Духът на Рождеството

Дълго преди кулминацията си този дух се чувства навсякъде и от всички. Отдавна е превърнат в индустрия, но независимо от комерсиализирането си празникът наистина прави хората (или поне забележителна част от тях) по-добри. С извинение за клишето. Не съм наясно със статистиката, но и без нейната помощ мога с много висока степен на вероятност да предположа, че това е времето на най-голямата благотворителност и най-многото човечност. Тъкмо човечност и тъкмо в навечерието на раждането на най-важния човек: Богочовека. Независимо по какъв начин се възприема съдържанието на празника, независимо дали в Христос се вярва или не, и как точно се вярва, независимо от цялото огрубяване и обезчовечаване на човешкия ни живот, в тези дни наистина има, случва се „нещо”, което по друго време го няма и няма как да се „случи”. И, отново с извинение за клишето, но хората наистина стават по-добри.

По-приемащи и по-опрощаващи, по-мили и сърдечни, тихи и смирени (наистина смирени), обичащи и обичани, открити и отворени, очакващи и протягащи ръка, сърце, дух и каквото и да било, и в крайна сметка – повече хора. Човеци, битийстващи в своята заедност – така, както ги е виждал Творецът преди, в и подир акта на творението: „Да бъдат всички едно” (Иоан 17:21). Често и от мнозина цитиран цитат, но не чак така често цитирано продължение: „… та да повярва светът, че Ти си Ме пратил”.

Парадоксално е, но „светът” изглежда много повече повярвал в сравнение с онези, които Същият Този, Който се ражда, е призовал и продължава да призовава в Църквата Си – в това свещено пространство, дето всичко би трябвало да изглежда наистина истинско и неподправено богочовешко. Действителността обаче е друга (тъкмо действителността – а не „теорията”) и духът на Рождество присъства много повече сред външните – онези, що не знаят Благовестието, но го чувстват, отколкото сред другите, които го знаят, но не могат да го понесат. Именно да го понесат. Защото едно е това, в което „вярват” и което (формално) изповядват, а друго – което живеят. И духът на Рождеството не успява да им донесе онова, заради което в крайна сметка Господ дойде сред нас – „да събере наедно и разпилените чеда Божии” (Иоан 11:52). Да ги събере и да ги накара, ако не да се обикнат, то поне да се научат да се понасят. Да изпълнят – противно на Господния максимализъм – минималното, не максималното изискване.

Вместо да събират с Него, тези истински „ревнители” на Богочовека (sic!) горещо предпочитат да разпиляват и се опияняват в необходимостта си да са „не-заедно”, което често (всъщност почти без изключение) се възприема като знак за някаква „истинност”, „ревност” и „достоверност” по и във вярата. И така, духът на Рождеството се превръща от Дух на Истината, съ-действал, заедно с цялата божествена Троица, за охристовяването на човека, за неговото обὸжване и о-човечване, в дух на разделението – дух, който твърде много предпочита онова, що е от този свят, пред другото – що е Божие.

Тъжно е, но и тази година Духът на Рождеството на Господа отстъпи място на един друг дух, който няма (няма и да проима) нищо общо нито с Господа, нито с Духа, Който съдейства за Неговото раждане като Човек. На Неговото място отдавна се е настанил духът на разделението и острастяването, на нерадението и самодоволността. Дух, който някога подхранваше една съвсем конкретна „Партия” и едно съвсем конкретно нейно отроче – „Комсомола”. Уви! (… който има очи, да чете, и който има уши, да слуша…)