Есхатологията в епохата на апокалиптиката

„Тогава светът ще види Господа
да идва върху облаците небесни“

(Дидахия 16, 8)[1]

„Ето, ида скоро“ – така говори Господ на апостола, евангелиста и боговидеца Йоан в книгата, подпечатала Неговия Нов Завет с човечеството (Откр. 3:11 и др.). „Дойди, Господи“ – така отговарят учениците, особено като завършек на всяко свое богослужение, в първите столетия след Петдесетница. За тези неща обаче, за това горещо желание и тази истинска готовност за още една, Втората среща с Господа, ние главно четем и знаем, че са съществували някога, в едно много далечно минало на Църквата. Не можем да ги чуем днес, да ги почувстваме като водещо настроение и нагласа сред съвременната християнска, църковна общност.

На тяхно място отдавна звучат добре познатите многолетствия, а сред всички обяснения и оправдания за тази промяна най-често се изтъква и най-правдоподобно звучи необходимостта от още и още „време“. От време за покаяние. В личностен и в общностен план. И това обяснение щеше да звучи съвсем приемливо, ако можеше да потисне натрапчивото усещане, че чрез него в действителност ловко се маскира нещо друго – желанието „този свят“ просто да продължи съществуването си такъв, какъвто е. Независимо, че формално продължава да се изповядва обратното.

В тази връзка, едва ли е случаен и видимо умереният интерес в тълкувателната традиция на Християнската църква към енигматичната, но и емблематична книга, сложила последната точка на Новия Завет и закодирала в себе си тайните на новия век и новото творение – книга „Откровение“ или „Апокалипсис“ на светия апостол и евангелист, и любим ученик на Господа Йоан Богослов. Като изключим по-скоро откъслечните коментари, разхвърляни из светоотеческата и по-новата християнска книжнина, сериозните опити за тълкуването ѝ всъщност се броят на пръсти – добре известните трудове на Андрей Кесарийски (втората пол. на 6 – нач. на 7 в.[2]) и на почти повтарящия го Арета Кесарийски (9-10 в.[3]) на Изток, на Викторин Петавски (края на 3 – нач. на 4 в.)[4] и Беда Достопочтени (нач. на 8 в.) – на Запад,[5] а в ново време – и на спорния прот. Сергий Булгаков.[6]

Разбира се, слабият интерес към криптираните в тази книга тайни на бъдещето е естествен резултат от много по-общото отсъствие на интерес изобщо към темата за края на „този свят“, при това тъкмо в християнска среда.[7] Отсъствие, разкриващо в действителност цяла тенденция, проявила се и постепенно утвърдена в Църквата след края на гоненията от първите столетия и след първия, сключен от нея „брак“ именно със „света“ – в лицето на Римската империя.[8] Промяна на фундаменталната нагласа сред преобладаващата част от християнското общество – от характерния за първите столетия напрегнат есхатологизъм, белязал съзнанието на ранната Църква, непосредствените Господни ученици и първите поколения християни, към нагласи, люшкащи се из богатата на нюанси палитра между триумфализма на „християнско-имперското“ мислене и най-обикновената незаинтересованост към огромната тема за обещаното от Господа обновяване на творението (Откр. 21:5).

Изоставена от християните обаче, тази голяма тема в най-ново време се оказва поета от „външните“ – чедата на тъкмо този „свят“, към чието изменение тя някога е имала отношение в своя християнски контекст. Разминаването може да изглежда и парадоксално, но всъщност това не е нещо ново. Същото се случва и при Първото пришествие на Господа, Който предупреждава юдеите: „Казвам ви, че царството Божие ще се вземе от вас и ще се даде на народ, който принася плодовете му“ (Мат. 21:43). Тежка присъда, потвърдена и от апостолите: „Първом вам трябваше да бъде проповядвано словото Божие, но понеже го отхвърляте и намирате сами себе си недостойни за вечен живот, ето, обръщаме се към езичниците“ (Деян. 13:46).

Казаното е валидно и в още по-общ план: останало ли е изобщо нещо, в което, в нерадението си и в самодоволното усещане за някакво „притежание“ на Божиите истини, съвременният християнски свят да не е надминал някогашните книжници и фарисеи, законници и старейшини, и въобще всички онези, към които Господ се е обръщал с тежкото „горко вам“? И какво изобщо е останало от онова, за което от историята знаем, че някога е характеризирало живота на християнското общество? От онова и живо, и действено усещане за Божието присъствие в света и в човешкия живот и за смисъла на богочовечеството, което е определяло изцяло светогледа на първите поколения християни? От онова възприемане на историческия процес и на неговия смисъл и крайна цел, което е господствало в Църквата след Петдесетница, в епохата на гонената, на духовно и физически ликвидираната, и все пак устоявала на всичко това без компромиси с вярата и учението си Църква?

Отдавна е забелязано и е известно, че една от представите, най-несъвместими с това схващане, е възприемането на историческия процес и на неговия смисъл като форма на „цикличност“ от какъвто и да било вид.[9] Христос и Църквата през цялото време ни казват, че историята върви от начало към край и никога не се върти в кръг. Че в този ход, от положено начало към очакван край, има смисъл, и зад този смисъл стои Промисъл. Стои Един, Който в изява на любовта Си, на отсъствието в Себе си на всякакъв егоизъм, е пожелал и е дал битие на съществуващото и ход на случващо се и разгръщащо се пред очите ни като история така, че то да се движи в определена посока и към положена цел. Такова е исконното християнско разбиране и послание към света и то не може да търпи никакви изменения, независимо от всевъзможните „развития“ и промени в нагласите и светогледните тенденции на самите християни.

В християнството Иисус Христос е път и истина, и живот (Иоан 14:6). Път, по който отправната и крайната точка не могат да съвпадат по друг начин, освен в Онзи, Който е „Алфа и Омега, начало и край, Първият и Последният“ (Откр. 21:13), истина, която не позволява да бъде релативизирана, и живот – който е в изобилие (Иоан 10:10) и е неподправено богочовешки, а не имитация или някаква, казано на езика на съвремието, „демо-версия“. Нито е наподобяваща лабиринт пътека, която в най-добрия случай ще изведе лутащия се обратно – на изходна позиция. Като вяра и начин на живот, като начин на възприемане на битието и неговите цели и смисъл, и на целия исторически процес християнството изисква постоянно и праволинейно движение – движение към Христос. Пътят към Него и царството Му, който е тесен (Мат. 7:14) и единствен, е всъщност много индивидуален и често може да е много различен, но крайната му точка е винаги една и неизменна: срещата с Господа.

И няма да е пресилено да се каже, че в следването на този път и в постоянното доближаване до тази цел е и целият смисъл на самото християнство. Та нали затова и дойде Христос: за да възстанови и да въздигне падналия образ, „да събере наедно и разпилените чеда Божии“ (Иоан 11:52) и да положи началото на обновяването на цялото творение. Осъществяването обаче на тази божествено определена цел по необходимост изисква старото да отмине. Противно на „здравия смисъл“ и логика, в автентичното християнско разбиране няма нищо, което да би могло да оживее, ако преди това не умре (Иоан 12:24; 1 Кор. 15:36). Тъкмо този неотменен аспект от християнската проповед (κήρυγμα) обаче постепенно е изоставен от християнското послание към света заедно с постепенната загуба на есхатологичното съзнание сред самите християни. И тук е една от същностните, за да не кажем най-важната драма на днешното християнство – че от автентична Общност на Светия Дух, живееща в напрегнато очакване на Парусията, постепенно се е превърнало в бледо подобие на себе си, агонизиращо в своето вътрешно разединение, пренебрегвано „с усмивка“ от „света“ и примирило се с отдавна отредената му роля на „музеен експонат“ от отдавна отминали епохи в историята на човешката цивилизация.

Вече стана дума за първия, сключен от Църквата „брак“ с този свят. Тъкмо там мнозина от най-съвестните християнски умове от всички столетия са откривали и продължават да виждат голямата причина за настъпилата промяна.[10] Откривали са я именно в изкушението на „християнската теокрация“ и в постепенно наложилата се с нея промяна и в нагласите сред християните, пренасочила есхатологичните им очаквания и живота им в постоянна подготовка за повторната им среща с Господа към триумфалистичното възвеличаване на една „вселенски“ господстваща Църква и въображаеми „християнски“, „вселенски“ империи. Само че днес, точно столетие след трагичния срив и на последната такава империя, и след невижданите за цялата човешка история промени и катаклизми от двадесетото столетие, и навлизането на човечеството в епохата на все повече плашещите, все по-силно отчуждаващи и все по-обезчовечващи човека технологии, християнският свят вече няма много поводи и практически никакви основания за триумфализъм.

Изгубил обаче и естествено присъщите си инстинкти и интуиции от периода на ранната Църква, лишен от някога вродения му имунитет против съблазните и стихиите на „този свят“, той не намира вътре в себе си необходимите сили нито за повторно обединение, в което отново да би открил поне малко от някогашната си сила, нито за завръщане към своята изначална същност на есхатологична общност на очакването на Парусията – на тези, които осъзнават необходимостта от и очакват края на историята и изгряването на обещаните от Господа ново небе и нова земя (Откр. 21:1). Така, в началото на третото хилядолетие християнският свят се оказва на практика изцяло лишен от всички свои някогашни устои и в условията на криза на идентичността, каквато не е преживявал никога за изминалите две хилядолетия от полагането на началото на „благоприятната Господня година“ (Лука 4:19).[11]

Днес все по-често става прието да се говори за настъпването на „повсеместна“ криза на ценностите и устоите, за разпад на традиционните опори на човечеството и за навлизането му в епоха на „необратими промени“ в общочовешката ценностна система.[12] Причините за подобни усещания са много и най-различни, но главното място измежду тях се заема, разбира се, от дълбоката вътрешна криза на самото християнство. Защото, независимо дали ще приема и признава това, или ще го отрича, както и прави, съвременната човешка „цивилизация“ е рожба именно на християнството. На неговата Църква и на неговата духовна и материална, а съдейки по всичко и политическа култура – във всичките им сложни развития, във всичките техни успехи и провали, възходи и падения. С всички възможни уговорки към тази констатация, но този свят, до който човечеството е стигнало днес, е непосредствен резултат тъкмо от формите, автентичността и действеността на християнското послание във времето.

Във времето, ала не и днес. Днес вече християнското послание отдавна е нещо ненужно. Днес светът вече дори не воюва с християнството, защото, както вече беше казано, отдавна го е трансформирал в спомен от миналото и му е отредил „място“ в „историята на идеите“. Та нима някой би воювал сериозно с музеен експонат? И всичко казано дотук можеше да звучи и още по-песимистично, ако не беше налице и добрата новина: че отстъпеното от него място на автентичната есхатологична общност постепенно започва да се заема от умове, излизащи от същия този „свят“, за чието изменение и обновление Църквата се е молила от самото си начало и което очаква вече трето хилядолетие. На мястото и на „стражата“ (Прит. Сол. 8:34; Мат. 25:1-13), отстъпени самоволно от „чедата на обещанието“ (Деян. 2:39), са застанали и вече бдят чедата на „света“.

В общия случай те нямат „християнско“, а още по-малко „църковно“ съзнание и принадлежност, но интуитивно, по силата на естествено вложения от Твореца в сърцата им усет, все повече и все по-интензивно чувстват нуждата от промяната, за която християните се оказва, че са забравили.

На мястото на християнската есхатология, още от миналото столетие и до днес все повече набира сили апокалиптиката. Нейното все по-доминиращо присъствие може да бъде открито и при най-беглия преглед на всичко онова, в което се отливат и се изразяват господстващите сред човешките умове и владеещи човешките сърца днес нагласи и настроения. В „науката“ тя отдавна е намерила своето поле за изява във футурологията – в най-разнообразните ѝ форми, в литературата – в мощната вълна на фантастичния (научно- или по друг начин) жанр и в максимално близкия до библейския светоглед и до християнската есхатология жанр на т. нар. фентъзи. Може да бъде проследена и в съвременната музика, и в съвременното изобразително изкуство, а в киното – тази все по-могъщо налагаща се в днешния свят форма на духовно и културно послание и внушение, апокалиптичните сценарии буквално заливат екраните и съзнанието на зрителя, който им отвръща с цялата си любов и внимание, превръщайки ги в невиждани по посещаемостта си бестселъри.[13]

Разбира се, в съвременния апокалиптичен интерес има и много нехристиянско, и дори открито противохристиянско, както и много, което може да бъде определено като най-тривиално, прозаично и нездраво любопитство, и все пак, много по-силно забележимо там присъства другото – искреното и наистина проникновеното. Може да се спори какво е процентното съотношение между творците в апокалиптичния жанр, които под една или друга форма споделят или просто проявяват интерес към християнството спрямо онези, които са изцяло индиферентни или дори враждебни към него, но не може да се отрече, че в съвременната апокалиптика почти не може да бъде открит сюжет, който поне малко да не е стъпил върху все същото библейско откровение за края на света и обновеното творение, което е толкова добре известно на човечеството и което в действителност може да бъде срещнато във всяка вяра и културна традиция, с които е изпъстрен и съвременният ни свят. Та нали и самите християни никога не са отричали, че зрънца от същото това първо и най-автентично Откровение, което е дадено още на прародителите и което Църквата претендира да пази в най-достоверната му възможна форма – зрънца от именно това Откровение винаги са били запазвани от цялото човечество някъде в най-дълбинните пластове на неговата историческа и родова памет. Трябва ли тогава да се учудваме, когато в почти всеки апокалиптичен сценарий, който съвременната киноиндустрия толкова щедро ни предлага, разпознаваме библейски внушения и податки, „заети“ от един светоглед, едно учение и една вяра, които винаги са били известни на Църквата и които, независимо от всички метаморфози на съвременното християнско съзнание и „псевдоморфози“ на съвременното богословие, остават едни и същи и до днес?

Днес, когато, вместо неотклонно да следват пътя към Господа, християните са допуснали така да се завъртят в кръг, че да се уподобят на онези, които преди две хилядолетия не успяха да познаят в лицето на Иисус не по-малко дълго очаквания и въжделен от самите тях Месия – Христос. Независимо от това, че подробностите около Неговата поява посред тях са отговаряли с абсолютна прецизност на всички предсказания за Него, пазени в свише повереното именно на тях Божие Откровение и пророческо предание.

Днес, две хилядолетия по-късно, обществото на Христос се оказва застрашено от същото разминаване с Него, което някога е било „допуснато“ и от старозаветния Израил в срещата му с Месия. Там, където историчността на християнството и неизменната му насоченост към есхатона би трябвало да са най-добре познати, където погледът неизменно трябва да бъде обърнат напред, към края на историята и обновеното творение, тъкмо там се извършва движение в кръг. Движение, което в началото на третото хилядолетие изглежда все повече се доближава до затваряне на този кръг, до пълния кръг на същата тази духовна леност и нерадение по Божия план и божествения промисъл за света, с които някога се бе прославил в човешката история и старозаветният Израил.

Движение в кръг на християни, които вместо Христос, Неговия максимализъм и богочовешкия трагизъм на Неговата поява в човешкия свят, избират едно удобно християнство, лишено от всякаква готовност за съработничество с Бога в Неговия домостроителен план и в осъществяването на Неговата свята воля, за която иначе всеки ден се молят („да бъде Твоята воля“). Християнство, от което отсъства всяко безпокойство и тревожност, оказващи се обаче присъщи на другите, „външните“ – онези, които нямат претенциите да са „чеда на обещанието“, но в чиито сърца звучи онази тревожност на богооставеността, за която около средата на отминалия век, в не по-малко кризисни за света дни и години, пише Борис Вишеславцев.[14] Те не се кичат винаги и на всяка цена с Христовото име, нито се „удостояват“ и „украсяват“ с разработения до съвършенство църковен „реквизит“, но имат Господа в сърцата си? Може и да не Го познават по „познатия“ на християните начин, но вероятността да стигнат до Него, като изпреварят „чедата на обещанието“, днес изглежда все по-голяма. И неволно в паметта изниква казаното от Спасителя: „Ако тия млъкнат, камъните ще завикат“ (Лука 19:40).

*   *   *

Предложените тук мисли не претендират за новост или някаква оригиналност. Всички тези неща са били вече много пъти и по най-различни начини казвани. Нито пък целта на това изложение е да обвинява и изобличава, както лесно би се сторило някому на пръв поглед. В съвременния християнски свят обаче са налице нагласи, настроения и тенденции, които са наистина тревожни и които, ако не бъдат навреме овладени и лекувани, заплашват да заразят цялото Тяло, нанасяйки поражения, от които то да не бъде в състояние никога да се съвземе. Вярно е, че Църквата е Божия и на нея, според Господнето обещание, дори и портите адови няма да надделеят (Мат. 16:18). Знаем и помним и обещанието на Господа към „малкото стадо“ (Лука 12:32). Всеки ден обаче виждаме и друго – виждаме докъде е в състояние да доведе и изопаченото и самодоволно възприемане на тези иначе толкова важни думи.

В християнството нещата никога не са били „количествени“, а качествени. И винаги са били въпрос на много тънък усет и способност за отграничаване на добро от зло. И точно затова, независимо дали ще възприемаме съвременната ситуация в християнския свят с присъщата на християнската ни вяра широта и вселенскост на погледа, или ще го парцелираме по модела на самозатварящите се и претендиращи за „истинност“ и „изключителност“ в притежаването на автентичното Откровение и автентичния християнски живот църковни общности, никой не би бил застрашен от подхлъзване към прелестта на самодоволството и към очарованието на образите, „щедро“ предлагани от кривото огледало. И в крайна сметка от объркване в онази вяра, която някога е била „веднъж завинаги предадена на светиите“ (Иуда 3).

* За първи път текстът е публикуван в: Мисъл, слово, текст, 3, Пловдив: УИ „Паисий Хилендарски“ 2017, с. 59-66 (бел. ред.).