Размисли за една църковна традиция, която обединява двата съседни народа
Религиите не винаги са добър пример за единство и общение между хората. Нещо повече, миналото е оставило дълбоки белези между иначе близки народи, именно заради религиозни противоречия. В по-новата история на бившите социалистически страни не липсват и примери за разделение на маси от хора, именно заради техните религиозни различия. Липсата на позитивна съпричастност за съжаление вече не е рядкост и сред младите хора. Случайно ли е негативното взиране в историята или зависи от това, как тя ни бива поднасяна още в най-ранна възраст?
Всъщност историята изобилства от позитивни примери за взаимно проникване между съседни народи и този факт ни обвързва с размисъл, дали хората и традициите не изпреварват в правилна посока онова, което учени, държавници и църковни администрации често пропускат. На това място си спомням за една по-нова църковна традиция между гръцкия и българския народ, която е устойчива и в последните години придоби значителна масовост. Причината се корени в чудотворната молитвеност на един събирателен образ за хората и от двата народа, рилският светител Йоан.
Заедно с общоправославните светци, повечето хора от двата народа почитат също паметта на св. Йоан Рилски. Тази близост, породена от принадлежността към християнското единство, есхатологичното очакване, вярата, надеждата и любовта, е особено осезателна и трогателна всяка година на 18 и 19 октомври, когато се чества Успението на светеца. През тези дни, на вечернята, всенощното бдение и литургията, Рилската обител кънти от ангелогласни песнопения на ученици от духовните семинарии в Драма, София и Пловдив, а в духовния празник участват не само български, но и гръцки християни. Като че ли езиковите бариери и насадените предразсъдъци изчезват и душите на всички усещат царствена благодат, независимо дали прошението е под надслов „Кирие елейсон” или „Господи помилуй”. В такъв момент съпричастността и обичта в сърцето не може да се подтисне и в сълзите – един отекващ глас на душата –, се отразяват искрици от мъждукащите светлини в студената нощ. Пламъкът се отразява навсякъде и по този начин светлинката, заедно с отекващите гласове от певниците, достига всяко кътче на храма. Там певците, веднъж като че ли уморени и после изведнъж ободрени, отново подемат песен, сменят майсторски гласа и продължават, подкрепяни от своите връстници от другата страна на наоса. Обикновени хора, пристигнали от далечни кътчета на България и гръцки поклонници от неизвестни краища на страната си са притаили дъх. От очите им не убягват изписаните стени, обковите на иконите, резбованият иконостас, одеждите на монасите и искриците отразена светлина, които пробягват в храма. Мнозина, които идват за първи път, се питат, какво ли става и какви са езиците на песенните стихове?
Традицията за гостуването на Драмската духовна семинария е скорошна, но тя напомня на обикновените хора да намерят отново пътя към онази древна християнска традиция, в която непросветени народи били просвещавани със силата на словото, а просветените се обогатявали с почитта и уважението на новопокръстените. Дали обаче е случайно съвременното припомняне на нашите общи християнски корени? Въпреки опазената традиция, не витае ли в забързаното всекидневие загубата от познанието на съседа? И в тези празнични дни една невидима благодат отново обгръща всички и им явява молитвеното застъпничество на Рилския светец.
Гръцките извори свидетелстват за интерес на православните гърци към славянските светци. Българския св. Йоан, сръбския св. Сава, руските св. Антоний и св. Теодосий се почитат и днес във всички православни църкви. Преподобни Йоан Рилски е особено почитан и основаният от него манастир е място за поклонение на християни от различни страни. Особено силна обаче е връзката между българските и гръцките християни в традицията на почитта им към св. Йоан, която малцина от нашите съвременници познават.
Към свидетелствата за тази взаимно поддържана традиция за почитане паметта на св. Йоан Рилски принадлежи поръчаната от манастира Кехровуни на остров Тинос служба за светеца. Тъй като от 1778 г. в манастира се пази дясната ръка на св. Йоан, пръв Александрос Мораитидис – достоен новогръцки книжовник, бил помолен от игуменката да напише служба на гръцки език за светеца. Прецизният Мораитидис потъва в лабиринт от въпроси. На първо място той трябвало да установи, кой е светецът. Надписът от долната страна не споменава конкретна личност, а само неизвестен „Йоан, свещеник и чудотворец”. Мораитидис имал достъп само до синаксара на Никодим Светогорец, а по онова време не му било възможно да отиде до Рилския манастир и да установи действителната липса на дясната ръка на светеца. Той забелязва, че споменатият презвитер Йоан е споменат и като първи ктитор на Рилския манастир. Осведомени за Рилския сподвижник, днес прибързано щяхме да кажем, че това е достатъчно за идентифицирането на светеца. Но съставителят имал ясно съзнание, че е част от историята и традицията. Оказало се трудно да установи личността на свещеника, но несъмнено голяма е била неговата радост, когато завършил службата за св. Йоан Рилски. Вероятно малцина знаят, че именно тя става основа за днешните празнични служби, но е факт, че те продължават да радват духовно вярващите, дошли от близки и далечни места в Гърция и България.
Особено трогателно е богослужението в същата вечер в манастира на остров Тинос, което се извършва по същото време с това в Рилския манастир. Като че ли една невидимо протегната ръка обгръща с благослов ивицата земя между Тинос и Рила и достига до най-далечните кътчета на трудните планински масиви и в двете страни. Този подобен на дъга мост е видим с духовните очи на любовта и ако повярваме достатъчно в знанието и се доверим на традицията, ще се уверим и в неговото съществуване и днес.
Промислителната сила за устройството на света и човешката история е велика е необхватна. Понякога на нас, хората, се открива за миг възможност да осъзнаем, че сме неотменна част от света, че сме заедно и понякога сме свързани от благодатни традиции. Те не само съпътстват, но много често стават път, по който да вървим. Път, постлан с мъдрост и знание, който не е дело на човешка ръка, а на светителски подвиг, и който обединява. Невидимият мост между Тинос и Рила свързва два народа с различни езици и ги кара да общуват, да се търсят, да се обогатяват взаимно и да се обичат. А какво по-силно от една желана от всички традиция и закрила на светостта.
Есето е спечелило първа награда на Гръцката фондация за култура в тематична област "Обичаи и традиции – мост за общуване между двата съседни народа”
