Рождественският пост е поклоннически път – той иска и сили, и бодрост. Обикновено подхващаме разговор за смисъла на тези дни на пост, за това на кое да обърнем внимание, какви отговорности трябва да поемем. Животът обаче показва, че в някои случаи е най-полезно да отстъпим крачка назад и да си позволим малко почивка, за да съберем сили преди дългия път, който ни чака. За това разказва в първото рождественско писмо архим. Сава (Мажуко).
Рождественският пост започва в края на ноември, а това не е най-доброто време за ликуване.
Небето като олово, слънцето все едно е глътнато от крокодил, лицата са сиви и определено имаме желание само да спим, някак ни тегли към дрямка – до такава степен, че дори на активните спортисти сутрешните кросове не им вършат никаква работа. Какво да се прави – ноемврийска вялост!
Населението е масово диагностицирано с пандит. Това е състояние, при което постепенно се превръщаме в панди – черни кръгове под очите, жален поглед и миролюбив денонощен апетит.
Верен признак за тази болежка е, че сутрин се събуждаме обидени. Седим си в любимото легло, загърнати в одеяло, а наоколо е тъма и изпитваме съвсем ясното чувство, че някой ни е обидил безвъзвратно, при това толкова силно, че би било престъпление пред Вселената да оставим горката възглавница цял ден сама.
А очите! Очите се затварят сами, без чужда помощ, и затова ентусиасти предлагат ноември да се преименува на „очември“, а всяка „панда“ да бъде обкръжена с топлина и грижи.
И тези приключения – тъкмо в навечерието на голямо дело, което иска и сили, и внимание, и способност да пренесем ползотворно цялата духовна наситеност на тези свети дни. Каквото и да си говорим, Рождественският пост наистина е най-значимото събитие в църковния живот, това са богословски интензивни дни и седмици.
- И как да се ободрим? Откъде да намерим сили в този думан?
- Изследвайте Писанието! Как светците са се справяли с депресията?
- Нима праведниците страдат от депресия?
- А защо не? „Най-доброто – на децата!“.
Как ангелът лекува депресията на пророка
Прор. Илия, пламенният ревнител на славата Божия, веднъж загубва сили и се предава. Това е велик човек, но все пак само човек, а всяко живо същество има предел и на силите, и на ревността. Не само при възрастните, и при децата също има мигове, когато изглежда, че всичко е било напразно, че не са били нужни толкова усилия и суета, защо изобщо е трябвало да се бориш и да живееш?
Отчаянието наляга св. Илия с такава сила, че той (кой би могъл дори да си го помисли!), изплашен от заплахите на злата царица Йезавел, се скрива в пустинята, замитайки следите си. Тази история е описана деликатно и лаконично в Третата книга Царства. С малко думи, но картината все едно е пред очите ни: безкрайно изнурен от борбата старец седи насред мрачните пясъци под хвойната и призовава смъртта, моли се с думи, които във всеки друг случай биха били приети като кощунство и малодушие:
„Стига вече, Господи, прибери душата ми, понеже аз не съм по-добър от отците си“.
А след това просто заспива под хвойната.
Писанието не съобщава колко време са свикнали да спят пророците, макар че е възможно точно в това да се крие най-голямата тайна на светостта. Св. Илия е щял да продължи да спи, ако не са били ангелите. На обикновените хора дечурлигата им пречат да спят, а на светците – безплътните духове.
Разбира се, жалко, че Библията не казва как точно ангелът е будил пророка и дали той се е събуждал дълго, това също е тайна на духовния живот. Казано е просто:
„Ангел се докосна до него и му каза: стани, яж (и пий)“.
Разказът е много сдържан:
„Илия погледна, и ето до възглавето му печена питка и стомна вода. Той хапна, пийна и пак заспа“.
- Изглежда сякаш той дори не е погледнал ангела! Колко прилича на човек в депресия!
- Точно – ни дума, ни поглед! Просто хапнал, пийнал и отново легнал да спи!
Тъкмо по този начин обаче ангелът лекува депресията на пророка! Грижливо го храни, без да го товари с разговор, не иска внимание или усмивка в отговор и позволява на човека добре да се наспи.
Само че това не е краят на тази история.
„Ангел Господен се върна повторно, докосна се до него и каза: стани, яж (и пий), понеже те чака дълъг път.
Той стана, хапна и пийна и, като се подкрепи с тая храна, вървя четиридесет дни и четиридесет нощи до Божията планина Хорив“ (3 Цар. 19:8).
Пророкът се наспива два пъти, два пъти се подкрепя с храна. И всичко това, за да пристъпи към голямото дело, което го очаква напред – съзерцанието на великите откровения Божии.
Погрижете се за онези, на които наистина им е зле
Обикновено подхващаме разговор за смисъла на тези дни на пост, за това на кое да обърнем внимание, какви отговорности трябва да поемем. Животът обаче показва, че в някои случаи е най-полезно да отстъпим крачка назад и да си позволим „терапията на ангелите“, да си разрешим почивка, за да съберем сили преди дългия път.
За здравите и духовно пълнокръвни хора това би било излишно, но немощ наляга дори великите пророци, като им напомня не само за предела на силите им, но и за снизхождението към слабите и измъчените.
В Писанието има удивително точен образ, описващ човека, уморен от живота, достигнал крайния предел на изтощение. В древността не са знаели думи като „депресия“, казвали са просто „обърна си лицето“. Капризният цар Ахав се обижда на Навутей заради лозето:
„Ахав се върна у дома си развълнуван и огорчен от думите, що му бе казал изреелецът Навутей, думайки: няма да ти дам наследството от бащите си. Духом смутен, легна на постелката си, обърна си лицето и не яде хляб“ (3 Цар. 21:4).
Цар Езекия, като узнава, че се е разболял на смърт, също „обърна се с лицето си към стената и се помоли Господу“ (4 Цар. 20:2).
Желанието „да се обърнеш към стената“ застига не само грешниците, но и светците. Умората е наша човешка участ, тя не отбира от добродетели и пороци и затова дори праведниците се нуждаят от съчувствие и отдих.
Странно е да се говори и да се пише за тези неща, но като пристъпим към делото на постното съзерцание, може би – не всички, но мнозина от нас – трябва да започнат с трезв и честен преглед на своите сили. И ако още в началото на този път се чувстваме изнурени и мечтаем „да се обърнем към стената“, не трябва ли да прибегнем до „терапията на ангелите“, за да стигнат после силите за най-важното?
А ако не ви е нужна терапия от ангели, станете самите вие ангел за пророка. Нека вашето първо духовно упражнение в този пост бъде не ограничаване в храната, а снизходителна грижа и всеопрощаваща отзивчивост към тези, на които наистина им е зле, които просто падат без сили. Дори и най-добрите хора понякога се нуждаят от ободряване в живота, сърдечна подкрепа и съчувствие. Нима това не е първият рождественски дар за Христос? Та нали с добра дума и усмивка можем да ободрим и да изправим на крака не само човек, но и… кон.
Владимир Маяковски притежавал сурова външност, скриваща безкрайно крехкото му и нежно сърце. Той има едно известно стихотворение за коня, който пада насред площада пред погледа на равнодушните минувачи. Поетът обаче не го подминава. Той усеща безкрайната тъга в очите на това изнемощяло същество и е толкова трогателно как умолява кончето да се изправи, как споделя с него своята увереност, че животът си струва да се живее.
И затова в трудни мигове, когато и на мен ми се иска да „се обърна към стената“ и дори губя смисъл в това да ободрявам някого в този сив и омразен живот, просто препрочитам тези живителни редове на руския поет, неуязвими в свещената си правота:
… Надигна се конят,
изправи се на краката си,
махна с опашка
и тръгна.
Сякаш момче
тропна с краче.
Влезе весел в обора.
И все му се струва,
че той е жребче,
че животът е хубав,
и да работиш е хубаво.
(из стихотворението „Добро отношение към конете“ („Хорошее отношение к лошадям“) в превод на български език от Борис Борисов)
Превод: Анна Георгиева
Източник: Православие и мир
