По време на св. Литургия свещеникът се моли със следните думи:
И ни дай с едни уста и с едно сърце да славим и възпяваме пречестното и величествено Твое име на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги, и во веки веков!
Това единство трябва да става реалност в живота и всички ние, които съставяме Божия народ, Църквата, да славим пречестното и величествено име на Бога с една уста и едно сърце. Трябва да бъдем съединени помежду си, а не разделени и разединени, защото разколите и разделенията в Църквата са голяма рана, голям грях. Дори мъченическата кръв, казва св. Йоан Златоуст, не може да измие разкола. С други думи, когато някой тръгва да прави разкол (или схизма) в Църквата, да разделя Църквата, той ранява Христовото Тяло. Разбира се, в историята на Църквата е имало безброй случаи, и сега има, на хора и групи, които са правили схизми в Църквата - някои по лични причини, други по идеологически причини или теоретични причини, във всеки случай резултатът е, че са се отсекли от Църквата. За нашето време това е много характерна опасност. Много е лесно да се направи разкол днес, защото имаме лесен достъп до информацията, която повечето пъти всъщност е дезинформация. Хората обаче са простодушни и необразовани и не могат лесно да разберат истината за дадено нещо. Някой казва нещо срещу друг и дали защото никой не му отговаря или защото не можеш да докажеш истинността на казаното, написаното остава неопровергано. Много християни се объркват от това.
Трябва да кажем, че има и хора, които по свои причини пораждат твърде много смущения и въпроси в душите на хората, като вършат това под предлог, че защитават истината на Църквата. Те вземат нечии думи, казани по някакъв повод, и около тях създават цял проблем.
Да ви дам прост пример. От една енория в Германия ме поканиха да изнеса няколко беседи. Не познавах тамошния свещеник, много пъти ми се обади, помоли ме, два-три пъти му отказвах:
- Отче, къде да идвам сега в Германия, не е лесно да тръгна и какво ще правя там!
Но както и да е, понеже настояваше и в течение на две-три години отказвах под различни предлози, накрая се засрамих, съжалих свещеника и се съгласих. А имах и покана от тамошния митрополит. Казах си да отида да изпълня този дълг. Събраха се изключително много хора. Някой ме попита за епископите: ако някой епископ прави неща, които не са редни, например съмолителства с католици, с еретици, какво трябва да правим ние, останалите?
Аз, разбира се, познавах ситуацията там и знаех, че има една активна група от хора, които клонят към разкол, към това да се отсекат от Църквата, а имаше и доста старостилци, които като навсякъде постоянно обвиняват епископите на каноничната Църква, че уж не внимават в своите контакти с инославните. Затова им отговорих, че трябва да внимаваме изключително много върху себе си, за да не правим разколи в Църквата, а ако един епископ направи или каже нещо погрешно, това не означава, че ние, останалите, трябва да се отделяме от Църквата, да се отсичаме от нея и да създаваме своя „църква”. Ако епископът греши, това е негово лично съгрешение (λάθος), съществуват компетентните органи на Църквата, които ще се занимаят подробно да видят дали съгрешението е сериозно. Има епископско събрание, различни църковни органи, които могат да се занимаят с това, но разколът не е решение - той е всичко най-лошо за Църквата. Дадох им пример със старокалендарците, които под предлог, че уж Църквата е променила нещо, в случая календара, и настоявайки, че това е нещо значимо, какво направиха? Отсякоха себе си от Църквата и създадоха своя „църква” със свой епископ, свещеници, енории, храмове. Те сами се отсякоха от Църквата, а и помежду си се отлъчват взаимно, тъй като при тях не съществува нищо, на което може да се довериш.
И както вече казах, някои клонящи към разкол взеха тези думи и напълниха интернет със свои коментари и изобличения. Започнаха да ме обвиняват. Дойде едно ученик от гимназията и ми каза:
- Четох какво пише за теб!
Казах му:
- Браво!
И казвам: добре, аз съм грешен и триждиокаян, но с какво помагаш на това дете, като му внушаваш цялата тази отрова срещу епископите, свещениците, клириците на Църквата? Каква полза му принасяш? И какво искаш да прави това дете - да отпадне от Църквата? Да отиде къде? Да прави какво? Да прави своя „църква?” Да прави своя фракция? Какво в крайна сметка е Църквата? Някакво сдружение, от което се отделяме, когато си искаме и когато нещо не ни харесва?
Разколите никога не водят до добър резултат. И когато е имало схизми в Църквата, макар и предлогът за това да е бил добър, резултат е бил гибелен. Ние, по-възрастните, преживяхме и това в нашия град, с архиепископ Макарий. Не казвам кой имал право и кой нямал, но накрая Църквата плати цената, кипърският народ се раздели, много клирици напуснаха Църквата, много хора се скандализираха и мнозина то тях още не са се осъзнали духовно.
Ще възразите: "Ами светите канони! Нима не трябва да ги пазим!?" и че отделянето на старостилците е било само от полза за Църквата или родината. Виж как постъпваш - унищожаваш цялата гора, защото в нея има едно сухо дърво. Помня преподобния старец Паисий, който - още преди да почине архиепископ Макарий – казваше:
- Знаете ли на какво приличат тези хора? Представете си, че сме в препълнен с хора храм, а свещта на един от свещниците капе. Фитилът се е запалил и восъкът капе. Клисарят от единия край на храма се втурва да загаси свещта в другия край, но тъпче хората, смущава ги и всичко това, за да загаси една свещ. Абе, човече, остави свещта там, тя сама ще изгасне, ако фитилът се потопи в разтопения восък, къде ще отиде? Цялата тази суматоха дали си струваше да я създаваш, уж за да загасиш свещта, и така развали цялата атмосфера на св. Литургия и откъсна вниманието на хората от молитвата?
С други думи, понякога правим неща, които в този момент ни изглеждат логични, но тяхното практическо приложение води до трагедия. За Църквата това е трагично - схизмите са гибелни. Затова умоляваме Бога да удостои всички нас, с една уста и едно сърце да славим Божието име.
Възможно ли е в един храм всички да имаме същите идеи? Всеки от нас има своята „идеология”, своите убеждения, хиляди неща, които го занимават. Когато казваме, че трябва да се сме обединени с една уста и едно сърце, това не означава, че всички трябва да станем като кюфтета, една смес, и да обезличим своята персоналност. Не, всеки от нас запазва своята персоналност, своите убеждения и мисли, но от друга страна те не ни отделят от нашите братя. Единството и любовта между нас не означават, че се заличаваме като личности, а че понеже обичам моя брат, мога да го приема, дори да не ми харесва това, което казва. Това е важен елемент в живота Църквата, особено днес, когато виждаме какво става около нас с последователите на други религии, които учат последователите са неща, нямащи общо с любовта. Такива хора са готови да извършат дори престъпление само защото този, който е пред мен, не вярва с моята вяра, смятам го за враг на Бога, за мой враг и мога даже да го убия, изгоря, а след това да оправдая делата си с това, че по този начин защитавам Бога. „Смърт за враговете на Бога”! Но Евангелието никъде и никога не казва това. Напротив, Евангелието ни предупреждава, че ще дойде час, когато тези, които ви убиват, ще мислят, че принасят Богу служба. Толкова много ще се изопачи умът на човеците, че когато ви убиват, ще смятат, че правят нещо добро и свято, дори благоугодно Богу служение. Помислете колко много може да се изврати човешкият ум. С нас обаче не бива да става така.
Евангелието настоява най-вече на човешката свобода. Човекът, всеки човек, има правото да вярва или да не вярва, а ние сме призвани да обичаме всички хора. Не съществува част хора, които трябва да мразим. Св. отци стигнали дотам да кажат, че дори дявола не бива да мразим, греха - да, делата на греха - да, но тези, които извършват греха, дори да е самият дявол, не трябва да го мразим. А един светец на Църквата, св. Исаак Сириец, изрича онези хубави думи: Какво е милващо сърце?… Горене на сърцето в човека за цялото творение, за хората, за птиците, за животните, за демоните и за всяка твар. Сърцето на един обичащ християнин не може да каже: мразя неправедния - не, защото неправедният, лъжецът, крадецът, който и да е човек, е Божий образ. Той има възможността във всеки момент да се върне при Бога, а аз нямам никакво оправдание да тая злоба в душата си към него - какъвто и да е той.
Затова Църквата чрез заповедта за любовта в Евангелието ни учи да приемаме всеки човек, да му позволяваме да мисли както иска, да му даваме право да вярва каквото иска, както иска и ако иска. Може да казва: аз не искам да вярвам! Това е негово право. Това не означава, че трябва да го намразя, да го отхвърля или да имам лоши чувства към него. Даже ако говори хулни, еретически неща, с които със сигурност не съм съгласен и не приемам, но това пак не означава, че мога да мразя моя брат, който е Божий образ, да го считам за свой враг и да имам право да му сторя зло. Нищо не ти дава право да правиш зло на брата си.
От всичко казано дотук следва, че единството, на което Църквата ни учи, не означава заличаване на нашата личност, а напротив, уважение към личността на другия човек. Какъвто и да е той, каквото и да казва, каквото и да вярва, си длъжен да го уважаваш и да му даваш право да се изразява и да казва това, което иска.
А ако имаме любов към Бога, ще прилагаме това в още по-голяма степен, когато срещаме наши братя, които отричат истинския Бог или воюват с Него. Не само не трябва да ги мразим, а трябва да се отнасяме с тях с много любов и болка и да чувстваме своята вина за това, че около нас има хора, които не познават Бога на нашите отци, не познават истината на Евангелието. Нима не носим отговорност за това, че има еретици и хора, които не познават Бога? Не означава ли, че ние, които сме чеда на Църквата, бидейки лениви и нерадиви, сме отговорни да ги има всички тези хора? Защо нашият съсед е еретик? И не можахме да му помогнем? Не казвам да отидем да му натрапваме проповедта си. Не е казано, че трябва да му говориш, а със своя добър пример, със своето добро поведение, със своята молитва ти можеш да му помогнеш да се обърне към Бога.
Разказвал съм ви случая с йеховистите и бабата на Солунския пазар. Самата тя ми разказа тази история: „Щяхме да ходим в един молитвен дом йеховисти и отидох с един богослов, но нищо не стана, богословът не беше силен, йеховистите бяха подготвени и му запушиха устата”. Като гледала това, бабата отвътре я „ядяло”. Тя казала да си тръгваме и да се върнем след три дена. Ама, бабо, след три дена?! Какво ще правим? Какво ще правим три дена ли? Пост и молитва ще правим! Три дена няма да ядем, няма да пием, ще се молим и така ще дойдем! Този дух на ереста, на прелестта не излиза с думи, а иска пост и молитва. И наистина бабата, богословът и други православни покрай тях се уговорили и три дена постили, не яли нищо, както правим през Великия пост- тримирили. Постили, помолили се, отишли укрепени и наистина поразили еретиците не като човеци, а учението им и постепенно им помогнали да се върнат близо до Бога.
Единството между нас е знак за присъствието на Бога - там, където Бог присъства, Той съединява всички нас, Светият Дух към единство всички призова. Бог съединява, дяволът разделя. Където има разцепления, разпри, раздори, това е дело на дявола. Как ще успеем да бъдем съединени? Чрез смирението. Смиреният човек не отделя себе си, нито отделя другите. Той приема другия, чува другия, уважава мнението на другия, уважава различността на другия. Това, за което днес постоянно говорят и лансират на различни конференции, всъщност се съдържа в Евангелието и светите отци ни поучават в това вече 2000 години: взаимното уважение, любовта, смирението, да оставиш другия да съществува, макар ти да си изцяло несъгласен с него. Учат ни да разберем, че може да сме напълно несъгласни с другия - и понякога трябва да имаме пълно несъгласие (по въпросите на вярата) - но го обичаме. Изобщо не съм съгласен с теб, с твоето верую, дела, идеология, с нищо не съм съгласен, но те обичам. Това може да каже един християнин. За да се поддържа единството, повтарям, не е нужно да се уеднаквим и заличим като личности. Не, всеки човек трябва да се уважава и да се съхрани като личност. Всеки има своята персоналност, мнение, виждане, позиция. Човекът не се разтваря в социалното цяло, а съществува като личност и затова се нарича личност, а не индивид, защото може да общува - с любов - със своя брат. Любовта е тази, която може да ни обедини.
И така, когато в Църквата молим Бог да ни удостои да славим с една уста и с едно сърце Неговото свято име, това означава, че трябва да се обичаме и да се уважаваме един други...
Превод: Константин Константинов
