Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (39 Votes)

jkХората жадно вдишват въздуха на медийното пространство, пропито с ненавист, и заразата обхваща милиони; архим. Сава (Мажуко) за информационната атмосфера през последните дни

„В последния миг преди смъртта няма смисъл да се суетиш!“ – казваше баба ми. С годините все по-често си припомням тези мъдри думи.

Мама мърмори:

- Трябва да накупим варива и сол. Нека да има. Хората купуват с килограми, пък ние нищо не правим!

- Че за какво ни е толкова сол?

- Ами ако започне война? Виж, че само за това говорят! Нека си стои солта, то ще се види.

- В последния миг преди смъртта няма смисъл да се суетиш!

Надежда Тефи разказва как по време на гражданската война е видяла един генерал, който лакомо се тъпчел с торта.

- Ама вие не обичате сладки неща!

- Не мога да ги понасям! Ама какво да правя? Трябва да ям. Ами ако това е последната торта и вече никога няма да има друга?

Впечатлителната Тефи се загръщала в шала и повтаряла: „Ауспициите са тревожни“.

Ауспициите са старинни птицегадания. В Древния Рим са били почитани окати и изкусни гадатели, които безпогрешно вещаели дали цезарят е спечелил битката или я е загубил, дори ако сражението се е водело на стотици километри от столицата.

Тези хора са били толкова полезни, че нито едно начинание не е започвало без тях. И за търговията, и за изборите, и за браковете са ходили при вражалеца. Особено търсени са били обаче прорицателите по време на война. Всяка армия имала свой „щатен“ вещател, с неговите гадания сверявали всяка стъпка. И той не просто е съзерцавал птиците или е гадаел по вътрешностите на жертвените животни, но е притежавал и дар да проклина враговете – най-ценното качество за един армейски пророк.

В Четвърта книга Моисеева – Числа има разказ за Валаам, професионален врач и гадател, нает от моавитския цар Валак. Трябва спешно да се прокълнат децата на Авраам и заклинателят получава ясна задача. Случва се обаче чудо: против своята воля вместо анатема Валаам благославя Израил, като оставя за себе си добър спомен и на библейските страници, и в християнската живопис.

Полковите заклинатели не са просто библейски сюжет, това е широко известна практика в древния свят, вървежна стока на Античността. Персийският пълководец Мардоний, докато се подготвя за решаваща битка с гърците, наема за много пари прорицателя Хегезистрат, който се ползва с репутация на суров и мрачен пророк.

Изключително колоритна фигура! Единственият заклинател с дървен крак! Инвалидността на прорицателите винаги е била приветствана, но за най-благородна се е смятала слепотата – не толкова като недъг, колкото като знак за качество, но в този случай – кютук вместо стъпало! Заради остро злословие Хегезистрат веднъж се озовава в спартански затвор и за да се избави от оковите, хладнокръвно отрязва парче от любимия крак и благополучно бяга, облян в кръв.

Според хрониките битките с Мардоний започвали с осемдневно състезание между прорицателите. От двете страни всеки ден пред очите на изумената публика се извършвали древни обреди, кървави жертвоприношения, леели се проклятия на забравени езици, неясни и тайнствени, и така още повече стряскащи.

Неистовият разгул на магията не е бил някаква особеност на битката при Платея. Така са започвали всички сражения в древността. Напред отивали не юнаците, а екзалтирани чародеи и недъгави магьосници, които с едното око гледали димящия дроб на жертвата, а с другото пълководеца, за да отгатнат настроението и политическата поръчка. При нужда, ако много ги помолели, предсказанията и проклятията придобивали ту благоприятен, ту предупредителен характер. Това е било своего рода първобитна работа по изграждане на обществено мнение, примитивна и поради това крайно ефективна пропаганда и идейна обработка и на своите, и на враговете.

Светът се промени. Пълководците вече не се хвърлят към строя на противника, размахвайки горящ меч или бойна брадва. Сега воюват технично, дистанционно, без да си цапат ръцете, без да излизат от топлите кабинети. Войните са си обаче все същите, те не са си отишли от живота ни и – уви! – никога няма да си отидат.

Както никъде не са се дянали и заклинателите на войната, неистовите пророци и гадатели. В днешно време те не са като онези намръщени магове с амулетите и сплъстените бради, а уважавани медийни експерти, журналисти и политически дърдорковци, които излизат напред преди алчните си господари и са готови за сражение на армиите, за да разпалят ненавист към братя, да злословят срещу непознати чужденци и да предсказват с вакханално настървение, че ей-сегичка, още малко, няма и седмица, ще започне такава кървава баня и ето, ние ще им отмъстим, защото с нас е истината и имаме пълното право, и най-главното право – да бъдем господари на този свят, дори ако той след тази разпра се превърне в тлеещи въглени.

Преди военната мобилизация се наблюдава тотална мобилизация на медийни магове от всички породи и се почват едни шамански ритуали и постоянни призиви: война, война, война – дори самата дума действа като необратимо заклинание, което пробужда древен и алчен демон, и дори най-смислените хора изведнъж подскачат и се втурват нанякъде, обзети от нетърпение: кога наистина ще започне войната?

Великият германски мислител Томас Ман с чувствителния си слух на майстор долавя и успява да опише пробуждането на войната в романа Вълшебната планина. Това е голям текст, в който времето тече невероятно бавно и изглежда сякаш няма много събития, достойни за повествование.

Двама братя живеят в туберкулозен санаториум в Швейцария. Съвсем млади още хора – офицер и архитект. Те мечтаят, правят си планове, но болестта не им позволява да напуснат лечебницата, където животът е толкова удобно подреден, че може би няма какво да искаш повече. Цели страници са посветени на описанието на безкрайно поглъщане на вкусни ястия и напитки, следобедна почивка на алпийския въздух, четене на книги и списания, невинни светски развлечения и вяли влюбвания. По-големият брат мечтае за армията и бяга от това райско място. По-малкият е потопен в безметежния комфорт и сънното благополучие – дотолкова, че дори и смъртта на познати измежду пациентите не го трогва достатъчно.

Дори до това райско кътче обаче достигат слуховете за войната. Дори по-добре да кажем не слухове, а във въздуха се носи нещо, някаква зараза по-страшна от туберкулозата: дори най-добрите герои на романа изведнъж рязко се изпокарват и се бият жестоко на дуел. Философът и учителят по латински – двама мирни, изключително интелигентни хора – са завладени от жаждата да се убиват един друг без сами да разбират как и кога се е случило това с тях.

А след това избухва войната и дрямката на сънните Алпи безвъзвратно е прекъсната: главният герой вече тича с винтовка, крие се в ужас от взривове и отровни газове.

Това е планински санаториум – вярно уловен образ на нашия благополучен буржоазен живот, сит и предсказуем, и поради това толкова лесно отзоваващ се на заклинанията на прорицателите на войната. Ние също само ядем, забавляваме се, лекуваме се, бързаме и жадно поемаме въздуха на разреденото медийно пространство, пропит с болезнена ненавист, и заразата обхваща милиони хора, загубили вече колективния имунитет към войната, получен от предците ни – победители в последната война.

Колко е приятно да разчовъркаш чувствата, да разтревожиш дремещите сили, да вдъхнеш първобитен плам в без време остарелите души!

Баба ми добре помнеше деня, в който немците са влезли в Гомел. Това се е случило през август 1941 г. Тя помнеше първите бомбардировки, когато пред очите ѝ осколки откъсват главата на възрастен съсед, който дори през лятото се увивал с бял шал. И този белоснежен окървавен шал на изстиващото тяло на човека, който допреди малко е живеел, говорил е, шегувал се е, завинаги се врязал в паметта ѝ.

Глад, издевателства, унижения, разстрели на мирни жители над безкрайно дълги ровове, които до ден-днешен откриват край Гомел, със стотици и хиляди безименни жертви на войната, заровени в тях.

А баба нареждаше: „И какво бе, хора, лошо ли ви беше? Какво не можахте да си поделите? Колко мъка! Колко мъка!“. И разказът винаги завършваше с думите: „Всичко ще изтърпим, моето момче. Само да няма война!“.

Мили мой Боже, защо спокойният живот толкова тежи на човека? Защо благополучието ни прави толкова безчувствени?

Как ми се ще да прегракнат и оглушеят всички заклинатели на войната, всички тези сити, прехранени гадаещи по кръвта на чуждите деца и по сълзите на сирачетата!

Не бива да се ласкаем. Ние не сме по-добри от нашите деди и прадеди и демонът на войната все някога ще се събуди. Може да не е сега – все още сме достатъчно благоразумни да не вярваме на кървавите вражалци, но ще се случи все някога. Истинските пророци Божии са виждали тези страшни дни и са губели дар слово, без да знаят как да опишат видяното. И техните честни уста са повтаряли само една молитва:

„На Твоята помощ се надявам, Господи!“ (Бит. 49:18).

Превод: Анна Георгиева

Източник: Правмир


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8q83h 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Който следва Христа в самота и плач, е по-велик от оня, който слави Христа в събранието.

Св. Исаак Сирин