Увлечени от патриотизма, не забелязваме заплахата
Опасността от възраждане на нацизма ще съществува винаги. Какво да направим обаче, за да не допуснем неговото повторение?
Неотдавна американският богослов Давор Джалто публикува една статия, наречена „Национализъм наш насъщни дай нам днес“. Разпознахте, разбира се, молитвата, малко своеволно преиначена от автора. Статията е посветена на въпроса за автокефалията на Украинската църква. Но изобщо не става дума за една от политическите партии. Давор Джалто е истински богослов, затова той обхваща в широта проблема, който излиза далеч извън рамките на конкретния казус с украинските събития. Тъй като в историята на Църквата постоянно присъстват онези съблазни, видни и сега. Те ще бъдат там и занапред – докато не научим уроците си.
За кои съблазни говори американският богослов? Става дума за това, че националните поместни църкви имат склонност да отъждествяват своята църковна самостоятелност с понятия като патриотизъм и национализъм. Богословът пита уместно ли е, възможно ли е християнинът да бъде патриот, да изповядва национализма и тъй нататък? Без да заема нито една от позициите в този спор, като остава на почвата на научната обективност, Давор Джалто казва, че наблюдаваната днес картина е някак странна – руският империалистичен национализъм кой знае защо е нещо лошо, а украинският – неясно защо е нещо хубаво.
Американският богослов в този случай не защитава руснаците, той говори за проблема в неговата цялост, за това, че като се увличаме от едни или други политически пристрастия, не си позволяваме да дадем обективна оценка на конкретната заплаха. Заплахата от национализма, мисля, съществува при всеки народ, абсолютно всеки народ има склонност към това. Покойният Сократ, както казва Диоген Лаертски, се е молил в благодарствено възвание към своите езически богове и им е благодарил за три неща: за това, че се е родил мъж, а не жена, свободен, а не роб, грък, а не варварин.
Ако прочетем античните текстове дори на изтънчения Платон, ще видим, че действително на тези древни, много умни хора, им е бил присъщ своего рода „старогръцки нацизъм“. Но ако се вгледаме в текстовете на други народи, населявали по онова време света, ще забележим подобни съждения и сред тях.
Нацизмът е много древно зло, което се среща дори у неговите жертви
Смятам, че към нацизъм са склонни дори онези нации, които са пострадали от Хитлер. Шест милиона евреи са убити, но това не означава, че семенцата на нацизма липсват у еврейската нация. Убити са страшно много белоруси, но това не означава, че зрънцата на нацизма са изтръгнати окончателно у белорусите. И така нататък.
Всеки народ е съблазнен от ужасната идея за биологично превъзходство на една нация над друга. Ние сме велики дори само защото сме гърци. Или пък ние сме над вас, понеже сме руснаци. Или сме по-достойни от вас и имаме право да ви заповядваме, тъй като сме англичани. Всяка нация е подложена на тази съблазън, следователно всеки народ трябва да следи много внимателно да не се разраснат твърде много корените на болестта. Това, ако щете, е една от задачите на християнската бдителност.
В началото на 90-те в сп. Знамя беше публикувана статията на Хайнрих Бьол „Писмо до един млад католик“. Хайнрих Бьол е изискан стилист и много дълбок мислител, създал проникновени романи по следите на Втората световна война, на базата на опита от нея, дори с някаква свръхболезненост. Тези текстове никого не оставят равнодушен, защото засягат теми, които вълнуват всекиго.
Като човек с християнско възпитание Бьол преживява трагедията, в която нацистката идеология потопи Европа. А християните не са направили нищо, минало е покрай тях. В „Писмото до младия католик“, който постъпва в армията и трябва да премине курс по благочестие, да получи наставления от свещеника, Бьол казва, че и той е минал през нещо подобно, когато е отивал да се бие по време на Втората световна война. И свещеникът също ги е наставлявал, че трябва да избягват пиянството, бездействието, увеселителните заведения, да стоят настрана от жени с леко поведение – обичайните съблазни за всяко войниче. Но акцентирайки на тези без съмнение важни неща, Бьол казва следното: „Как се случи така, че Църквата „проспа“ нацизма? Как можа да се случи това?“.
Ето какво пише той:
„Когато бях на вашата възраст, за мен в първостепенна нравствена опасност се превърна договорът, който Ватиканът пръв сред държавите сключи с Хитлер – това дипломатическо признание доведе до значително повече последици, отколкото ако днес Бон заяви, че признава Източен Берлин. Скоро след сключването на този договор между Ватикана и Хитлер стана модерно и шик да се ходи на причастие в униформа на щурмовите отряди – СА (Sturmabteilung). Но работата не е в шика и модата, а че се появи някаква логика – като посетиш в униформа на СА св. меса, можеш вече спокойно да отидеш на работа и да си припяваш „Нека кръвта на евреина, руснака, поляка бликне под удара на острието“.
Бьол си блъска главата как така става, че Църквата, с нейните хилядолетни знания, с удивителните си богослови, школи, университети, библиотеки, опита на светостта, на мъченичеството, изведнъж пропуска да забележи такова тотално зло като нацизма?
Той задава въпроса учим ли се от своите грешки? Ще можем ли да разпознаем следващото зло, което се пръкне в историята, а то задължително ще се пръкне?
Хайнрих Бьол казва: „Да, наистина, имаше свещеници, епископи, богослови, монаси, които се сражаваха с нацизма и пострадаха, бяха убити. Но те правеха това не благодарение на своята приобщеност към Църквата, а въпреки − те бяха сами“.
„Те действаха като отделни хора“, казва Бьол. Значи системата, самата институция не работи.
От това следва, че ние сами трябва да поддържаме бдителността по отношение на такова страшно зло, което иска милиони животи и жестоки кръвопролития
Сами, като останем верни на съвестта си и не правим никакви компромиси, защото ни харесва една или друга теория или са ни симпатични едни или други лидери.
Заразата на нацизма ще се появи още неведнъж в историята, приятели мои. Сега сме свидетели на същото време, в което на различни места никнат кълновете на това световно зло. Те се оправдават, че този национализъм е благороден, че този патриотичен порив е благороден и прочие. Но при християните, както пише св. ап. Павел, Отечеството е небесно. „Защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“, казва той в края на Посланието до евреите. Това наше Отечество изисква да пазим бистра съвестта си и много чувствителна към предизвикателствата, в които ни хвърля историята, за да не изпаднем отново в онова състояние на дива слепота, което винаги коства живота на милиони.
Превод: Анна Георгиева
Източник: Правмир
