Рождественският пост не е нужен на истинските християни, защото Христос винаги е с тях. Защо да отделяме специално време на Този, Който и без това е с нас на всяка Литургия, нещо повече – във всяка въздишка? А аз не мога без постите. Много ни е нужно специално време, за да се съсредоточим, да съберем мислите и чувствата си, блуждаещи в безкрайната въртележка от думи и неща. Да се избавим от суетата в името на най-важното.
Страшният съд наближава. Усещам го по водата. Земята и въздухът са изпълнени с очакване, огънят гори тревожно – всичките четири стихии и особено петият елемент, етерът, са пропити с предчувствия и неспокойствие.
„А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него“ (Мат. 25:31)
И ще седнат честнѝте апостоли на дванадесетте престола да съдят всички народи.
- Само дванадесет? Ами ап. Павел? Той не е сред първите ученици, а пък се е трудил не по-малко, дори повече от останалите! Но никой няма да му постави дори мъничък престол, макар и тринадесети, защото, както знаем, „тринадесети апостол и съдия на цялата Вселена“ е Александрийският патриарх.
Римската епископска катедра води родословието си от ап. Петър, Константинопол от св. Андрей, и за това ще ви бъде представена солидна генеалогия на епископско приемство с обосноваване на специалните права и привилегии. Ако ап. Павел се беше появил в нашето столетие, щяха да го развеселят споровете и заявките за авторитет на престолите. Пък и в посланията си той увещава ефеските християни да не се „занимават с басни и безкрайни родословия, които причиняват по-скоро препирни, отколкото назидание Божие във вярата“ (1 Тим. 1:4).
Той живее само с единия Иисус и толкова страшно и сърцато звучи неговото признание: „защото не намерих за добре да зная между вас нещо друго, освен Иисуса Христа, и то Иисуса Христа разпнат“ (1 Кор. 2:2)… Аз реших да не знам нищо, освен Иисус, и то разпнат!
Звучи като девиз за цял живот, като символ на вярата: нищо, освен Иисус!
Изглежда в характера на ап. Павел я е имало тази удивителна решимост, склонност към активно действие, която се очаква от един мъж по природа. Навярно тъкмо това е тази антична добродетел, която елините са наричали ἀνδρεία – мъжество, доблест: способността да отговаряш на предизвикателствата на живота не само с думи, но винаги с постъпка.
Три дни слепота
Той е бил просто Савел – образован юноша от добро семейство. Не му е било достатъчно да роптае против християните – не, ако е срещу Христос, нека бъде докрай и изцяло! – и св. Лука пише, че Савел не просто се възмущава, а дори е „дишащ още заплахи и убийства срещу учениците на Господа“ (Деян. 9:1). Нещо повече – успява да получи специални пълномощия и документи за залавяне на християни, макар че кой го е молил за това? Никаква половинчатост: щом е антихристиянин, влага в това сто процента усилия!
И ето че на път за Дамаск го настига Христос. Савел ослепява от светлината, губи способността да вижда и да различава предметите в този свят, за да чуе гласа на преследвания Бог:
- Савле, Савле, що Ме гониш?
И макар Савел от ужас да лежи в прахоляк на пътя, отговаря като Савел – изгубен, но доблестен в честността и мъжеството си:
- Кой си Ти, Господине?
Ще рече: кой говори? По-уместно би било да моли за пощада, да се извинява, но Савел не е такъв – той отговаря на въпроса с въпрос. Дори с Бога той говори като мъж! И чува в отговор:
- Аз съм Иисус, Когото ти гониш. Мъчно е за тебе да риташ против ръжен.
Ослепелият Савел, изобличен, но все още доблестен, отговаря така, както подобава на мъжа – изповядва готовност за дела:
- Господи, какво искаш да направя?
- Стани и влез в града; и ще ти се каже, какво трябва да правиш.
Господ говори открито само с тези, които са готови да Му отговорят с дело.
„Три дни не виждаше, и нито яде, нито пи“.
Пост. Молитва. И слепота.
Всичко е ваше!
Срещата с Бога изисква от човека временна слепота, за да може за известно време нещата в света да се скрият от него, да отстъпят място на съзерцанието на Бога.
Подвижниците от древността са предполагали, че това първо явление на ап. Павел е чувствено, той преживява първата степен на съзерцание, а после в продължение на целия си живот постепенно се издига на следващите стъпала на виждане на Бога, за Чието описание вече не му стигат думите, тъй че просто признава, че е „грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори“ (2 Кор. 12:3-4). Дори този мистичен опит обаче за него не е важен като такъв, дори тези съзерцания са нищо, в името на Иисус.
В периода на своето богоборчество Савел диша заплахи и смърт. Като става апостол, Павел диша и живее само и единствено с Иисус, с Неговия живот и с Неговото дихание. Оттам идва и девизът на целия му живот и служение: нищо, освен Иисус!
- Но нима това не е скандал? Нима може така да се говори на християнин, който на всички е задължен, на всеки е длъжен да отдели внимание, да разкрие своето сърце, да бърза с добро дело да се отзове на всеки призив? Ами децата? Какво ще стане със страна, в която всеки следва този девиз? Кой ще въведе ред в църквата? В края на краищата, в света има толкова прекрасни неща – музика, книги, кино, котки, ски курорти, красив футбол и изключителни печива. И от това ли трябва да се откажем?
- Справедлив упрек, ако девизът на апостола нямаше и втора половина:
„… всичко е ваше: било Павел, или Аполос, или Кифа, било свят или живот, или смърт, било сегашно, или бъдно, – всичко е ваше; вие пък сте Христови, а Христос – Божий“ (1 Кор. 3:21-23).
Това е версията на Павел на известните думи на Господа:
„Първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде“ (Мат. 6:33).
Няма да бъде унищожено, няма да стане ненужно, а ще се придаде – с други думи ще заеме своето естествено и законно място в живота ни.
Страх ме е да се замисля!
За да може обаче нещата и думите да заемат своите законни места, понякога е нужно да ослепеем, да загърбим изцяло тази суета, да излезем от вихъра на образите и предметите.
Смайва ни и ни омагьосва шумът на битието, често падаме и се разтваряме в този шум. Интересно е, че еврейската дума „шум“ има две значения: „чесън“ и „нищо“. Ще ви попитат: Ма карà? (какво се случи?), а вие ще отговорите: Шум давàр (нищо, буквално: „никакво нещо“). Шумът на суетата, която ни завихря, увлича, слисва, ободрява ни е много нужен. За да се чувстваме живи.
Има един чудесен съветски спектакъл „Петдесетака“. Алиса Фрейндлих играе библиотекарка в малък провинциален град. При тях пристига от столицата знаменит лектор, необичайно плодовит човек – успява да пише безброй статии в различни списания и същевременно обикаля страната надлъж и нашир с внушителен репертоар доклади на най-различни теми. Като си казват довиждане с този успешен гост от Москва, героинята на Фрейндлих го моли само за едно:
- Стига суета! Дайте го малко по-спокойно.
- Без суетата ще трябва да се замисля.
- Ами замислете се!
- Страх ме е да се замисля. Много ме е страх.
Не, не съм против суетата. Способността да се суетим е древен инструмент за самосъхранение, защитен механизъм на психиката. Суетата ни помага да оцеляваме, да се справяме със загубите, да понасяме извънмерната радост, отслабва тъгата. Религиозните обреди до голяма степен са се появили благодарение на естествената суетливост на хората и дори там, където са се опитвали премахнат религията, хората не са могли без ритуална суета – шумът на сватбите, суматохата на погребенията, утешителната глъчка на абитуриентските балове: всичко това е нужна, полезна и оправдана суета.
Както всичко човешко обаче суетата става болезнена, превръща се в изнурителна треска, когато е твърде голяма, когато е главно и единствено съдържание на живота, по-точно нейната пустота, кънтяща и безнадеждна, безжизненият и никого не утоляващ шум на нищото, мяркането на неговите безплодни и безследни образи.
И някъде сред шума на думите и нещата се е загубил Христос.
Как се е загубил Христос?
Еврейското „давàр“ е и дума, и нещо. Да пренебрегнем думи и неща в името на Христос не означава да се отървем от тях завинаги, а да ги изпълним с истински смисъл, да ги поставим там, където им е мястото, да различим техния истински глас от шума на впечатленията и суетата.
И свещената религиозна суета с нашите прекрасни обреди и благотворителност, и приятната житейска суматоха на празници и делници са благословени от Бога. Ако не забравяме за Бога, ако не Го забравим, ако не Го загубим сред шума на неща, думи и образи.
В живота на един мой приятел има следната случка. В една тъмна зимна вечер майка му го прибирала от детската градина. Той бил кротък малчуган, сложила го да седне в шейната и тръгнали по снежната пътека. Тя самата имала нужда някой така грижовно да я сложи да седне на шейната и да я вози или да я носи – била много уморена след работа. А докато влачела шейната, не забелязала, че детето се е изсулило и е паднало в снега и си лежи там, цялото увито в шалове. Добре че след тях вървял някакъв мрачен дядка – прибрал детето и успял да види разсеяната майка, която вече била далеч напред, и да я извика. Момченцето било посрещнато с почести.
Всичко се случва в живота. В религията също има загуби. Отговаряхме на името „християнин“ и се хващахме за всичко, и всичко ни интересуваше – прекалихме, досадихме и на себе си и на близките си, оглушахме в шума на нещата и думите – и Този Най-важен, в името на Когото започна всичко това и са били принесени немалко жертви, е загинал някъде по пътя, а къде и кога – иди търси!
Не бива да ни укорявате. Ние сме просто хора. Какво ли не се случва с нас!
Немощни. Както казваше героят в един стар филм, „аз съм физически слаб човек и съм морално неустойчив!“. Съгласен съм. Подписвам се под тези думи. Те се отнасят и до мен.
И не съм единствен в Църквата. Вярно, има и други – силни и решителни. Те имат друг ритъм на живот, очите им горят, а речите им палят. На нас обаче, слабите и неустойчивите, ни е нужно да поспираме, за да се обърнем и да погледнем дали детенцето ни още седи в шейната, да се огледаме, просто да стихнем.
Рождественският пост не е нужен на истинските християни, защото Христос винаги е с тях, а те са с Христос и в Христа. Те не разбират защо да се отделя специално време за Този, Който и без това е с нас на всяка Литургия и нещо повече – във всяка въздишка, във всеки жест и поглед, понеже за такива хора целият свят се е превърнал в свещен храм, в място на вечно Присъствие на Бога. Постите не са нужни на онези, които не се разлъчват от своя Жених, както е казано в Евангелието.
А аз не мога без постите.
Трябва ми специално време да събера парчетата от себе си, своите мисли и чувства, блуждаещи в безкрайната въртележка на думи и неща – не помниш къде си, за кого са твоите думи и съществуваш ли наистина.
Кой съм аз?
Накъде тичам?
С какво живея, движа се и съществувам?
Как съм могъл да Го оставя след себе си на пътя?
Къде се случи нашата разлъка?
Това са правилни въпроси. Можем да започнем от тях. Те ще ни помогнат да спрем, да се отдалечим от шума на нещата, да обуздаем впечатленията. Всичко обаче би имало смисъл само тогава, когато в центъра на всички духовни усилия винаги звучи апостолското:
- Нищо, освен Иисус!
Източник: Правмир
Превод: Анна Георгиева
