В нашия свят разполагаме с книги и цветна телевизия, интернет и мобилни телефони. Всички тези технологии и на мен, и на вас ни се нравят. Но пък впечатленията са твърде много! И ако попитам моята душа, тя може би веднага ще се развика в опит да се защити от излишъка на образи, информация и звуци. А после тутакси радостно и мъчително ще се впусне към новото видео в интернет, някоя смешна картинка, забавна история, прясна клюка, извънредна новина, „разтърсила целия свят“. С какво изпълваме ума и сърцето си – по тази тема размишлява архимандрит Сава (Мажуко).
Познавачите твърдят, че в първите три дни след смъртта може да се пътува – летиш, където ти душа иска! Мечтали сте да идете в Париж, но не сте успели? Смело си планирайте за след смъртта, че да не се отклонявате от грижите приживе.
Макар че покойният Платон не е изразявал чак такъв оптимизъм. Той е предполагал, че колкото по-силно душата се привързва към тялото, толкова повече надебелява, натежава, става трудноподвижна и хич не ѝ е до душевни полети. От общуването с плътта духът се уплътнява, угоява и когато излиза от тялото при смъртта, какво ти да лети, той дори едва се движи и е принуден мрачно да „обикаля край гробовете и надгробните паметници“ (Федон 81d-e).
Дори децата знаят, че гробищата са пълни с призраци, но не бива да се страхуваме от тях – тези привидения не могат да ни догонят, защото самите те се задъхват заради излишното тегло.
Проблемът със затлъстяването при привиденията още не е решен.
Неволно се замисляме – какви призраци ще бъдем ние? Както се оказва, дори в най-стройното тяло може да обитава дух с целулит, а благодушният дебеланко да носи душа с повишена летливост. От едното тяло душата без усилия ще литне към небесата, от другото ще се изсипе с глух грохот като чувал с картофи.
Душите пълнеят не само от пристрастие към телесните удоволствия. Не са виновни баниците и поничките за наднорменото тегло! Те са невинни като пролетни цветя! Самите те са първите жертви! Изглежда човек е устроен така, че тялото понякога поема върху себе си излишъка от онова, с което е изпълнена душата.
Веднъж докторът попитал една пациентка:
- С какво сте изпълнени?
Неочаквано за себе си момичето отговорило:
- С обида и злоба!
Струва си да се замислим над този отговор. И мисълта ще ни поведе в пределната дълбочина на личната история, където ни е страх да надзърнем и се нуждаем от опитен и деликатен водач да ни помогне да облекчим душата.
А какво бих отговорил аз?
С какво съм изпълнен?
Ние сме и жертви, и палачи
Отскоро практикувам необичайно, но много полезно духовно упражнение: сядам в креслото и си седя там, просто така. Вечерно време дори не включвам лампата. Не чета книги, не слушам музика, не тракам с броеницата, не си правя планове, не размишлявам – просто кротко си седя в тишината и мрака. Причината е тази, че аз също съм пълен, дори препълнен. Не, не съм пълен с обида и злоба – твърде ленив съм за това. Впечатления – ето с какво е задръстена душата ми, ето защо пълнее моят прехранен призрак.
Струва ми се, че християните от 21 в. се сблъскват с духовен проблем, за който подвижниците от миналото дори не са и подозирали. На св. Арсений му пречел да се моли шумът на тръстиките, а преп. Антоний не понасял бързото мяркане на много лица, оптинските старци съветват да не се увличаме по списания и вестници.
В романа Престъпление и наказание великият хуморист Достоевски предава разговор между двама работници, които ремонтират дома на лихварка. По-възрастният разказва на по-младия за своята възлюбена:
„А пък издокарана; журнал, същински журнал!
- Ами какво е журнал, чичко? – запита младият. Той явно се учеше от „чичкото“.
- Журнал, това, братле, значи, са картички таквиз, шарени, на тукашните шивачи всяка събота им идат по пощата, от чужбина, и там, значи, е казано кой как да се облича – и за мъжете, значи, и за жените. Изрисувано е, значи. Мъжкият пол повечето с палта е изрисуван, а пък по женската част таквиз суфлери, братле, да гледаш, да им се ненагледаш!“ (Превод от руски: Георги Константинов, 1960 г.).
Можем да си представим колко различни са били хората в 19 в. – нека отбележим, че те никога не са ходили на кино, рядко са виждали фотографии, и дори обикновените цветни списания са били голяма рядкост. Колко различно са възприемали света те и колко много се отличавам от тях аз, виделият десетки пъти гибелта на Ню Йорк и неведнъж наблюдавал развитието на зомби апокалипсиса!
Аз обаче съм дошъл на този свят, когато в него вече имаше цветни филми, телевизия, а после се появиха и интернетът, и мобилните телефони. И това е един хубав свят, най-доброто време за мен, което е идеално за мен, и всички наши технически постижения са ми по душа. Или пък по-добре да попитаме тази душа за това?
Иван Бунин в Окаяни дни разказва за банкет, организиран през 1918 г. за дейци на изкуството. Опиянението от революцията действало на хората така, че дори на такова прилично събиране те са си позволявали най-невероятни за едно образовано общество неща. В разгара на тази вакханалия възрастен финландски художник, потресен до дъното на душата си от тази прекомерна свинщина, неочаквано за всички със сълзи на очи започва да повтаря високо една от малкото думи, които знае на руски: „Много! Мно-о-го! Мноооого!“.
Ако попитам моята душа, тя сигурно също ще се развика в опит да се защити от излишъка от образи, сведения и звуци. И след това тутакси радостно и мъчително ще се впусне към новото видео в интернет, някоя смешна картинка, забавна история, прясна клюка, извънредна новина, „разтърсила“ целия свят.
Ние сме и жертви, и палачи. Ние доброволно се самоубиваме. На душата и на ума е нужна храна, но „усилвателите на вкуса и на мириса“ объркаха всички настройки, дадени по природа. От излишъка на тази храна душата не просто подпухва, тя старее. Възможно е тъкмо с това да е свързана и пасивността и преждевременната умора на млади и здрави хора, които от излишък на впечатления губят самата възможност да желаят.
Изобилието от информация, особено зрителна, както ми се струва, много е променило човека. Сигурно след години учените ще открият необратимостта на някои процедури и най-накрая ще разкажат какво точно се е случило. Аз обаче съм просто свещеник и за мен е важно да разбера как са възможни молитвата и богомислието при такова емоционално натоварване и информационно излишество?
Щом търсиш Христос, освободи място за Него!
Рождественският пост е време за духовни упражнения, време да задаваме въпроси.
Кой е Христос?
Кой е Той за мен?
Какъв съм аз за Него?
Тези въпроси могат да прозвучат само в дълбочината на молитвата и тишината, а на мен дали ми се случва това – да се окажа в тишината на безмълвната молитва? Каква молитва и тишина, щом душата е толкова прехранена с впечатления, че в нея вече нищо не се помества. Търсите място за Бога, а нямате такова дори за най-близкия човек – всичко е натъпкано докрай с безразмерни сюжети и образи, прекомерно ярки и почти невъзможни за усвояване.
Дори да си позволявате такива мигове на съзерцание, впечатления, натрупани за ден, за седмица, за цял живот – алчно събирани и неусвоени – отново изплуват в паметта, и изглежда зрителните образи изобщо никога не могат да бъдат забравени, а това означава, че някой ден ще се наложи да поемем контрола на този поток от „мазна храна“ и да се научим да бягаме не само от обидата, злобата и завистта, но и от на пръв поглед безобидни неща – филми, ярки картинки, новинарски емисии. Не да се откажем, а да бъдем по-избирателни и придирчиви.
Разумните хора следят с какво хранят своето тяло. Храната трябва да бъде здравословна и достатъчна. Години наблюдения показват, че има продукти, които категорично не са полезни точно за нас, макар да са безвредни за друг човек.
В областта на емоциите и впечатленията е съвсем същото. Душата също се нуждае от персонална диета. Каква да бъде тя? Отговор може да даде самият човек, ако той е достатъчно честен и внимателен. Без такава диета – няма как.
Щом търсиш Христос – освободи място за Него!
С какво съм изпълнен? С какво е наситена моята памет? Какво има в сърцевината на моя живот?
В четвъртия псалом чета горчиви и правдиви редове:
„Синове велможки, докога славата ми ще бъде в поругание? докога ще обичате суета и ще търсите лъжа?“.
Любовта към суетата се предава със светия глагол ἀγαπάω – не просто любов, а най-преданата и възвишената, и е още по-обидно, че това е любов към празното, напразното, към суетата – ματαιότης. Страстта към впечатления кара човека да се мята от единия към другия край, върти го, изоставя го, разочарова го, понеже пустотата не се запълва с пустота, никога не можеш да се наядеш до насита със суета.
Полето на духовна бран за съвременния християнин малко се е променило – има други техники за водене на война, нови видове въоръжение. И макар всичко това да звучи старомодно, а ние отдавна сме „осъзнати и напредничави“, но душата както и преди струва скъпо, значи има какво да губим и за какво да се борим.
Превод: Анна Георгиева
Източник: Правмир
