Св. Емилиян Доростолски: Името ми е християнин

Житието на св. Емилиан се ползва с голяма популярност. То е било обект на изследване от мнозина водещи световни специалисти в областта на агиографията, като Boschius, Delehaye, Halkin, Zeiler, Gaiffer и др. През последните години румънски историци също работят много сериозно върху раннохристиянския период на Църквата 1-4 в., като успешно узурпират и асимилират в една псевдорумънска църковна история всички светци, просияли на север и на юг от Дунава. Не бих се учудил, ако скоро св. Йоан Касиан Римлянин се трансформира в св. Йоан Касиан Румънец, само защото родното му място е някъде в Малка Скития, което пък според античната география може да бъде и на територията на днешна Румъния, и на територията на България, но при всички положения не може да има нищо общо с една от най-младите европейски държави – румънската. Радващото е, че през последните години археологът Георги Атанасов направи няколко интересни публикации, включително и една, посветена на св. Емилиан Доростолски, която заедно с докторската му дисертация „Християнският Дуросторум – Дръстър”, внасят съществен принос в изяснението и популяризирането на този изключително интересен период, когато се формира и утвърждава Христовата църква.

Житието на св. Емилиан е публикувано от Boschius през 1868 г., като за публикацията си той използва така наречения Codex Vaticanus 866. Кодексът е съставен първо на латински, а впоследствие преведен на гръцки език, като текстът, публикуван от Boschius, се явява един много късен препис, претърпял доста редакции и интерполации през вековете. Въпреки това, публикуваното от Boschius житие е в голямата си част достоверно и има съвсем малко на брой, макар понякога и съществени хронологически, топографски и други различия с други свидетелства и ръкописи.

 

За това свидетелства публикуваната от Halkin друга версия на житието – от ръкописа, известен като Codex Parisiensis, датиран от 11 в., който в голямата си част преповтаря написаното в Codex Vaticanus. Така например, една от съществените разлики в двете жития е датата на мъченическата смърт на светеца, като в  Codex Parisiensis е посочена датата 18 юли, докато в Codex Vaticanus стои 3 септември. В Codex Parisiensis е посочено и лобното място на светеца – Гезедина, което в Codex Vaticanus е дадено като Гедина, отстоящо на 3 версти (550 м.) от Дуросторум според Codex Parisiensis и на 3 мили (около 4.5 км.) според Codex Vaticanus. Г. Атанасов доста аргументирано локализира това място, като отдава предпочитание на написаното в Codex Parisiensis, което се потвърждава от топографските особености на района и археологичните данни, с което поставя под сериозно съмнение по-ранната локализация на Гедина при с. Голеш.

 

Досега основен аргумент в полза на с. Голеш бяха сведенията на Прокопий Кесарийски и мартириумът с аязмо, открити там, както и раннохристиянската базилика със синтрон (епископски трон) в крепостта при селото. Кратки сведения за мъченическата смърт на светеца имаме също у бл. Иероним и у св. Амвросий Медиолански, като последният само споменава за мъченическата смърт на светец, изгорен на клада, без да казва името му, което вероятно не му е било известно. За св. Емилиан съвсем накратко пишат и Теофан Изповедник (9 в.), както и Никифор Калист (14 в.). В славянските църкви  житието получава своята популярност най-вече по редакцията, която е включена в Пасхалната хроника (Chronicon Paschalae), Синаксара на Константинополската патриаршия (Synaxarium Constantinopolitanum) и Месецослова на имп. Василий ІІ (Menologium Basilii II). От там черпят сведенията си славянските минеи, от там е и редактираната версия, включена в многотомника на св. Димитрий Ростовски.

И до днес се води спор, кога точно е съставено житието, но преобладава мнението, че то възниква непосредствено след смъртта на светеца – края на 4 и началото на 5 в. 

Основното различие между ранните жития и по-късните редакции се състои в социалния статус на св. Емилиан. Според широко разпространените в славянския свят редакции на житието, той е бил роб на знатен римски гражданин от Дуросторум, докато в по-ранните преписи св. Емилиан е военен, най-вероятно от ХІ Клавдиев легион, има знатен произход, което намира потвърждение в това, че баща му Севастианус е бил управител на Дуросторум. 

През лятото на 362 г., по време на управлението на император Юлиан Отстъпник, в Дуросторум пристига префектът – според някои версии на житието викарият (на диоцеза Тракия) – Капитолинус, който вероятно идва да инспектира езическите храмове, чиито  строеж и възстановяване били предприети по заповед на императора. Заедно със знатните жители на града, Капитолинус, вероятно задоволен от видяното, извършва жертвоприношение, последвано от голямо пиршество. Вдъхновен свише, св. Емилиан, който желаел да покаже, че християнството е живо, влязъл тайно в езическия храм и разбил с чук статуите на езическите божества. След това незабелязано напуснал храма и се скрил. Научавайки на следващия ден за проишествието, Капитолинус се разгневил и разпоредил разследване. Желанието на местната власт да удовлетвори и успокои гнева на Капитолинус се изразява в това, че веднага е открит виновник. Естествено, образуван е процес и набързо е заловен невинен човек, селянин, дошъл по-работа в града, когото обвиняват в разрушаването на статуите. Християнската съвест на св. Емилиан не може да позволи невинен човек да пострада заради него и той се предава на властите. На 16 юли войниците Валериан и Максенций завеждат под стража св. Емилиан в резиденцията на управителя. Разпитът води самият Капитолинус, който увещавал и заплашвал светеца. 

На въпроса, как се казва, светецът отговаря: „Ако питаш за името ми, казвам се Емилиан. Ако ме питаш за истинското ми име, то е християнин”.

 

На въпроса роб ли е или свободен, светецът отговаря: „Аз съм роб на Христа и син на Севастианус, префект на крепостта”.

 

Започват дълги мъчения, с които Капитолинус напразно се опитва да разколебае вярата на светеца в Христа. Изпаднал в ярост от безсилието си да унищожи вярата му, Капитолинус използва и последния си аргумент, а именно: че християнският Бог е безсилен да го избави от пламъците на кладата, която го очаква заради постъпката му, както и високата глоба и неприятностите, които очакват баща му заради това, че не го е възпитал да уважава законите на Империята.

 

Светецът е заведен близо до дунавския бряг, където е издигната специална клада. Дадена му е последна възможност да се помоли и той със сълзи на очи призовава Христа. След това св. Емилиан е хвърлен в пламъците на кладата, но за ужас на присъстващите огънят не му причинява никаква вреда. Нещо повече, пламъците се разгоряват толкова буйно, че изпепеляват неговите палачи. Сам станал свидетел на всичко това, светецът горещо благодари и възхвалява Господа и, като се прекръства с думите „Господи Иисусе Христе, приеми душата ми”, мирно предава духа си на Бога. След смъртта му християнската общност в града успява да изпроси от съпругата на Капитолинус, която е тайна християнка, тялото на светеца и го погребват в място наречено Ге(зе)дина. Това става на 18 юли (3 септември според някои версии на житието, както споменахме по-горе) през 362 г. Време е Църквата ни да започне да отбелязва по подобаващ начин паметта на всички светци, просияли или свързани с днешните български земи, с което ще помогне, от една страна, паметта им да бъде възкресена сред вярващите, а от друга, ще даде ясен сигнал, че никой няма право да си присвоява историческото ни и църковно минало.

По молитвите на св. мъченик Емилиан, Господи Иисусе Христе Сине Божи, помилуй нас. Амин. 

Божественною ревностию распаляемь, огня сослужащаго не устрашился еси, возшед небоязненно волею, возгнещаемим огнем всесожжегся, и Владице яко жертва принеслся еси мучениче, славне Емилиане. Христа Бога моли, даровати нам велию милость.