общност приема формата на „славословеща” реалност, която има за цел „славата” и блаженството на своите членове. Вероятно поради падението човешкият род някога е станал „проклет народ”. Сега обаче е „благословен народ”. Радостта е един от даровете на Светия Дух. Често в ранните християнски текстове се наблюдава нещо интересно, а имено алтернативното ползване на думите „благодат” (χάρις) и „радост” (χαρά). Радостта е благодатно състояние, а радостният човек е облагодатен човек.
Всичко това не означава някакво спиритуалистично разбиране за живота и едновременно с това безразличие към историята и всекидневната действителност. Напротив, темата за радостта води до социално пробуждане. Не става дума за отричане на историята и всекидневната историческа реалност. Истина е, че около нас има много мъка и болка, неправда и експлоатация. Но ние категорично се противопоставяме на тази трагична действителност, защото искаме един мирен, радостен и щастлив свят. Това означава чувствителност към другия и позитивно отношение към историята.
Приемането на нещастието и болката, на тлението и смъртта като естествено състояние в смисъл на някакво „наказание” е антисоциално и антибогословско. Не можем да приемем последиците от падението и греха като естествено състояние в името на някаква псевдо-духовност без никаква реакция и възражение. Християнската вяра и православната духовност, - най-малкото, както ние ги разбираме - имат за цел о-благодатения и радостен човек, изпълнен с посланието за победата над греха и смъртта. В настоящето човекът и обществото се проникват от светлината на Възкресението, а явяването на възкръсналия Христос обновява света.
Чрез Възкресението настоящата „скръб” и „мъка” се издигат в духовни и есхатологични белези: „в света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света”(Йн. 16:33); „Тъй и вие сега сте наскърбени; но Аз пак ще ви видя, и ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да отнеме” (Йн. 16:22). Съмнението в радостта като социално и духовно право в исторически, но и есхатологичен смисъл всъщност означава съмнение в историческите последици от Възкресението. С други думи, означава съмнение в историчността на Възкресението на Иисус Христос и неприемането на нашето възкресение в настоящия етап от историята и света.
Православието няма нищо общо с подобни разбирания и още повече с подобни духовни преживявания. Де-християнизацията на западния свят, за която споменахме по-горе, е плод главно на западната богословска „демитологизация” на историческото значение на Христовото Възкресение и възкресението на човека. Когато човек се опитва да стане по-духовен в дуалистичния смисъл на думата без необходимата хармония, накрая той става още по-материален и тленен.
Есхатологичното измерение на радостта
Синтезът на историческото и есхатологичното в търсенето на чудесната „симетрия” за живота естествено води и до подчертаване на основното есхатологично понятие за радостта. Казахме, че въпросът за радостта няма нищо общо с дуализма. Категорично не можем да говорим за разрив между радостта в настоящата историческа форма на живот и духовната и вечна радост в бъдещия живот. Също така в настоящето нямаме право да говорим за духовна радост и светска радост. Целият живот е изпълнен с единство и разнообразие- целият живот се освещава или става обект на греха. За нас радостта, която покварява и унищожава, греховната „радост”, всъщност не е радост. Радостта е най-здравото очакване и стремеж в живота без значение дали като историческо явление и настояща реалност или като есхатологично събитие, което ще достигне пълнота и съвършенство в бъдещето. Повтаряме: радостта е дар на Светия Дух и благодатно събитие на живота.
За да не живеем в заблуда, трябва добре да осъзнаем, че радостта като „плирома” и „пълнота на живота”, като съборен и траен опит без никакъв примес на мъка и болка, е израз на голямо „безстрастие” и по-скоро едно есхатологично явление. Сега, в настоящето, чрез вярата живеем отчасти тази пълнота, а тогава, в бъдещето – ще преживеем цялата и съвършената пълнота. В този смисъл радостта е свързана с вкусването на Божието царство още в настоящето. Божието царство е сватбено пиршество, „вечеря на радостта”. Радостта започва още сега в най-простата си форма и се разпростира във вечността, където тя ще бъде съвършена.
Църквата отправя покана към всички да влязат в празника на радостта. Всички са призвани да станат - както казва св. ап. Павел във второто Послание до Коринтяни - „сътрудници на радостта” (срв. 1:24 „συνεργοί ἐσμεν τῆς χαρᾶς”) в света, защото човешкият род конкретно се нуждае от радостта в тази „долина на плача”, в която живее. Грях и пълен абсурд е Църквата да обезсърчава радостта в името на някаква пиетизъм, който по всеобщото признание е противоположен на етоса на православната духовност. Не можем да говорим за радост само на небето и да пренебрегваме всекидневната историческа реалност - това е израз на чист дуализъм и манихейско разбиране на живота. В Стария Завет радостта действително се разглежда в есхатологичен смисъл, тоест като есхатологична реалност. Но според Новия Завет вече се намираме в новата есхатологична реалност, установена от Христовото Възкресение. Изпълването на всяко очакване, и следователно на очакването на радостта, е настоящо събитие и непрестанно трябва да се утвърждава в историята като всекидневен опит на вярващите - разбира се, не като опит от греха, а от благодатта и освещението, като изкупителен и доксологичен опит.
Когато говорим за Божието царство, нямаме предвид само една духовна реалност. Това има непосредствени исторически и социални проекции и последици. Божието царство динамично прониква в настоящето и обновява всекидневната историческа реалност. Човешкият живот се преобразява в невечерна светлина на Божието царство. Всичко това доставя единствено радост в душата на човека, ако в крайна сметка истински повярваме в това, което Църквата проповядва и възвестява чрез християнската проповед и православното богословие. Преобразяването на човека и на неговия живот става реалност в евхарийстината общност на Църквата. Ние искаме да виждаме радостта на хората като всекидневна реалност и плод от живота на вярващите. Чрез своите светли и радостни лица вярващите са призвани да пренесат сиянието на Божието царство в тъмното и скръбно настояще.
Без съмнение в света има много мъка и болка. И християните, както и другите хора, ще се „разплачат” и ще се „разридаят”. И може би повече от всички други, защото те имат тази духовна проницателност и чувствителност. Надеждата и вътрешната радост обаче не трябва да изчезнат. В края на всяко трудно пътуване и всеки „тесен” път ни очаква радостта от подвига. И „но скръбта ви ще се обърне на радост” (Йоан 16:20), е казал някога Христос. В лицето на вярващите трябва де се прояви новото качество живот, новият „избран и свят род” на човеците, духовността на надеждата и есхатологичното възплъване. В този смисъл радостта се явява плод на Христовото Възкресение и утвърждава възкресния характер на православния етос на живота и православната духовност.
Заключение: Радостта и православната духовност
Вече отбелязахме връзката на радостта с етоса на православната духовност. Уверени сме, че истинската и неподправена радост е пряко свързана с дълбокия духовен живот. Всяка друга форма на радост е преходна и повърхностна, защото създава лъжеусещане за радостта. Това е основна истина, както е истина, че хората обикновено търсят радостта в материални и временни удоволствия, търсят ефимерна радост. Това не означава, че отсъства истинската радост в живота или ежедневните радости имат греховен произход. Истинската и конкретна духовност никога не изменя на радостта. Подвижническият живот има за цел истинската радост. След подвига и тежката борба, след лишенията и големите жертви радостта и вътрешната сладост и простодушие са известие и „знак” за присъствието на Божията благодат в нас. Светият Дух не „почива” в неспокойни съвести и сърца, а в радостните и мирни хора. Благодатта прави човека „красив”, но не само в социалния, а и в харизматичния и мистагогиен смисъл на думата. Радостта е израз на духовната зрялост на човека.
Мнозина противопоставят на това мъката и скръбта, от които човек трябва да бъде завладян в настоящето заради „загубения рай” и заради греховете и беззаконията, които са характерни за всекидневния живот на човека. Това е едната страна на религиозния живот. Духовността обаче освен покаяние означава и преживяване на изкуплението и благодатната радост. Светоотеческите и аскетическите текстове често говорят не просто за скръб и печал, а за „радостотворна скръб” и „”радостотворна печал”. Тези термини изразяват различни душевни и духовни състояния. Вярващият не е трагичен и отчаян човек, който се намира в безизходица, както често бива представян от различните философски учения, а оптимистичен човек на надеждата и „радостта на вярата”. Изкушенията, страданията и скърбите, тези мъчителни състояния в живота, могат да ни доведат до отчаяние и мъка, но и до „блажената радост”, достатъчно е само човек да бди, да се подвизава и да води духовна борба. Във вътрешния духовен опит болката става „блажена и благодатна болка”, а скръбта получава формата на „радостотворна скръб” заедно със „сълзите на радостта”, които окончателно утешават човека.
Вярата не е „затвор” за битието. Напротив, тя го освобождава и води към открити хоризонти. Радостта е потвърждение за тази свобода. Никой не трябва да се съмнява, че духовният живот е пряко свързан със свободата и особено с вътрешната свобода. Плод и дар на тази свобода е радостта. Духовният живот е преживяване на изящното и доброто, преживяването на красотата. В своя най-дълбок смисъл духовният живот няма нищо общо с всичко безвкусно и блудкаво, с всичко мрачно и песимистично. Критерий за всичко това е вътрешната радост. В пространството на радостта хората трябва непрестанно да излъчват красота и сияние. Съществуването на опасност от задушаване на битието, от загуба на смисъла на живота и на творчеството означава недостатъчно дълбок духовен живот, означава лишаване от „животворната радост”. Радостта притежава собствена динамика и стои в центъра на всяко едно пътуване.
Надеждата, очакването на радостта съживява, обновява и преобразява човека. Никога не бих могъл да си представя едни унил и потиснат светец. Не мога да приема един мрачен и песимистичен вярващ. Християнското учение за съвършенството, както и за обожението на човека, може отново да използва езика на радостта. Особено сега, когато хората с надежда се обръщат към духовните въпроси и вътрешния живот. Изглежда, че Християнството започна да губи своето влияние в света, когато забрави посланието на радостта, когато престана да благовести на хората „голямата радост”, която избавя и спасява: „благовестя ви голяма радост….защото днес се роди Спасител”.
Авторът на този текст е професор и протопсалт в Атинския богословски факултет
Превод: К. Константинов
