Мобилно меню

4.6301369863014 1 1 1 1 1 Rating 4.63 (73 Votes)

 

Величаем те, свети
равноапостолни царю Борисе,
и почитаме светата ти памет –
на тебе, който разруши идолите и
просвети цялата българска земя
със светото Кръщение.

 

В сонма на светците на Църквата присъства особеният лик на равноапостолните (ισαπόστολος; aequalis apostolis). Това са тези светци, които са се потрудили толкова много за разпространението на Евангелието сред „цялото творение” (Марк 16:15), че с това са се уподобили на самите Христови апостоли. Запазено място сред равноапостолните имат и благоверните владетели начело със св. Константин Велики и неговата царствена майка Елена. Такива са още руският княз св. Владимир и баба му Олга, но преди тях в равноапостолството просиява българският владетел св. княз Борис І (852-889; поч. 2 май 907 г.), приел в кръщелния купел името на своя възприемник – византийският император Михаил ІІІ (842-867 г.). Веднага трябва да се подчертае, че равноапостолен е прозвище, което Църквата се е въздържала да отрежда на много свои отци и учители, които в живота и в боговдъхновеното си творчество са полагали почти нечовешки усилия за опазване на чистотата на същата „веднъж завинаги предадена” вяра (Иуда, 3) и за изясняване на същото спасително благовестие, което и днес, благодарение точно на подвига на равноапостолните, тържествува из „цялата вселена за свидетелство на всички народи” (Мат. 24:14).
 

Всъщност равноапостолен означава богоизбран – такъв, когото Сам Бог е избрал и призовал към служение. Защото „не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах” (Иоан 15:16), за да „Ми бъдете свидетели в Иерусалим и в цяла Иудея и Самария, и дори до край-земя” (Деян. 1:8). В случая с християнските владетели това особено богоизбраничество никак не е учудващо, тъй като още от времето на Константин Велики владетелят на Imperium Romanum престава да бъде „божествен”, за да стане богоизбран. Такъв е Константин (не само според „придворния” му биограф Евсевий Кесарийски), такива са повечето от неговите наследници (с изключение на владетелите-еретици, които Църквата нарича още тирани), такива са най-сетне и останалите християнски владетели или поне онези от тях, които се осъществяват в ареала на византийската цивилизация. И това е така поради простата причина, че Византия „изнася”, освен всичко друго, и своя политически модел или, още по-точно казано – този модел бива „внасян”: в Армения, в България, в Русия, в Сърбия...

За равноапостолството като богоизбраничество говорят много от достигналите до нас текстове, които разказват за княза Покръстител. Най-ярко това е засвидетелствано от св. патриарх Фотий, който направо сравнява Борис с Константин Велики и пише: „Ти..., който си озарен душевно с блясъка на Божествения Дух, възведен си към светлината на благочестието и си извършил дело, с което се издигаш до деянието и подражанието на великия Константин..., стой твърдо върху камъка на вярата, на който добре си утвърден от Господа”.[1] Патриархът твърди, че Бог е украсил св. княз Борис с добродетели и благочестие, „... за да бъдеш и за управлявания от богохранимата ти власт народ добър и незабравим пример за поука, на всички други народи повод за спасение, обръщане и изправление...”[2] Все в този дух св. Фотий адресира писмо „До Михаил, от Бога княз на България”.[3]

Управлявалият Константинополската църква в началото на 10 в. патриарх Николай Мистик отива още по-далече, като нарича Борис блажен (μακάριος) – владетел, който пръв е получил власт над българския род (γένος), откакто този е преклонил врат „пред Христос и нашия Бог”. За патриарха Борис „сега се намира при светците на небето (μετα των αγίων εν ουρανους) ... и стои пред Бога, удостоен с голяма похвала за делото, което с помощта на Бога е направил за българите, а именно за това, че е турил основата на вярата, заради което и справедливо се почита”; той е Божи човек, който вече живее блажен живот.[4] Написаното от патриарха е и едно от косвените свидетелства за канонизирането на св. княз Борис І от Българската църква веднага след неговото успение, както и за разпространението на култа към него и извън пределите на България.

Богоизбраничеството на св. Борис-Михаил е известно и далеч от средновековните български предели – на Реймския архиепископ Хинкмар (втората половина на 9 в.), който в Бертински летописи разказва, че „Князът на българите приел светото Кръщение..., понеже Бог го вдъхновил и му внушил това...”.[5] Още по-категоричен в особената мисия на княза е Прюмският абат Регинон (края на 9 – началото на 10 в.) в своята Хроника, където четем, че след като дълго време управлявал, прекарвайки дните си в царски одежди, а нощите си – молейки се в храма, той „по Божие внушение изоставил земното царство, за да царува вечно с Христос на небето...”.[6]

Бл. Теофилакт Охридски, който твори малко повече от две столетия след съдбовните за България събития около покръстването и утвърждаването на делото на княз Борис (865-893 г.) и по този начин се явява обобщител на запазените до негово време свидетелства, потвърждава разказаното от своите предшественици, като допълва това, което днес знаем за Покръстителя, с други интересни сведения. Преди всичко за него е извън съмнение това, че българите са призвани към християнството и към Църквата от Самия Бог. От Житие на св. Климент Охридски разбираме, че „българският народ (εθνος) бил освободен от скитското заблуждение ... и, макар и късно, ... влязъл в лозето Божие благодарение на Този, Който го повикал”.[7] В същия текст Охридският архиепископ нарича княз Борис Божи наместник (ο του Θεου οντως υποστράτηγος), осветеният княз (ηγιασμένος αρχων) на България и блаженият (μακαριστός) Борис.[8]

За богоизбраничеството на св. княз Борис І същият бл. Теофилакт пише и в Мъченичество на петнадесетте Тивериуполски мъченици, от което разбираме, че в множеството бедствия, сполетели България, добрата душа на дивния (ο θαυμάσιος) Борис „познала божествената Божия воля” (το θειον Θεου θέλημα), след което той пристъпил към собственото си и на целия си народ Кръщение.[9] И благодарение точно на това познаване на Божията воля „царуването на Борис преминало в трайно спокойствие и немалко народи му се покорили, защото сигурно се уповавал на Оногова..., Който позволява... човек да узнава, че само Той е Бог (Пс. 45:11)”.[10] А след отминаването си от този свят (2 май 907 г.) – и това е още едно косвено свидетелство за църковната му прослава – князът Покръстител „бил прославен от Господа с чудеса и изцеления, които боголепно се извършвали чрез костите му”.[11]

В дни като днешните, когато Българската православна църква молитвено призовава своите верни да почетат паметта на св. княз Борис-Михаил и когато юбилейни тържества от най-различен характер подсещат нашия народ да си спомни за своите корени, една от най-предпочитаните теми е величието на Покръстителя и тясно свързаното с него историческо значение на неговото дело. Изтъкват се аргументи от всякакъв характер, а изкушенията от преекспониране на средновековното ни минало нямат край. Начевайки с твърде спорното титулуване на княз Борис като цар[12], преминавайки през „силния” характер на владетеля, не пожалил нищо за успеха на своето дело, и стигайки накрая до съзнанието за извършения преди единадесет века действително определящ цивилизационен избор, възвеличаването на св. княз Борис като че ли не познава граници. Не замлъкват, разбира се, и гласовете против този избор, макар в тези дни те да звучат по-приглушено от обикновено. И цялото това многообразие от възторг и пасивна съпротива сякаш заглушава словата на църковната прослава, в която е казано всичко: „Величаем те, свети равноапостолни царю Борисе”!

Опитът за превод на това кратко църковно величание би включвал:

Величаем те, защото пръв от предците ни беше намерен от Бога достоен да приемеш жребия на равноапостолството!
Величаем те, защото със смирение, подобно на най-дивните Божии угодници, прие този славен жребий на богоизбраничеството!
Величаем те, защото не пожали нито време, нито сили, нито самия себе си, за да ни изведеш от мрака на езичеството и безпросветността!
Величаем те, защото, като се уподоби на равноапостолния Константин, намери място в небесното ни отечество – във вечното царство на нашия Единствен Цар и Първосвещеник Господ Иисус Христос!

Бележки:


[1] ИБИ, т. VІІІ, с. 77-78.

[2] Пак там, с. 104.

[3] Пак там.

[4] Пак там, с. 274-276.

[5] ИБИ, т. VІІ, с. 287.

[6] Пак там, с. 306.

[7] ИБИ, т. ХХХ, с. 16.

[8] Пак там, с. 31, 33, 36.

[9] Пак там, с. 67.

[10] Пак там, с. 68; срв. Български апокрифен летопис от 9 век, според чийто текст княз Борис бил владетел „без грехове и без жена” и неговото царуване било благословено от Бога, обдарено с изобилие на всичко и изпълнено с всяко Божие дарование (Стара българска литература, ІІІ, С. 1983, с. 62).

[11] ИБИ, т. ХХХ, с. 69.

[12] Цар (βασιλεύς) св. Борис е наричан твърде рядко, при това в относително късно време, за сметка на много по-честото му титулуване като княз (αρχων) на българите. И това е така поради факта, че в християнския свят на Изтока титлата цар или василевс е „запазена” за един единствен владетел и това е този, който стои на трона на Константин. Виж: Караянопулос, Й. Политическата теория на византийците, С. 1992, с. 12-13. Повече за титулатурата на св. княз Борис І в: Бакалов, Г. Средновековният български владетел, С. 1995, с. 132-147.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/krk6 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.