Св. Димитър Солунски или Сирмиумски (Сремски) Чудотворец и неговият слуга св. Луп от Нове (Свищов)

Култът към св. Димитър е изключително популярен не само на Балканите,[1] но и в целия християнски свят.[2] Особено силна е почитта към него в Гърция и Солун, където неговият живот и многобройни чудеса са станали неразделна част от историята на града.[3]Времето отдавна е успяло да изглади и заличи в съзнанието на християните всички ранни и противоречиви свидетелства за произхода и родното място на светеца. За вярващите св. Димитър е несъмнено грък, който е роден и е пострадал мъченически за Христос в Солун – мястото, където се прославя и става прочут в целия християнски свят. Същевременно той е дълбоко свързан и с българската история, а затова и почитта му в България е не по-малко разпространена, отколкото в Гърция.

По нашите земи съществуват десетки и дори стотици, посветени на него храмове и манастири. Той е покровителят на Асеневци; той „идва” в Търново, за да помогне за освобождаването на България (1185 г.).[4] Свързан е с българските земи и чрез своя верен слуга, светия мъченик Луп(ос). Тази част от църковното предание наистина е потънала в забвение, което не е чудно, защото в житийната литература св. Луп се появява по-късно и остава в „сянката” на култа към св. Димитър. Но наистина резонен е въпросът: защо българите имаме много по-голяма памет за мимолетните победи на българското оръжие, отколкото за духовния подвиг на хората, осветили с вярата си тези земи? По същия начин и интересът към историята на светостта по българските земи далеч не съответства на интереса на българските историци към т. нар. „светска история” на България. Извор на национална гордост и вдъхновение е единствено споменът за могъществото и материалния просперитет на Крумова и Симеонова България или пък на тази на Асеневци, което пък отново ни напомня за думите на Спасителя: „Където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Мат. 6:21).

Много пъти съм търсил отговор на въпроса: защо църковният ни календар е толкова беден откъм родни светци? И още по-важното: защо няма никакво желание да бъде съставен наш, поместен църковен календар, който да отрази и възпита молитвена почит към нашите предци и към хората, свързани с нашите земи, а се задоволяваме с пасивна компилация между Константинополския и донейде Руския календар? Защото тази пасивност в никакъв случай не е израз на съзнание за вселенския характер на православието, а по-скоро на духовна леност и безразличие. Безразличието пък винаги е признак на духовна болест, източник на безброй беди в църковния живот. Ако „своите” не почитаме и не търсим тяхното застъпничество, дали действително можем да отдадем заслужената почит на „другите” и да изпросим тяхното застъпничество? И тук не бива да се търси противоречие с думите на ап. Павел: „Няма вече юдеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Гал. 3:28), а да се следва тяхното изпълнение според разяснението на св. Йоан Богослов: „Който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял” (1 Йоан. 4:20). Как можем да твърдим, че почитаме истински тези, които са просияли в Църквата далеч от нас, когато сме безразлични към подвига на излезлите и просияли от нас?

Всички наши съседи събират, включват в историята си и създават духовна памет (понякога дори и без основания) за огромното християнско наследство на Балканите, а единствено ние, българите, го отхвърляме, отказваме се от него и дори го отричаме. Но народ, който не пази духовното си минало, не може да разчита на „светло бъдеще”. С лекота и дори с ревност оспорваме светостта на последните официално канонизирани светци на БПЦ – преп. Паисий Хилендарски и св. Софроний Врачански, но не ни стигат духовни сили и нямаме никаква ревност, когато стане дума за нещо градивно, а именно: да изследваме историята и да потърсим там свидетелства за подвизите на стотиците мъченици от първите столетия, които са напоили земята ни с мъченическата си кръв, както и за множеството забравени подвижници. Да не говорим за „горещата” тема за канонизацията на новомъчениците на комунизма. Румънските църковни историци успешно присвоиха и превърнаха в етнически румънци всички раннохристиянски мъченици по долното течение на р. Дунав и Малка Скития – нищо че тези земи са били тракийски, римски и български чак до 1878 г., когато Румъния ги получава чрез Санстефанския мирен договор.[5] Нашите южни съседи пък, гърците, винаги са слагали знак на равенство между гръцко и византийско, независимо че гръцкият елемент е бил капка в етническото море на империята. А както е известно, за византийското съзнание етническият произход е второстепенен – много по-важна е била ромейската (римска) принадлежност на гражданите на империята; за византиеца понятията римлянин и грък не са идентични, а като синоними те започват да се употребяват много по-късно и то в западен контекст.

След този може би малко емоционален увод нека да се върнем към култа към раннохристиянските мъченици св. Димитър и неговия слуга св. Луп, за да видим как техният християнски път и свидетелство освещава и земите, където малко по-късно ще се заселят и нашите предци, за да продължат след покръстването да пазят паметта им. Днес всеки вярващ християнин, независимо от своята народност, искрено би се учудил на твърдението, че св. Димитър най-вероятно не е бил грък, нито е роден в Солун и дори не е пострадал мъченически в града, който се превръща в център на почитта към него.[6] Проблемът за произхода и мястото на мъченическата смърт на светеца е останал актуален само в полето на тесен кръг специалисти, изследващи изворите за развитието на неговия култ. За всички останали вековното предание за Солунския чудотворец е достатъчно като информация. Още по-малък е интересът към неговия роб и слуга св. Луп, който в общия контекст на житието също се възприема за грък.

В литературата се е наложила една късна версия на житието, която вече повече от хилядолетие се преповтаря и тиражира и в която целият живот на светеца – от раждането му до неговата мъченическа смърт – е свързан само и единствено със Солун. Най-ранното познато днес житие на св. Димитър е създадено чак през 9 в. (ок. 855 г.) и се съдържа в Cod. 255 на Библиотеката на св. патриах Фотий.[7] В него съвсем накратко е описан животът на светеца, който проповядва ревностно в Солун. По времето на имп. Максимиан (Галерий), след гладиаторски боеве, на които любимецът на императора, атлетът Лий (притежаващ нечовешка сила), е победен от един младеж на име Нестор, императорът се прибира разгневен в двореца си. След като му подсказват, че Нестор е бил наставляван от св. Димитър, той нарежда да задържат светеца. Проповядващият близо до стадиона св. Димитър е бил арестуван и затворен в намиращите се недалеч обществени бани. Вечерта е прободен с копия, а тялото му набързо погребано в земята – на същото място, където е убит. Малко по-късно е изграден малък параклис, за да съхранява тялото му. След време „поради многобройните изцерения и благодат на това място” префектът на Илирик Леонтий издига прекрасна църква.[8] Интересното е, че в тази версия на житието отсъстват каквито и да било данни за социалния произход на св. Димитър, както и всякакви подробности за духовната връзка между св. Димитър и св. Нестор. Св. Луп(ос) пък въобще не присъства в разказа.

Малко след това житие се появява латински превод – преработка на житието на св. Димитър, създаден от Анастасий Библиотекар някъде в 876 г.[9] То е наречено Passio prima.[10] През 11 в. се появява анонимна, т. нар. „друга” версия на житието (Passio altera), което се съхранява във Ватиканския ръкопис Vat. gr. 821.[11] В него се появяват редица нови елементи и подробности, включително и тази, че св. Димитър чудодейно изцелил Леонтий, който взел частица от мощите на светеца и ги пренесъл в Сирмиум,[12] където е било седалището му. Там построил хубав храм, посветен на св. Димитър, в който били поставени мощите на светеца.[13] В това житие св. Димитър вече е със знатен произход, на държавна служба, с много висок служебен ранг човек. Първоначално бил синклитик (сенатор), след това антипат (управител) на Елада и накрая е удостоен от императора с титлата ипат (консул).

Променя се и ходът на събитията от първото житие – св. Димитър е арестуван преди гладиаторските борби, като причината за това е неговата проповед. Св. Нестор е вече негов ученик, той отива да посети св. Димитър в тъмницата и там е благословен от него за битката с Лий. Самият Лий е с вандалски произход и преди да отиде в Солун е любимец на публиката в Рим. Св. Нестор победил Лий, а на въпроса на императора с каква магия е сторил това, той отговорил, че гладиаторът е убит от ангел, изпратен от „Бога на Димитрий”. Св. Нестор е отведен в западната част на града и обезглавен при Златните врата. След това императорът заповядал св. Димитър да бъде убит по начина, по който Лий е намерил смъртта си. Св. Димитър бил прободен с копия в тъмницата. Слугата на св. Димитър, Луп, събрал капки кръв на мъченика в (забележете!) неговия орар[14] и потопил в него един пръстен. С този пръстен започнал да изцелява хората. Когато мълвата за тези изцеления достигнала до императора, той заповядал и Луп да бъде насилствено умъртвен. Така св. Луп се удостоил също с мъченическа смърт.

Историята на Леонтий също е разказана с повече подробности, които допълват тези от първото житие, включително как е построил храм на св. Димитър в Сирмиум, който се намирал в близост до храма на друга голяма раннохристиянска мъченица – св. Анастасия.

Малко преди Passio altera, през 10 в. се появява и житието на светеца, наречено трето Passio tertia,[15] което принадлежи на перото на св. Симеон Метафраст и е включено в неговия Миней на датата 26 октомври. В него основно се преповтаря информацията, която вече изнесохме. В Passio tertia определено се усеща реформата, която св. Симеон внася в агиографския жанр.[16] Добавени са и някои нови детайли и подробности около откриването на мощите на светеца от Леонтий и строителството на базиликата на св. Димитър в Солун и в Сирмиум. От тези известни до 19 в. жития се вижда, че животът, делото и мъченическата кончина на св. Димитър, на ученика му Нестор и на слугата му Луп са неразривно свързани със Солун.

През 1894 г. за първи път са публикувани два изключително важни агиографски паметника: т. нар. Syriac Breviary (Martyrology) и Martyrologium Hieronymianum. И двата източника са много по-древни от известните дотогава. И Сирийският мартиролог, и Йеронимовият са базирани на гръцки прототипи. Първият е датиран около 362 г., а вторият – 431-450 г.[17]В тях под датата 26 октомври, когато днес се чества паметта на св. вмчк Димитър, липсва подобен светец,[18] но за сметка на това е посочена датата 9 април като мъченическа смърт на дякон Димитър и (забележете!) не Солунски, а Сирмиумски чудотворец.[19] Вече обърнахме специално внимание на този факт от „другото” житие на св. Димитър – че св. Луп е събрал капки от кръвта на светеца в неговия орар. Древният Сирийски мартиролог недвусмислено говори за дякон Димитрий, който е пострадал на 9 април в Сирмиум, т. е. най-древните източници говорят за мъченическата смърт не на римски благородник, а на дякона Димитрий от църквата в Сирмиум, който едва в житията от 10-11 в. се превръща в благородник – сенатор, управител, консул.

Тези сведения, които стават достояние на изследователите през 19 в., поставят началото на сериозен дебат, който не е намерил своето пълно разрешение и до днес. Съвсем естествено гърците и повечето вярващи по света са par excellence убедени, че св. Димитър е Солунски и всяко друго твърдение граничи едва ли не с богохулство. За това принос има и византийската администрация, която още в 7 в. утвърждава активно култа към св. Димитър в Солун.[20]

Както казахме, в най-ранните сведения от 4 в. на Сирийския мартиролог, както и в трите основни списъка на мартиролога на бл. Йероним липсва името на мъченик от Солун Димитър, но присъства дякон-мъченик Димитър от Сирмиум.[21] В повдигналия се дебат се намесват гръцки учени, които се опитват да прокарат тезата, че вероятно има втори мъченик с името Димитър, който е роден и е пострадал в Солун, но който е останал извън списъците.[22]

Френският изследовател Делее предлага една хипотеза, възприета от повечето учени, занимаващи се с въпроса, които добавят към нея нови детайли и подробности.[23] Според Делее объркването се появява, защото някой е обърнал посоката на събитията от древното житие спрямо тези от 9-11 в. Св. Димитър е пострадал в Сирмиум (т. е. в стария център на префектура Илирик), там е неговият мартириум, а мощите му са пренесени в началото на 5 в. в Солун (в новия център на префектура Илирик) от Леонтий, който издига храм в тяхна чест.[24] Друг известен изследовател – Цайлер – посочва 441 г. като годината на преместването на култа към св. Димитър от Сирмиум в Солун. В тази година хуните разрушават града и имперската администрация – префектът и неговите сътрудници са принудени да напуснат Сирмиум и да се установят в Солун. Те вероятно взимат със себе си и скъпоценните реликви на светеца. Че и мощите на св. Димитър са били отнесени в Солун, не би трябвало да има никакво съмнение поради множеството свидетелства за мироточене в базиликата от периода 10-14 в.[25] Казваме това, тъй като дори и през 6-7 в. никой, дори и архиепископите на града не са виждали мощите на светеца и не знаят къде точно се намират те. С превземането на Солун от латините те явно са открити и са пренесени на Запад.

Оксфордският проф. M. Викърс успява да идентифицира личността на префекта на Сирмиум Леонтий, който според него е идентичен с известния от други извори префект на Константинопол. Леонтий явно до 441 г. е бил префект на Сирмиум, а след превземането на града от хуните се оттегля в Солун. Не след дълго е избран за префект на столицата.[26] M. Викърс предлага и едно интересно решение на проблема с двете различни дати за честване паметта на св. Димитър: според него 9 април е датата на мъченическата му смърт, а 26 октомври е денят на пренасяне на мощите на светеца от Сирмиум в Солун. В потвърждение на тезата, че мъченичеството на св. Димитър е било в Сирмиум, а не в Солун е и едно интересно откритие на големия руски учен А. Грабар. Големият пожар през 1917 г. в базиликата „Св. Димитър” в Солун нанася големи щети на сградата и работите по възстановяването ѝ дават възможност да бъдат направени по-сериозни проучвания. В недостъпните дотогава зони са направени археологически проучвания и е открита кръстовидна ниша, в която е открит съд с кафеникаво вещество (прах). Първите мнения са, че е намерен гробът на светеца, но Грабар е категоричен, че това е кататезисът[27] с енка/е?ниона[28] на базиликата.[29] Изследователите са категорични, че този прах не може да е от същинските мощи на светеца, а е напоена с кръвта на мъченика земя – литрон, широко разпространена християнска реликва от 6 в.; или, още по-вероятно, че това е самият орар на светеца, напоен с неговата кръв.[30]

От накратко казаното дотук се вижда колко много въпроси поставя житието на св. Димитър и колко малко от тях са получили отговор. В тази връзка ние можем да добавим, че появата в 9 в. на „новите” жития на светеца, в които той се превръща в солунчанин, стоят по някакъв начин във връзка с ранните заселвания на славяни и българи в земите около Солун и в целия Илирик, и особено с експанзията на България по времето на кан Крум. В самото начало на 9 в. Сирмиум става част от територията на България и остава в нейните предели до самия край на Първото българско царство в 1018 г. Не е случайно, че първото стигнало до нас житие е написано само тридесетина години, след като Сирмиум и голяма част от земите на Илирик и Панония са присъединени към България, и е дело на св. патриарх Фотий, който работи по времето на св. княз Борис І и неговите синове Симеон и Петър. Нещо повече, св. Фотий добре познава както св. Борис, така и синовете му. Цар Симеон, който се стреми да превърне новата столица Велики Преслав в истинско средоточие на святост, в Трети Рим и Втори Константинопол, едва ли би се поколебал да претендира за мощите на светеца, ако те се намираха в пределите на държавата му или ако споменът за мъченичеството му в Сирмиум е бил още жив.

Не по-малко интересен е случаят с личността на св. Луп(ос) от житията на св. Димитър, който, както видяхме, според някои от тях е бил негов слуга. Св. Луп след мъченическата смърт на св. Димитър събира кръвта му в неговия орар, в която потапя своя пръстен и с него извършва множество чудеса. Тези изцеления и прослава на Христос и неговия верен служител св. Димитър са повод и за мъченическата смърт на св. Луп. За него липсват житийни свидетелства, а тези, с които днес разполагаме, се появяват на много по-късен етап. Най-ранното и единствено сведение, което имаме от периода, близък до мъченическата му смърт, е свидетелството на Теофилакт Симоката (580-640 г.). В своята История той описва похода на стратега Петър, който е изпратен от своя брат, имп. Маврикий (582-601 г.) в 595 г. срещу славяните и българите, които заедно с аварите сериозно безпокоят северните граници на империята.

По време на този поход Петър минава през гр. Нове (до днешния гр. Свищов), който е един от най-значителните укрепени градски центрове по Дунав и в провинция Долна Мизия.[31] Там, независимо че бърза много, той е убеден от настоятелната молба на местното население да остане за всенощното бдение в навечерието на празника на местния мъченик св. Луп.[32] Петър остава в града два дни и очевидно присъства не само на бдението, но и на тържествената служба в храма на следващия ден. Датата, на която се чества паметта на св. Луп, е 23 август. В Нове, освен че се е пазела паметта на светеца, вероятно се е намирал и неговият мартириум.[33] Това означава, че св. Луп е пострадал мъченически в Нове.[34] Трябва да отбележим, че липсва ранно житие за св. Луп, което да е достигнало до нас.

През Средновековието, както вече отбелязахме, той се появява в житието на св. Димитър. В отделните менологии и мартиролози присъстват няколко светци под това име – Луп(ос), но най-ранният от тях е от 5 в., а и мястото на техния подвиг е прекалено далеч и от Солун, и от Нове.[35] Както отбелязва и известният руски изследовател архим. Сергий, независимо че името на светеца често се употребява във връзка с името на св. Димитър, няма точни сведения нито за живота, нито за мястото, нито за времето на смъртта му.[36] Появата в житията на св. Димитър на сведението, че св. Луп е бил негов слуга, е възможно да се дължи на св. Йосиф Песнописец (9 в.), който съставя отделни канони, които се съдържат в съвременните печатни минеи. Той съставя такъв и за св. Луп за датата 23 август, който е под номер 263.[37] Всъщност още от 9 в. двамата светци – св. Димитър и св. Луп – са тясно свързани житийно, като и за двамата се налага сведението, че са родени и загинали мъченически в Солун. Същевременно паметта на св. Луп, която се чества на 23 август, започва да се измества към датата, на която днес се чества паметта на св. Димитър – 26 октомври.

Така днес паметта на св. Луп и св. Нестор, двамата мъченици, които са свързани неразривно със св. Димитър, се чества в Гръцката църква на 27 октомври – ден след смъртта на св. Димитър. На 23 август продължава да се чества свмчк Луп, включително и от БПЦ, без обаче да се уточнява кой е и откъде е. Житието, което се предлага за св. Луп, честван на 23 август, е взето от Жития на светците на св. Димитрий Ростовски. В него, съвсем естествено, той няма никаква връзка със св. Димитър. Посочва се, че загива мъченически по времето на имп. Аврелиан (270-275), т. е. с около 30 години по-рано от предполагаемата мъченическа смърт на св. Димитър. Че св. Луп е от Нове (Свищов), разбира се, не се споменава. Връзката между двете жития личи и по факта, че отново св. Луп тук е слуга, но този път на неизвестен господар.[38] Прави впечатление, че името му присъства в славянските минеи още от началото на 15 в., като датата на честване на паметта му отново е 23 август.[39] Съществува обаче и много интересно сведение, отново от Сирмиум, че там е светителствал като епископ мъченикът Луп.[40] Доказателства за това привежда известният агиограф Д. Пейпърброк и, въпреки че точните години не могат да бъдат определени, то със сигурност става дума за периода 4-5 в., т. е. преди разрушаването на града от хуните.

Въз основа на всички изброени дотук изворови сведения не без основание може да се твърди, че двамата раннохристиянски мъченици св. Димитър и св. Луп са били римляни с неизвестен етнически произход. Св. Димитър е бил дякон на епископа на Сирмиум св. Луп и св. Луп е този, който присъства на мъченическата смърт на светеца, след което събира в неговия орар мъченическата му кръв. След смъртта на св. Димитър епископ Луп започва да върши множество чудеса с кръвта на светеца, включително по днешните български земи, заради което е подложен на гонения и също приема мъченическа смърт. Дали св. Луп загива мъченически в Сирмиум и след това тялото му е пренесено в Нове, или, бягайки от гонителите, намира смъртта си в Нове, не можем да кажем. И Сирмиум, и Нове тогава са големи градове – центрове на провинции, и двата са епископски центрове. Сирмиум е най-големият град в Илирик и столица на провинция Панония.[41] С разрушаването на Сирмиум в началото на 5 в. избледнява и споменът за многобройните

Христови мъченици, просияли в този град. Избледнява и споменът за св. Димитър и за св. Луп.

И докато паметта за св. Димитър възкръсва в Солун,[42] тази за св. Луп процъфтява в Нове, дн. Свищов, за което свидетелства и Теофилакт Симоката.

* За първи път текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, 5 (112), 2016 (бел. ред.).