През първите четири дни от „духовната пролет“ във всички православни храмове се чете Великият покаен канон на св. Андрей Критски – знаменитите коленопреклонни молитви, които връщат назад в миналото, в дългата история на човешкия род още от Адам.
Днес ще прочетем един откъс от книгата на прот. Александър Шмеман. Проповедникът ще ни разкаже за общото настроение на великопостните богослужения. Тъмните одежди на свещениците, еднообразното пеене, „дългите“ служби – всичко това, ако сам не отидеш в храма по време на Великите пости, изглежда така унило и скучно. Но ето че преодоляваме леността си и все пак отиваме в храма. И след известно време започваме да разбираме, че великопостните богослужения са сред най-прекрасните в Църквата. Какво се случва с вярващите вътре в храма, с какво се отличава молитвеният строй на „пролетта на покаянието“ и колко често трябва да ходим на църква – за това ще разкаже о. Александър Шмеман.
Великопостните богослужения – „светлата печал“
За мнозина, ако не и дори за повечето православни християни постът се състои от ограничен брой формални, в по-голямата си част отрицателни правила: въздържане от блажна храна (месо, млечни продукти, яйца), танци, да речем, и кино. До такава степен сме се отдалечили от истинския дух на Църквата, та понякога е невъзможно да разберем, че в поста е нужно „нещо друго“, без което всички тези правила до голяма степен губят своето значение. Това „нещо друго“ може най-добре да определим като атмосфера, „настроение“, преди всичко състояние на духа, ума и душата, което в продължение на седем седмици изпълва живота ни изцяло.
Нека подчертаем още веднъж, че целта на поста не е да ни принуждава да спазваме конкретни формални задължения, а да „смекчи“ сърцето ни, за да може да възприеме духовните реалности, да усети скритата дотогава жажда за общуване с Бога.
Те познават духовното изкуство на покаянието
Тази „постна“ атмосфера, това уникално „състояние на духа“ се създава преди всичко от богослуженията, от различните промени, които се въвеждат в литургичния живот в този период на постите. Ако разгледаме поотделно всяка от тези промени, те ще ни се сторят като непознати „рубрики“, като формални правила, които също така формално трябва да спазваме, но като цяло ни разкриват самата същност на поста, показват ни, карат ни да усетим онази светла печал на истинския дух и дар на поста.
Без преувеличение може да се каже, че св. отци, духовните писатели и създателите на песнопенията на Постния триод (богослужебна книга с молитви и песни през Великия пост – бел. ред.), които с времето са разработили общата структура на постните богослужения и са придали на Литургията на преждеосвещените Дарове една особена, присъща само на нея красота, са имали еднакво, единно разбиране за човешката душа. Те наистина познават духовното изкуство на покаянието и всяка година по време на поста дават възможност на всички, дето имат уши да чуят и очи да видят, да се възползват от това знание.
Попадаме на място недосегаемо за шума и суетата на живота
Общото впечатление, както вече казах, е настроението на „светла печал“. Сигурен съм, че човек, който влиза в църквата по време на великопостното богослужение и има ограничено разбиране за богослуженията, почти веднага разбира какво означава този наглед противоречив израз. От една страна, в цялото богослужение наистина преобладава някаква тиха печал – одеждите са тъмни, службата е по-дълга от обикновено, по-монотонна, почти без движения. Четенето и пеенето се редуват, но като че нищо „не се случва“. През определени интервали от време свещеникът излиза от олтара и чете една и съща кратка молитва и след всяко прошение на тази молитва всички присъстващи се покланят доземи. И така дълго време пребиваваме в това еднообразие на молитвата, в тази тиха печал.
Но накрая осъзнаваме – продължителната и еднообразна служба е нужна, за да усетим тайното и първоначално незабележимото „действие“ на богослужението в нашето сърце. Лека-полека започваме да разбираме или по-скоро да чувстваме, че тази печал наистина е „светла“, че в нас се извършва някакво тайнствено преобразяване. Все едно сме попаднали на място, недосегаемо за шума и суетата на живота, на улицата, на всичко онова, което изпълва дните и дори нощите ни, място, където цялата тази суета няма власт над нас.
Чувстваме се леки и щастливи
Всичко, което е изглеждало толкова важно и е изпълвало нашата душа, онова състояние на тревога, превърнало се почти във втора природа, някъде изчезва и се чувстваме освободени, леки и щастливи. Не с онова шумно, повърхностно щастие, дето ни спохожда и отлита по двадесет пъти на ден, тъй крехко и непостоянно; а с дълбокото щастие по една ясна причина – щастие от това, че душата ни, както казва Достоевски, се е докоснала до „друг свят“. Докоснала се е до нещо, пълно със светлина, мир, радост и неизразима надежда.
„Колко често трябва да се молим?“
Тогава разбираме защо службите трябва да бъдат дълги и дори някак монотонни. Разбираме, че е абсолютно невъзможно да преминем от нормалното състояние на нашата душа, пълна със суета, припряност, грижи, в онзи друг свят без първо да се „успокоим“, да възстановим в себе си някаква степен на вътрешна устойчивост. Ето защо онези, които възприемат църковните служби като „задължения“ и винаги питат за „минималните изисквания“ („колко често трябва да се ходи на църква?“, „колко често трябва да се молим?“), няма никога да разберат истинското значение на богослуженията, които ни пренасят в друг свят – в присъствието на Самия Бог! Но не веднага, а бавно, заради нашата паднала природа, загубила способността по естествен път да навлиза в този „друг свят“.
Печалното еднообразие на богослужението придобива нов смисъл
И ето, че ако изживяваме онова тайнствено освобождение, лекота и покой, печалното еднообразие на богослужението добива нов смисъл, то е преобразено, осветено с вътрешна красота, както ранен слънчев лъч огрява планинския връх, а долу в долината все още е тъмно. Тази светлина и скрита радост се раждат от честото пеене на „Алилуия“, от общото „настроение“ на великопостните богослужения. Онова, дето отначало ни се е струвало еднообразно, сега се превръща в мир; онова, дето най-напред е звучало печално, се възприема вече като първите движения на душата, завръщаща се към изгубената дълбочина. Онова, което всяка сутрин ни възвестява първият стих на великопостното „Алилуия“: От дълбока нощ духът ми е буден за Тебе, Боже, защото Твоите заповеди са светлина на земята.
„Печалната светлина“: печал на моето изгнание, пропиления живот, светлина на Божието присъствие и опрощаване, радост на възродилата се любов към Бога и мир при завръщането в дома на Отца. Такова е настроението на великопостното богослужение; такъв е първият му допир с моята душа.
Превод: Анна Георгиева
* Източник: Правмир (бел. прев.).
