Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Насъщното богословие на Диоклийски митрополит Калистос (Уеър)

Четвъртък, 24 Август 2023 Написана от Борис Маринов

Metr Kallistos WareЕдно от първите основни положения, които начинаещият в богословието научава, е, че в Църквата епископът има – освен всичко останало – и „власт на учителство“ (potestas magisterii). И, разбира се, няма нищо по-обяснимо от това. От епископа, който в Църквата не е нито повече, нито по-малко от образ на Христос, който право преподава „словото на истината“ (2 Тим. 2:15), по определение се очаква да знае в съвършенство догматическото учение на Църквата и да го преподава безпогрешно, а това може да означава само едно: да бъде богослов в пълния смисъл на думата. Не просто да е наизустил Символа на вярата, заедно с останалите базови изповедни текстове, а да тълкува тяхното съдържание вярно, достъпно и по творчески начин – в контекста на духовните тенденции и нагласи на своето съвремие. Да разкрива пред повереното му словесно стадо вярата, която е била „веднъж завинаги предадена…“ (Иуда 3), насърчавайки по този начин и другите към свое, лично богословско творчество, което е нещо вътрешно присъщо на човека дори само по силата на това, че той е сътворен по образа и подобието на Този, Който е Творецът par excellence. Емблематичен пример за такъв епископ на Църквата Христова е неотдавна упокоилият се в Господа митрополит на Диоклия Калистос (Уеър).

Запознатият, макар и най-бегло, с неговите богословски трудове, не може да не се е впечатлил от неговата удивителна способност да говори на най-ясен и разбираем език за най-сложните неща в Църквата и в нейното никак не просто богословие. Да обяснява така, че да не оставя за читателя си нищо неясно или двусмислено, правейки това с една, може да се каже, математическа последователност и прецизност. Да следва примера на отците и учителите на Църквата от всички времена, чиято мисия всякога е била именно тази: да превеждат на винаги различния език на времето вечните истини на християнската вяра.[1] Което, от своя страна, е и един своеобразен призив към всекиго от нас – да осмисли и да систематизира богословското наследство на митр. Калистос, за да получи то своите нови творчески разгръщания в работата на поколенията, идващи след него. Следващите редове представляват опит, без претенции за изчерпателност, тъкмо за систематизиране и резюмиране на най-важното, което ни е завещано от него, на плодовете от неговия труд като епископ и богослов на Църквата, който без преувеличение може да бъде наречен и един от нейните съвременни учители.[2]

*   *   *

Основните теми, разработвани от митр. Калистос през неговия дълъг клирически и творчески живот, са наистина подбрани така, че да засягат едното потребно (Лука 10:42), най-дълбокото, есенциално и екзистенциално в богословието на Православната църква. Митр. Калистос винаги търси и разглежда истински важното, и никога не се занимава с второстепенното или с дребнотемия. Църквата – нейната най-дълбока същност и мисия в света, заедно с живота на човека в Църквата – всичко това е винаги в абсолютния център на неговия богословски размисъл. Оттук и подчертаният интерес към въпросите, които са тясно свързани с този живот – молитвата, животът в Христа, духовното отчество или старчеството, човешката личност като образ на Светата Троица, смъртта – като врата към истинския живот, който очакваме в Царството Божие, и др. Все теми, които пронизват и почти изцяло изчерпват неговите творчески търсения, като правят богословието му едно действително насъщно богословие.

Християнският живот като път

Един мотив обаче преминава като червена нишка през цялото негово богословие, и това е мотивът за живота на християнина като път. Така е наречено и едно от неговите най-важни, най-много четени, превеждани и обсъждани съчинения: Православният път.[3] В него митр. Калистос разглежда живота в Христа именно като динамика, като пътуване и странничество в един свят, чийто образ е „преходен“ (1 Кор. 7:31) и който „цял… лежи в злото…“ (1 Иоан. 5:19), към непреходното небесно Отечество на човека. Пътуване, което извървява вътрешният човек, във „вътрешното пространство“ на сърцето. „Аз не стоя, аз пътувам“ – казва на св. Серапион срещнатата от него отшелница, за която му е обяснено, че никога не е напускала килията на своето уединение. Такова е естественото състояние на християнина, когото още отците на Църквата оприличават на евреите в Синайската пустиня – едно сравнение, което с типичния за него образен език митр. Калистос тълкува по следния начин: „… не живеем в къщи, а в палатки, защото духовно винаги сме на път. Пътуваме във вътрешното пространство на сърцата си – пътуване, неизмеримо с ударите на часовника или дните на календара, защото е вън от времето – във вечността“ (Пролог: „Ориентирите по пътя“[4]).

Така, както Царството Божие, което християните очакват, е в действителност вътре в тях (Лука 17:21), по същия начин и истинският, автентичният живот на християнина е негово вътрешно състояние на търсене на и постепенно приближаване към Източника на всеки живот. Казаното е в непосредствена връзка и с думите на Христос, че Той е „пътят и истината и животът“ (Иоан 14:6). Животът е път, а пътят е път към Живота – начин на живот в Истината и в Божието присъствие. „Аз просто седя и гледам Бога, и Бог седи – и гледа мене“ – така обяснява молитвата си старецът, който прекарвал всекидневно една голяма част от времето си в храма.[5] Този път, по който Бог е едновременно и крайна цел на пътуването, и постоянен спътник, съпровождащ и упътващ поелия по него към целта, е път, изискващ максимално съсредоточаване и съзнание за необходимостта от тишина. „Тишината… е основен компонент от нашата човешка личностност. Без нея ние не сме истински човеци“.[6] От тук и живият интерес на митр. Калистос към исихазма – това най-добро и автентично от православния аскетичен опит от живота в Христа, което вероятно е и най-съществения принос на православието към духовната култура на човечеството.

В нашето време, когато външното и ритуалното все повече изместват в човешкото съзнание този автентичен опит от живеенето на вярата като път и вътрешно състояние, когато християнският начин на живот е почти изключително сведен до външно следване на правила и предписания, на обреди и обичаи с местно значение, когато християнският свят е проглушен от ожесточени спорове върху всевъзможни „проблеми“, които – макар и представяни като безкрайно важни – са всъщност повече или по-малко второстепенни, митр. Калистос е особено необходим и ценен със своето съсредоточаване върху главното, върху онова, което в християнския живот следва да бъде точно толкова насъщно, колкото за функционирането на човешкия организъм е дишането. И това несъмнено остава един от неговите най-големи приноси към съвременното богословие, който е оценен не само в православен контекст, но и в други християнски традиции.

Темата за Църквата

Тук веднага трябва да се каже, че призивът на митр. Калистос за съсредоточаване над вътрешното в духовния живот, над преживяването на вярата като вътрешно състояние по никакъв начин не означава, нито следва да се схваща като пренебрегване на видимото в християнския живот, състоящо се главно в участието в богослужебния, светотайнствен живот на Църквата. Свидетелство за казаното е централното място, което в творчеството на Диоклийския митрополит заема Църквата.

Типично за неговото богословие на Църквата е изказването му от 1 октомври 2005 г., в Православния богословски институт „Св. Сергий Радонежки“, в Париж, пред Първата епархийска конференция на Екзархията на енориите от руската традиция в Западна Европа (Вселенска патриаршия). Текстът, озаглавен „Как се гради поместната църква?“,[7] е образец за компендиум на православната еклисиология, достоен да бъде част от всяка антология с избрани текстове, посветени на този дял от православната догматика.

В разсъжденията си тук митр. Калистос тръгва от образите на Църквата, останали в нейното богословско предание благодарение на „Виденията“ от Пастир на св. ап. Ерм, един от най-влиятелните християнски текстове на всички времена. В тези два образа – на Църквата като „старица“ и като постоянно дострояваща се, „недовършена кула“ – митр. Калистос съзира „… два същностни, основополагащи и взаимно допълващи се аспекта от мистерията на Църквата. Църквата е стара, но в същото време млада, непроменлива и винаги нова… пред-съществуваща, вечна, но в същото време динамично съществуваща в свят, който постоянно се променя и исторически еволюира, така че тя винаги е в процес на обновление, приспособяване и неочаквано израстване… Църквата е живият образ на вечността във времето“.[8]

Мистерията на Църквата се изяснява чрез нейната двусъставност – по образеца на съединяването на двете природи в личността на Богочовека Иисус Христос. Затова тя не следва да бъде нито по монофизитски идеализирана като само божествена и свята, нито по несториански принизявана до някаква чисто човешка, земна институция. Църквата е богочовешка, тя е теантропичното тяло на Живия Христос.

Църквата митр. Калистос схваща като мистерия не по смисъла на някаква загадка или енигма, а в новозаветния смисъл на μυστήριον – „… реалност, открита за разбиране от нас, но която не е напълно откроена, защото се корени в неизчерпаемите и безкрайни дълбини на Бога“.[9] Затова и всеки опит за словесно дефиниране на Църквата неизбежно ще страда от някакъв недостатък и няма да успява да изрази в пълнота нейната същност и нейното битие – неща, които могат да бъдат почувствани и разбрани само опитно.

Единственото сигурно по отношение на Църквата е нейната тъждественост с най-важното, което тя върши и заради което единствено тя съществува на земята: тайнството на св. Евхаристия. В него се реализира и само в него може да бъде схванато и единството на Църквата, което е единство в причастността към евхаристийните Дарове, към Тялото и Кръвта Христови. Това единство, което е мистично и невидимо, се реализира в местния епископ – чрез общението му с останалите епископи. Разбира се, това е добре познатата евхаристийна еклисиология, развивана и популяризирана още през отминалото двадесето столетие от автори като прот. Николай Афанасиев, Пергамски митр. Йоан (Зизиулас) и др. Без да я абсолютизира, отчитайки и всички останали аспекти от живота на Църквата, митр. Калистос извежда от евхаристийната еклисиология следните три следствия, които намира за важни: абсолютния приоритет в Църквата на нейната католичност над всяка индивидуална или етническа идентичност; ключовата функция на енорията в живота на Църквата и необходимостта от завръщане към изконното правило и древна практика на Църквата, настояващи за един епископ в един град.

Етнофилетизмът, който представлява изместване на центъра на църковния живот и на самото мислене за Църквата от Христос – към етноса, е стара и добре известна болест на иначе претендиращото за „вселенски измерения“ православие. Тази болест е отдавна диагностицирана, но въпреки това нейното лечение и изкореняването ѝ продължават да остават мираж. Ако обаче съществува изобщо някаква надежда за раздяла с тази болест, окончателно и завинаги – това е да не се престава да се говори за нея, като, заедно с това, се настоява за завръщане към изконното разбиране за Църквата – като общност, стояща над всяко разделение, по смисъла на добре известните думи на св. ап. Павел от неговото Послание до галатяни (3:28). Нещо, което прави и митр. Калистос, когато недвусмислено припомня: „Ако основата на съществуването и живота на Църквата е Евхаристията, това означава, че Църквата е организирана на териториален, а не на етнически принцип“.[10]

От първото следва и второто: че Църквата може да бъде видяна и разбрана по най-добър начин в енорията – в конкретната евхаристийна общност, която реализира, изявява Църквата – във всяко време и на всяко място: „Ако основата за живота и съществуването на Църквата е Евхаристията, това означава, че енорията е от основополагаща важност“. Всичко зависи от това кое се поставя в центъра на Църквата и на нейния живот. В случай че това са Христос и Евхаристията – постоянното актуализиране от Църквата на Неговата жертва „за живота на света“ (Иоан 6:51), тогава всичко в Църквата, което е свръх това, губи значимостта, която иначе обичайно му се придава: „Дори ако пълнотата на поместната църква се намира в епархията, а не във всяка взета поотделно енория, вярно е също, че св. Литургия се отслужва само на определено място, на конкретен олтар, в конкретна и видима общност… Няма „вселенско“ служение на Литургията… има само служения на определено място – във всяка енория, във всяко местно събрание“.[11]

Така, по естествен път, митр. Калистос стига и до третото най-важно следствие от евхаристийната еклисиология, което е еклисиологичният императив един епископ в един град: „Ако настояваме на евхаристийния характер на Църквата и вярваме, че видимата и земна организация на Църквата следва да се основава на териториален, а не на етнически признак, от това следва, че на всяко определено място може да има само един епископ“.[12] Затова и съществуващото положение на много места из православната диаспора (а вече и на територията на древни патриаршии с отдавна установени юрисдикционни граници като Александрийската, дошло с появата на руския т. нар. „Африкански екзархат“) „… е не просто теоретично антиканонично, а на много по-дълбоко равнище фундаментално противоречи и на самото битие на Църквата като евхаристиен организъм“, поради което митр. Калистос не се колебае да го назове с истинското му име, недвусмислено казвайки: „… това е еклисиологичен грях, абсолютно престъпване и нарушаване на Църквата като Тяло Христово“.[13]

Повече от ясно е, че отсъствието на тези три основни положения на православната еклисиология в живота на Православната църква днес е признак за дълбока криза: криза на църковното съзнание, но криза и на православното богословие, което не е в състояние да се въплъти в живота, да доведе своите иначе верни теоретични аргументи и изводи до принципи на организиране и функциониране на вероизповедно единния, но на практика разделен църковен организъм. Затова и всяко напомняне за тази криза, всяко назоваване на проблема е от решаващо значение за бъдещето на едната, света, вселенска и апостолска Църква, която изповядваме в Символа на вярата. Ето защо и цитираният тук своеобразен кратък наръчник по православна еклисиология на митр. Калистос е наистина безценен.

Възгледът на митр. Калистос за Църквата води по естествен път и към следващото по важност в неговото богословско наследство – живота на човека в Църквата. Както вече стана дума, като особено значими в това отношение се открояват следните няколко теми: молитвата, духовното ръководство в Църквата и човешката личност като образ на Светата Троица.

Християнинът и неговата молитва

Темата за молитвата присъства на много места из творчеството на митр. Калистос. За да разберем най-важното в неговото цялостно виждане по този въпрос обаче напълно достатъчна е дори само лекцията му от 4 март 2008 г., озаглавена „Какво е молитвата?“.[14] Веднага прави впечатление, че казаното тук за молитвата стои в тясна връзка с темата за християнския живот като път, която, както вече се каза, пронизва цялото творчество на Диоклийския митрополит.

На първо място, противно на разпространената представа, митр. Калистос говори за молитвата на християнина не като за „прошение“, а като за взаимоотношение. Взаимно отношение между Бога и човека, в което християнинът живее с постоянното съзнание за присъствието на Бога и за стоенето си пред Него. Така разбирана, молитвата е състояние на човешката личност, в което е ангажирано нейното дълбоко аз – човешкото сърце, което в аскетическата традиция на Православния изток се възприема като „духовен център на цялата човешка личност“ и „мястото, където откриваме себе си като създадени по Божи образ и подобие“. Молитвата не е просто една от човешките дейности, а екзистенциално състояние на християнина: „… Молитвата е необходимо да стане не просто нещо, което правим, а нещо, което сме“. Разбира се, класически пример за такава постоянна молитва е Иисусовата молитва, на която митр. Калистос се спира не само тук, но и на много други места в своето творчество.[15]

За него Иисусовата молитва е най-богатата по своето съдържание и по значението си християнска молитва, както и най-подходящ начин за вярно следване на апостолската препоръка: „Непрестанно се молете“ (1 Сол. 5:17). Тя не възпрепятства по никакъв начин обичайните дейности в живота не само на монасите, но и на всички християни, тъй като позволява да бъде практикувана във всеки момент и при най-различни обстоятелства. С тази молитва в ума и в сърцето християнинът пребивава „едновременно в две реалности – външната и вътрешната“.[16] С което се изпълнява и една друга повеля на аскетическата традиция – повелята за помнене на Бога (μνήμη τοῦ Θεοῦ). В подкрепа на това си виждане за Иисусовата молитва митр. Калистос се позовава на Макариевите беседи, които съветват християните „през цялото време да помнят Бога“ – не само когато отиват специално за да се помолят, но „… и когато се движат, говорят или се хранят, те могат да пазят паметта за Бога и чувството за любов, и копнежа по Него“.[17] Крайната пък цел на всяка постоянна молитва е отиването отвъд самите молитвени думи, преливането на словесната молитва в безмълвна „вътрешна постоянна молитва“.[18] Съвършени в постоянната молитва са тези, при които молитвата е станала част от самото им същество и затова такива се молят дори и тогава, когато спят, „… защото те се молят главно не чрез това, което говорят или което мислят, а по-скоро чрез онова, което са“.[19] Достигналият това състояние вече е изминал всичките три статия на молитвата: на устните, на ума и на сърцето.

Може да бъдат приведени още много примери от творчеството на митр. Калистос, да се цитират още места от негови текстове, посветени на молитвата, но и казаното дотук е достатъчно, за да се придобие представа за дълбочината и сериозността, с които той се е отнасял към този въпрос, с които сам той е гледал на молитвата. Със същата дълбочина и сериозност той разглежда и другите две споменати теми: за духовното ръководство и за човешката личност.

Старчеството в Православната църква

Основният текст на митр. Калистос, който е посветен темата за духовното отчество или старчеството е „Духовният наставник в православното християнство“.[20] Тази тема, с която в православието все повече се спекулира – особено в контекста на придобиващото все повече чертите на епидемия явление на младостарчеството, той разглежда с цялата необходима сериозност, предлагайки на читателя най-доброто от вековния аскетически опит на Църквата. Тръгвайки от това, че в православието духовният отец, авва или старец е, разбира се, спътник и водач по пътя към Царството Божие, митр. Калистос разгръща темата като акцентира върху следните негови характеристики.

Духовният наставник е харизматик. За да извършва духовното си ръководство, той е упълномощен за това не от човеци, а от Бога и в този смисъл е представител на Църквата повече като събитие, отколкото като институция. В същността и значението си неговото служение в Църквата се доближава до пророческото. За неговото служение не се изисква на всяка цена посвещение в духовен сан и онова, което той върши, не се покрива напълно със светотайнствената изповед: „… старец може да бъде и обикновеният монах, който не е ръкоположен в свещения сан, или дори мирянинът“.[21] За разлика от свещенството, това служение не е ограничено само до мъжете, но се разпростира и върху жените: Църквата познава както фигурата на „авва“, така и тази на „ἀμμᾶ“ – духовната майка. Възможно е старчеството да се предава от човек към човек, подобно на едно своеобразно апостолско приемство – приемство на носителите на Светия Дух, възможно е и фигурата на стареца да се появи спонтанно, без външна санкция.

И най-важното: като харизматични фигури, духовният отец или майка не са хора, които сами са посочили и препоръчали себе си за такива – те биват избрани и посочвани от Бога, чрез Неговия народ: „… като правило, инициативата за това идва не от учителя, а от учениците. Опасно самонадеяно би било, в сърцето си или на останалите, някой да каже: „Елате и ми се подчинете; аз съм старец и имам благодатта на Светия Дух“. Онова, което се случва е, че, обратното – без каквото и да било претендиране от страна на самия старец – хора отиват при него, търсейки съвета му или искайки да заживеят постоянно под негови грижи“.[22] Което, на свой ред, ни дава първия верен критерий за разпознаване на истинското старчество от неговите имитации.

Нататък, митр. Калистос разглежда подготовката за старчество, която включва на първо място продължителна и строга аскеза, както и постигането на вече коментираното състояние на непрекъсната молитва, която „поне при някои… става тъждествена с най-дълбоката им същност“ – една постоянна молитва за света, позволяваща да се помага на хората дори и без това да става в непосредствено общуване. В този смисъл старец е всеки, който следва прочутата препоръка на св. Серафим Саровски: „Придобивай мирен дух и хиляди около тебе ще се спасят“. „Такъв е – пише митр. Калистос – моделът на духовното отчество или майчинство. Утвърди себе си в Бога, и тогава ще можеш да приведеш и други в Неговото присъствие. Всеки трябва да се научи да бъде сам и… в тишината на собственото си сърце ще започне да чува безсловесната реч на Духа, откривайки… истината за себе си и за Бога. Тогава неговото слово… ще бъде властно, защото ще бъде слово, излязло от мълчанието“.[23] А това ни дава и втория критерий за разпознаване на истинския старец.

Благодарение на всичко казано дотук осъществяващият духовно старчество има и следните три специфични харизматични дара: прозорливост, способност за превръщане на чуждото страдание в свое и способност за преобразяване на човешката среда. Истински старец – според митр. Калистос – е само този, „… който разпознава универсалното присъствие на Твореца в цялото творение и помага и на останалите също да правят това… За човека, който живее в Бога, няма нищо средно и нищо тривиално – такъв човек вижда всичко в светлината от планината Тавор“.[24] Такива са истинските характеристики на старчеството и истинските му плодове и затова християнинът може да поверява себе си някому като на старец, само когато открива тях, а не нещо друго. Тъкмо като християнин, ученикът не е „под закона, а под благодатта“ (Рим. 6:14), и сам разполага със своята свобода, която може и следва да отдава на духовния си наставник единствено самоволно, без принуда и духовно насилие.

За митр. Калистос „… това, което духовният отец дава на своя ученик, не е кодекс от писани или устни правила, нито набор от техники за съзерцание, а лична връзка. В тази лична връзка учителят възраства и се променя също както и ученикът, тъй като Бог е Този, Който през цялото време ръководи и двамата“.[25] С което стигаме и до последната голяма тема сред избраните акценти от богословието на Диоклийския митрополит – човешката личност.

Човекът – богоòбразен и богоподобен

В православното богословие на двадесетото столетие персонализмът е тема, която е била предпочитана от не един и двама автори. Класическите примери за това са автори като Владимир Лоски, прот. Йоан Майендорф, Христос Янарас и Пергамски митр. Йоан (Зизиулас).[26] Православният персонализъм беше дискутирана тема и по време Светия и велик събор на Православната църква, проведен през 2016 г. на о-в Крит.[27] Какво обаче е характерно за начина, по който възприема човешката личност митр. Калистос (Уеър)?

Човекът, независимо от целия си хилядолетен опит и всички натрупани знания, е и остава тайна. Тази констатация няма нужда от особено аргументиране. Като свой ключ за поне частично вникване в тази тайна християнството вече две хиляди години предлага разбирането за човека като тайнство. Както всичко в християнството, и това разбиране, естествено, стъпва върху онова, което в Църквата се приема по Откровение – откровение за сътворяването на човека по Божи образ и подобие (Бит. 1:26-27). Това откровение лежи в основата на всяка християнски издържана антропология. То, разбира се, лежи в основата и на разсъжденията върху голямата тема за човешката личност в богословието на митр. Калистос. Въпросът за човека присъства в значителна част от писменото му наследство, но два от неговите текстове са задължителни, в случай че искаме да имаме добра идея за вижданията му в тази връзка: „Тайнството на човешката личност“ и „Човешката личност като образ на Светата Троица“,[28] които, взаимно допълващи се, четени заедно, предлагат почти цялостна картина на богословския възглед на митр. Калистос (Уеър) за човека като тайнство.

Човекът като тайнство и човекът като чудо са водещите мотиви в антропологията на Диоклийския митрополит. Те са взаимно преплетени и могат да бъдат разбрани само във взаимна връзка. Видимият човек е храм на откровяващия се в него невидим Бог – цитира той един отговор на св. Пахомий Велики, и в това за него е „най-върховното“, което може изобщо някога да бъде видяно: „истинското чудо: човешко същество, сътворено по Божи образ и подобие“.[29] Сътвореният по Божи образ човек е по този начин част от тайнството и на Самия триличностен Бог, което е тайнство на вътретроичната споделена и взаимна, но и екстатична, изхождаща, отдаваща се – едновременно съкровена и жертвена Негова любов.[30]

Четири са елементите в богоподобната човешка личност, които за митр. Калистос са най-важни за вникването в нея като тайнство. Тези елементи той определя като свобода, благодарение, причастност и растеж.

След като Бог твори човека не по принуда, а единствено от Своята любов и свобода, то и така сътвореният човек е сътворен свободен – със свобода на избора, с възможност за самостоятелно вземане на морални решения. Тази свобода, освен това, превръща всеки отделен богоòбразен човек в безкрайно ценен и цел сам по себе си, тъй като всеки човек „… отразява божествения образ по свой уникален, неповторим начин“.[31] Тук се разкрива истинският християнски хуманизъм, противопоставен на обезличностяването на човека и редуцирането му до индивид и статистическа единица.

От своя страна, разликата между индивид и личност се открива единствено когато на човека се гледа в троична светлина. Човекът е индивид тогава, когато – в противоречие с божествения образ, по който е сътворен – живее „изолиран от другите, его-центричен и непривързан към никого… Това, което ни прави личности, е общуването“.[32] Тук митр. Калистос вижда и същността на християнския персонализъм, който е „точно обратното на индивидуализма“. Общението според троичния образец е това, което „разграничава личността от индивида“. В образа на Светата Троица не се забелязват индивиди: „… там присъства единствено образът на личността“.[33]

Нататък, дарената със свобода на избора и самосъзнание човешка личност е такава, от която се очаква да има и съзнание за благодарност, да бъде човек, който е евхаристиен. Не само да се ползва егоистично от света, в който пребивава, а и евхаристийно да принася обратно творението на неговия Творец, защото „… в този акт на приношение всеки става наистина човек, наистина личност“.[34] Казаното тук е в непосредствена връзка с темата за постоянната молитва – затова защото, „… ако ние сме наистина човеци във вътрешния си живот, молитвата ни ще бъде проникната от дух на благодарност“.[35] Не прошението, а благодарението е това, с което трябва да започва всяка молитва. В това митр. Калистос е категоричен: „… Преди да надникнем надолу – към собствената си грозота, трябва да се вгледаме с благодарност навън и нагоре, към славата Божия“.[36] Там, където молитвата се оказва влизане в постоянния, вечния божествен разговор между Отца, Сина и Светия Дух, където – от действие изключително на човека – молитвата се оказва „… в действителност действие на някой друг“, където се разбира, „… че на най-дълбоко ниво не сме ние, които се молим, а Бог се моли с нас. И Бог, Който се моли с нас, е триединният Бог“.[37]

А затова и свободният, евхаристиен човек е и човек в общение. В общение с Бога и с другия. Сътвореният по образа на троичния Бог, Който „не е изолирана монада“, а Бог-в-общение, „… е призван да открови себе си, като Бога, в общност или причастие“.[38] Не може да стане наистина човек такъв, който живее за себе си, а не за другите. Нещо, което намира израз и в молитвата на християните, научени от Господа да казват не „Отче мой“, а „Отче наш“. Същото митр. Калистос имплицитно препоръчва и в случая с Иисусовата молитва, която чисто по християнски би следвало да завършва в множествено число: „… помилуй нас (ще рече – всички нас) грешните“.[39]

Аргументирано малко по-различно, казаното звучи така: след като сътворяването на човека е съборен акт, израз на споделената вътретроична любов („да сътворим човек“ – Бит. 1:26), то и Божият образ в човека е следователно троичен образ; след като „Бог не е любов-в-себе-си, а взаимна, споделена любов“, след като Той е „общение, самораздаване, солидарност и точно в този план човешката личност е образ Божи“, то, следователно, и осъществяването на този образ става възможно за човешката личност само тогава, когато тя е личност в общение, във връзка. „Да бъдеш човек – настоява Диоклийският митрополит – означава да споделяш“.[40]

Четвъртата характеристика на богоòбразната и богоподобна човешка личност, на която митр. Калистос акцентира, е растежът, постоянното израстване. Това той схваща в непосредствена връзка с разбирането си за живота на човека като постоянна динамика и път. Пътят на израстването е в същността си път към достигане до богоподобието, към пълнотата на обòжението, което – за разлика от Божия образ – не е даденост, а за-даденост: „Човекът-пътник, homo viator – говори Диоклийският митрополит, – има живота си като пътешествие от образа към подобието“.[41] Този растеж, това израстване, които според св. Григорий Нисийски продължават „без прекъсване не само в настоящия живот, но и през вечността в бъдния век, … на небесата“, завършват предложеното ни от митр. Калистос описание на човешката личност. В това описание има и елементи на едно богословие на историята, което смело заявява: „Вечността, също като историята, не е затворен кръг, а издигаща се нагоре линия, не е геометрична точка, а вечноиздигаща се спирала“.[42]

По тази вечноиздигаща се спирала на възхождането тукашният живот на човека е само начало, предговор или въведение към голямата книга, чието съдържание се открива едва след отминаването от този свят. Отминаване, което – като всички истински богослови на светлината и радостта – митр. Калистос твърди, че следва да стане също радостно.[43]

*   *   *

Днес, когато той вече не е сред нас, за нас остава утехата, че неговото вдъхновяващо богословско творчество е сравнително добре представено и у нас. Първото по-цялостно и сериозно представяне на митр. Калистос беше през 2002 г., когато, във връзка с първото и последно негово посещение в страната ни, на български език се появи вече цитираният сборник Тайнството на човешката личност: исихастки студии. Последва го Православният път,[44] а през 2019 г. се отпечата и Царството вътре в нас – първи том от неговите Събрани съчинения. Междувременно статии, студии, лекции и изказвания на митр. Калистос бяха преведени и публикувани в специализираните периодични издания и в Интернет, което прави Диоклийския митрополит въобще един от най-добре представените на български език съвременни православни богослови. При все това, раздялата ни с него е добър повод да се мисли и за едно наистина изчерпателно и систематично превеждане и издаване на български език на неговите трудове.

В нашето съвремие, когато в Църквата все по-агресивно се налага едно опростено, елементарно виждане за богословието, нейните епископи-учители като митр. Калистос (Уеър) ни помагат да оставаме във верния път на творческото осмисляне на вярата – като противоотрова срещу опитите за елементаризирането ѝ и превръщането ѝ в обезсолена доктрина, свеждана до идеология, експлоатирана за чужди на Църквата цели. На всичко това митр. Калистос отговаря с едно наистина вдъхновяващо богословие, изпълнено със светлина и радост, с благодарност заради чудото на човека, с чиста любов към Христос и Неговата Църква.

* За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 8 (175), 2022, с. 5-17; публикува се в Живо Предание по повод годишнината от упокоението на митр. Калистос, † 24 август 2022 г. (бел. ред.).

[1] Същото, със свои думи, отбелязва и о. Стефан Стефанов в своя In memoriam, посветен на митр. Калистос, озаглавен „Православният път, по който ни поведе митрополит Калистос (Уеър)“ – В: сп. Християнство и култура, 7 (174), 2022, с. 5-7. Напълно вярно е написаното от него, че митр. Калистос „… можеше да говори популярно, но много от текстовете му го показват и като много дълбок богослов… богословието не е тема, откъсната от реалния живот, а органична част от световната култура и духовен синтез на общочовешката култура… Ако трябва да откроя какво от харизматичната личност на митрополит Калистос поставям на първо място, то е дарът му да извлича богословие от всичко и всичко да превръща в богословие“ (с. 6).
[2] Така го нарича и о. Брандън Галахър: „Първият вселенски учител на православието от глобалната епоха“. Виж: Gallaher, B. „True Man: Kallistos of Oxford as Orthodoxy’s First Universal Teacher of the Global Age“ – публикувано на 6.09.2022 г. на страницата Public Orthodoxy (тук).
[3] Достъпно на български в печатното издание от 2014 г. на изд. „Омофор“, както и, в друг превод, в проекта Живо Предание (тук).
[4] Всички пасажи от Православния път тук се привеждат според превода в Живо Предание.
[5] „Слово и безмълвие във Филокалия“ – В: Християнство и култура, бр. 7 (174), 2022, с. 17.
[6] Пак там, с. 16.
[7] В превод на български – в сп. Християнство и култура, бр. 2 (109), 2016, с. 11-18.
[8] Пак там, с. 11-12.
[9] Пак там, с. 12.
[10] Пак там, с. 13.
[11] Пак там, с. 14.
[12] Пак там, с. 15.
[13] Пак там.
[14] В превод на български – в Живо Предание (тук); в оригинал лекцията е достъпна в YouTube (тук).
[15] Виж, например: „Непрестанно се молете: идеалът за постоянната молитва в източното монашество“ или „Мълчанието в молитвата: значението на безмълвието“ – в българския превод на първия том от събраните съчинения на митр. Калистос: Царството вътре в нас, С.: „Омофор“ 2019, с. 134-154; 155-191.
[16] Пак там, с. 143.
[17] Пак там, с. 144.
[18] Пак там, с. 145.
[19] Пак там.
[20] Пак там, с. 217-257.
[21] Пак там, с. 221.
[22] Пак там, с. 222.
[23] Пак там, с. 226-227; курсивът е мой (Б. М.).
[24] Пак там, с. 238-239.
[25] Пак там, с. 248; курсивът е мой (Б. М.).
[26] За Владимир Лоски виж, например: Макгъкин, Д. „За Мистическото богословие на Източната църква“ – В: Християнство и култура, 9 (146), 2019, с. 31-49. За прот. Йоан Майендорф: Методий (Зинковски), йером. „За богословския персонализъм на прот. Йоан Майендорф“ – В: Живо Предание (тук).
[27] Повече за тези дебати в: Ладусьор, П. „Човеци или личности?“ – В: Християнство и култура, 6 (123), 2017, с. 94-96.
[28] И двата текста са достъпни, в превод на български, в сборника статии и студии на митр. Калистос (Уеър), озаглавен Тайнството на човешката личност: исихастки студии (С.: „ЛИК“, 2002).
[29] „Тайнството на човешката личност“ – Там, с. 19.
[30] „Човешката личност като образ на Светата Троица“ – Пак там, с. 160.
[31] Пак там, с. 21.
[32] Пак там, с. 158-159.
[33] Пак там.
[34] Пак там, с. 22.
[35] Пак там.
[36] Пак там, с. 23.
[37] Пак там, с. 153; курсивът е мой (Б. М.).
[38] Пак там, с. 24.
[39] „Слово и безмълвие във Филокалия“, с. 11, 12.
[40] Пак там, с. 156-158.
[41] Тайнството на човешката личност, с. 27.
[42] Пак там, с. 28.
[43] Виж: Царството вътре в нас, с. 51-81. Разсъжденията, предложени от митр. Калистос (Уеър) върху смъртта и възкресението, са част от най-съдържателното, което съвременното православно богословие е дало като свой принос в осмислянето на тази последна тайна на земното човешко битие.
Текстът е достъпен и в Живо Преданиетук (бел. ред.).
[44] Виж тук, бел. 3.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/dw3fw 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 191Андрей Зубов
Енигмата Русия

Гилбърт Кийт Честъртън
Въведение към Книга на Йов

Ардялски митрополит Антоний (Пламадеала)
Жива вода. Слово в Неделя на самарянката

Свещ. Ивайло Борисов
Стих, преливащ във вечност

Полезни връзки

 

Препоръчваме