Българската православна църква и паметта за мъчениците и изповедниците на вярата, пострадали от комунистическия режим

Осмислянето и оценката на комунистическото минало на страните и народите от бившия „социалистически блок“ е процес, който продължава вече трето десетилетие, и проблем, който все още не е намерил еднозначно решение в обществата, преминали през практическото реализиране на идеите на марксизма и ленинизма. За мнозина това минало е травматичен спомен за отнета свобода и преживени репресии, докато за други то продължава и до днес да бъде обект на носталгия. Така, в страните, преминали през епохата на изграждането на „развитото социалистическо общество“, днес сме свидетели на най-различни начини за справяне с това минало, вариращи от тоталното му отричане и морално заклеймяване до оправдаването му и повече или по-малко прикритите опити за неговото легитимиране като време на някакъв „възход“ и естествен етап от развитието на съответните общества и държави.

Нееднозначно продължава да бъде осмислянето на комунистическото минало и в неговия църковен контекст. Държавното преследване на християнската вяра и опитите за нейната подмяна с комунистическата идеология е горчив опит, преживян във всички страни и общества от „социалистическия лагер“. На репресии и гонение са подложени християните от всички изповедания, попаднали в хватката на комунистическата власт – както православни, така и римокатолици, и протестанти от различните разклонения на реформираното християнство. Тоталитарният атеистичен режим не подминава никого.[1] За всички християни, преживели десетилетията на държавен атеизъм през двадесетото столетие, тази епоха може без преувеличение да се сравни с времената на най-тежките и кървави гонения против Църквата: в Римската империя или под мюсюлманска и друга иноверна власт. Същевременно обаче нашите църкви и общества все още остават в дълг към паметта за стотиците и хиляди жертви на комунистическите репресии, а причините за това са от най-различен характер, но всички те имат отношение към механизмите на функциониране на паметта за живите свидетели на Христос от тази епоха.

Тук е мястото да се отвори скоба и предварително да се припомни, че за Църквата паметта е въпрос не само на формален спомен за лица и събития от миналото, но преди всичко на литургично възпоменаване (ἀνάμνησις) – на първо място, за Христос и за всички, които във времето са се уподобили на Него, в свидетелството си за Него, и на второ място въобще за всичко онова, което има отношение към Божието домостроителство за света.[2] Тази особена памет няма отношение към времето като χρόνος, а към литургичното време (καιρός), и най-вече – към времето като вечност (αἰών). В своя най-дълбок смисъл паметта на Църквата представлява литургична памет „… за починалите във вярата праотци, отци, патриарси, пророци, апостоли, проповедници, евангелисти, мъченици, изповедници, въздържници и за всеки праведен дух, завършил във вяра“.[3] В този смисъл формалната канонизация на светците е не толкова необходимост на Църквата като Тяло Христово, а признак за будното съзнание на конкретната Христова общност – на онези, които трябва да свидетелстват тук и сега за своите „наставници във вярата“, и – като имат пред очите си „свършека на техния живот“ – да подражават на вярата им (Евр. 13:7).

И така, какво може да се каже днес за паметта за мъчениците и изповедниците от комунистическия период вътре в Българската православна църква? За какво точно може да бъде свидетелство отсъствието и досега на нито една формална канонизация на някой от тези иначе, както вече стана ясно, по дефиниция присъстващи в литургичната памет на Църквата Божии светци? Отговорите на тези и на още многото, сходни с тях, въпроси не могат да бъдат лесни и кратки, и по необходимост изискват анализ както на събитията и процесите от разглежданото време, така и на онова, което последва историческия крах на комунизма. Без претенции за изчерпателност, в следващите страници ще се опитаме да потърсим поне част от тези отговори.

*   *   *

Както е добре известно, в случая с България, както и с всички европейски страни от „социалистическия лагер“ без СССР, комунистическият период започва след края на Втората световна война (1945-1946 г.) и продължава до разпада на „системата“ през 1989 г. В български условия дори началната граница на този период трябва да бъде изтеглена още по-рано – през есента на 1944 г., когато вследствие от извършения на 9 септември с. г. държавен преврат е установена властта на т. нар. „Отечествен фронт“, с което страната се оказва в сферата на влияние на Съветския съюз. И в България, както и другаде, това е период на гонение и тежки репресии срещу християнската вяра. Вярно следвайки опита на СССР, новата държавна власт също провежда последователна репресивна политика на преследване против изповядващите християнството от всичките му разклонения. Без да подминава нито едно от представените в страната изповедания, тази нова власт обаче безспорно разпознава своя най-голям и опасен враг в лицето на Православната църква, която в България е с най-голям авторитет и най-силно влияние сред народа.

От самото начало на новия режим Българската православна църква е подложена на системен държавен контрол и безскрупулна намеса в нейния вътрешен живот, които имат за цел постепенното ѝ маргинализиране, обществено дискредитиране и осмиване на православната вяра, и замяната ѝ с комунистическата идеология, като много често – особено в първото комунистическо десетилетие, но и след него, това е съпроводено и от физическа разправа с представители на нейния клир и миряни, проявяващи твърдост и характер в християнското си свидетелство. Според съвсем приблизителни оценки, още до края на 1944 г. – без съд и присъда – в страната са избити над 150 свещеници и монаси, като от следващата година този брой започва рязко да намалява, но данните за изгубили живота си свещенослужители на БПЦ продължават чак до 1959 г. Днес изследователите разполагат с документирани данни за 219 избити в периода 1944-1959 г. клирици на БПЦ – включително един митрополит,[4] но по общо признание това е една много малка част от реално ликвидираните, тъй като огромен брой от изпълнените след 9 септември 1944 г. в България смъртни присъди (не само над свещенослужители, но и въобще) просто не са документирани, а много от документите за тези присъди са впоследствие унищожени.

По сходен начин стои и въпросът с изповедниците на вярата от комунистическия период. Сред засвидетелстваните към момента 262 жертви на комунистическия тормоз фигурират имената на деветима висши клирици (екзарх Стефан, патриарх Кирил, още шестима митрополити от Св. Синод и един епископ), деветима архимандрити и игумени на манастири, един йеромонах и две монахини, и общо 239 енорийски свещеници. Практически обаче броят на жертвите на комунистическия тормоз, включително и на преследваните заради принадлежността си към православната вяра, е неизчислим. Репресивните мерки срещу тях варират в богата палитра между отнемане на имущество, парични глоби и лишаване от граждански права, през тъмничен затвор, заточение в т. нар. „трудововъзпитателни“ лагери,[5] нечовешки изтезания, психически и физически тормоз – до откровени опити за убийство, смърт вследствие на изтезанията и др.[6]

Редом с бруталните убийства, тормоза и изтезанията, репресивната политика на комунистическата държавна власт към Църквата включва безпрецедентно ограничаване на обществената дейност на Църквата. Мерките включват ограничаване и поставяне под държавен контрол на нейната книгоиздателска дейност и периодични печатни издания, изваждане на основания през 1923 г. Богословски факултет при Софийския университет от структурата на университета и обособяването му като Духовна академия на Св. Синод, при това под непосредствения контрол на службите за сигурност, с ограничаване броя на приеманите студенти и на контактите на преподавателите там с външния свят и др. Колкото до широко разгърнатата до 9 септември 1944 г. социална дейност на Църквата, изразявала се в поддържането на сиропиталища, старопиталища и всевъзможни форми на благотворителност, същата е практически прекратена, а благотворителните фондове на името на отделни митрополити и др. са присвоени в полза на държавата. Ограничен е и достъпът на миряните до богослужението, а малцината, които все пак продължават да посещават църковните служби, са подложени на преследване и различни репресивни мерки като уволнение от работа, отказ на достъп до висше образование и др. под.[7]

Други репресивни мерки в посока маргинализиране обществената значимост на Църквата са налагането на една нова гражданска ритуалистика, която по комичен начин копира църковната, но практически – от гледна точка на държавното законодателство – прекратява законовия характер на извършваните от Църквата ритуали (като кръщения, венчания, опела и др.), забраната на храмостроителството и основаването на манастири, като редица храмове и манастири са иззети от държавата и са практически затворени – с превръщането им в „паметници на културата“. Стига се и до разрушаването на десетки църкви, параклиси и дори на цели манастири, какъвто е случаят с Габровския девически манастир „Св. Благовещение“ и с манастира „Св. Йоан Предтеча“, до гр. Ахтопол, а има и манастири, превърнати в казарми, в трудово-възпитателни лагери и др. Особена гавра с Църквата е отнемането от нея на Гигинския манастир „Св. св. Козма и Дамян“ и превръщането му в първия български „концлагер“ след Деветосептемврийския преврат, както и национализирането на Рилския манастир и превръщането му в музей в периода 1961-1968 г., след което монасите получават правото да се завърнат, но само в случай че манастирските богослужения ще се провеждат във време, когато „Музеят“ не работи. От подготвяните за издаване Дневници на Българския патр. Кирил дори става ясно, че след 1961 г. и национализирането на манастира Св. Синод обмисля ново място за пренасяне мощите на св. Йоан Рилски. Колкото до разрушените от комунистите храмове, особено поразяват с варварството си случаите с храм „Св. Богородица“ в с. Яна, Софийско, строен през десетото столетие, и особено с емблематичния за гр. Русе храм „Всех Святих“.[8]

Всичко това превръща живота на Църквата през този период в истински кошмар и до голяма степен успява да заличи постигнатото през десетилетията след учредяването на Българската екзархия в 1870 г. Църковният живот в страната е сведен до минимум, а на Църквата са отредени единствено представителни функции, естествено произтичащи от необходимостта на новата „демократична“ власт да се легитимира в международните си отношения като такава, която зачита и спазва всички „права на човека“, включително и религиозните.

В този ключ може да бъде прочетена и подкрепата, която правителството дава за въздигането на Българската православна църква в Патриаршия през първата половина на 1953 г. Както и всички въобще „грижи“ на „народната власт“ към нея, които често са изтъквани от защитниците на предишния режим, когато става дума за положението на Църквата в комунистическа България.

Другата официално призната през комунистическия период заслуга на Църквата е нейната роля през османския период – за съхраняването на „българската национална идентичност“, българския език, традиции и др. под. – функция, каквато Църквата, която по характера си е вселенска и наднационална, в действителност никога не е имала, но която функция до голяма степен и днес по инерция остава наложена в общественото съзнание в България, като основна характеристика на Българската православна църква и, – заедно с вече споменатата ѝ представителна функция, – оправдание за държавната подкрепа и „прегръдка“ за нея.

Изобретателна и последователна през всички фази на комунистическия период, репресивната политика към Църквата, все пак, не успява да прекрати съвсем същинския църковен живот, но успява да му нанесе огромни вреди, чиито последици се наблюдават и продължават да тровят живота ѝ и до днес. Сред тях е и вербуването на избрани лица от висшия клир и свещенството от органите на властта – лица, определени специално за осъществяването на контрола върху живота на Църквата. Водеща роля в това отношение има държавният Комитет по църковни въпроси към Външно министерство, който чрез конкретни свои хора вътре в църковното ръководство кадрува и влияе върху вземаните от свещеноначалието решения и въобще върху цялостния ход на църковния живот както в страната, така и в задграничните епархии на БПЦ, които впрочем представляват не по-малка „грижа“ за комунистите в сравнение с църковния живот в самата България. По-късно, в началото на 70-те, този Комитет е постепенно изместен от Държавна сигурност – тайна служба за разузнаване и контраразузнаване, към която от 1973 г. започва работа и подразделение „Културно-историческо разузнаване“ – прословутият Четиринадесети отдел на Първо главно управление на ДС, на който е поверена и държавната „грижа“ за Българската православна църква.

Така в паметта на Църквата, редом с мъчениците и изповедниците на вярата, вече изплуват и образите на архиереи, свещеници и миряни, които съзнателно сътрудничат на репресивния апарат. Осветлени днес, благодарение на свободния достъп до архивите на Държавна сигурност, техните имена и тяхната дейност през комунистическия период допринасят за очертаването на една още по-пълна картина на живота и положението на Църквата през този период и за съставянето на още по-ярки портрети на мъчениците и изповедниците на вярата от онова време, като спомагат техните образи още по-живо да изпъкват пред нас със своето величие и своето истинско християнско свидетелство.

Всички тези едри щрихи към големия разказ за живота на Православната църква в България през комунистическия период от нейната история ни помагат поне донякъде да разберем явленията и процесите, настъпили след краха на комунизма, в края на 1989 г., с което стигаме и до голямата тема за започналия в Българската православна църква през пролетта на 1992 г. разкол.

В дисонанс с радостта от настъпилите след 10 ноември 1989 г. промени и противно на обществените очаквания, скоро след възвърнатата на Църквата свобода тя отново се оказва в капана на своето комунистическо минало и вътрешно разделена. В Българската православна църква назрява и на 18 май 1992 г. официално избухва разкол, инспириран от новата и вече „демократична“ държавна власт, но в основата на който стоят все още живите стари структури и механизми за контрол над Църквата от времето на комунизма – отново в лицето на хора от висшето църковно ръководство. Една групичка архиереи от Св. Синод, активно подкрепяни и от новата власт, обявяват за „нелегитимен“ избора от 1971 г. на покойния Български патриарх Максим (1914-2012) и се самопровъзгласяват за нов – „алтернативен“ синод, който ще се заеме с очистването на Православната църква в България от остатъците от нейното комунистическо минало. Парадоксално, а всъщност закономерно – от гледна точка на наследството от комунистическия период – начело на този „алтернативен синод“ застават онези архиереи, които до 1989 г. са най-активните и най-верни сътрудници на комунистическите тайни служби, и които са играли ролята на необходимите инструменти за провеждането именно на политиката на тотален контрол над Църквата – неща, които обаче към онзи момент са известни все още само на малцина „посветени“ и за които на обществото като цяло тепърва предстои да разбере.[9]

Наред с всички останали поражения и отрицателни въздействия върху живота на Българската православна църква, този разкол имаше като свой резултат и замразяването за дълъг период от време на осмислянето вътре в самата нея на комунистическия период от нейната история. Както, разбира се, и изкривяването на обществения дебат върху тази част от българското минало. Времето на разкола (1992-2004 г.) изигра необходимата роля за объркване и раздвояване на общественото мнение относно случвалото се в близкото минало и онова, което става в новото настояще на Църквата, и – като размени ролите на главните действащи лица – обезсили този дебат именно във времето, когато той можеше и когато трябваше да бъде проведен. Оглавяването на разкола в Българската православна църква от митрополитите, сътрудничили най-активно и вярно на тайните служби през времето на комунизма, заставането им в позицията на „морални съдници“ и хора, които идват, за да възстановят истината и справедливостта в Църквата, съпроводено с тяхното активно, при това съвсем публично, ангажиране с новата държавна власт, политизираха и изкривиха до неузнаваемост ситуацията в Българската православна църква, раздвоиха и окарикатуриха нейния публичен образ, а с това и практически обезсмислиха въобще обществения разговор и дебат над мъченичеството и изповедничеството в Църквата през комунистическия период.

Днес – четвърт век след събитията от 1992 г. – Българската православна църква все повече се отърсва от нанесената ѝ от разкола травма и постепенно подновява вътре в себе си дебата за комунистическото минало, свидетелство за което е започналата по решение на Св. Синод от 31 март 2016 г. процедура по канонизация на убития на 8 ноември 1948 г. Неврокопски митр. Борис (Разумов) – един от най-достойните български архиереи от миналото, с право наричан съвестта на Българската православна църква, който пада убит от ръката на свой бивш свещеник, вербуван от комунистите да извърши това убийство – в двора на храма, в който е отслужил последната си Литургия. Убийство, представлявало в действителност изпълнение на неофициална смъртна присъда, издадена от властите – с цел ликвидиране на един от най-непреклонните архиереи на Православната църква в България, категорично противопоставял се на всички опити на безбожната тоталитарна и атеистична държава да осъществява контрол не само в неговата епархия, но и въобще в цялата Църква.[10]

Голямо предимство на Българската православна църква в процеса на осветляване паметта на мъчениците и изповедниците, пострадали през комунистическия период, е регламентираният свободен достъп до архивите на Държавна сигурност и на останалите институции, имащи отношение към живота на Църквата в онзи период. Другото голямо нейно предимство в тази връзка е извършеното, благодарение на разсекретените архиви, огромно количество изследователска работа от богослови и историци, чийто трудове са сериозна основа не само за подновяване и активизиране на вътрешно-църковния дебат върху комунистическото минало, но и за започването на още много процедури като тази за Неврокопския митр. Борис.[11] Само бъдещето ще покаже какви насоки и развития ще претърпи и до какви резултати ще доведе вътрешно-църковният и обществен дебат над комунистическото минало и посткомунистическото настояще на Православната църква в България. На онези, които имат уши, Христос ясно е казал, че „няма нищо тайно, което да не стане явно; и нищо не е станало, за да бъде скрито, но за да излезе наяве…“ (Марк 10:26). Хилядолетният опит на Христовата Църква ясно сочи, че рано или късно истината тържествува и „Бог поругаван не бива“, защото „каквото посее човек, това и ще пожъне: който сее в плътта си, от плътта ще пожъне тление; а който сее в духа, от духа ще пожъне вечен живот“ (Гал. 6:7-8).

Надяваме се, че започнатото с откриването на процедура за канонизация на една от най-свидните жертви на Българската православна църква, дадена в комунистическия период, Неврокопски митр. Борис, ще бъде само началото на дълъг и плодотворен процес на пробуждане на църковното съзнание и възкресяване на паметта за стотиците и хиляди жертви на безбожния комунистически режим. Друг знак за това пробуждане виждаме във възстановяването и освещаването на 10 септември 2017 г. на разрушения от комунистите, в далечната 1975 г., русенски храм „Всех святих“. Храм, който изпратените някога от властта багери бяха разрушили, за да се построи на неговото място поредният комунистически „пантеон“, и който след падането на комунистическия режим русенци, подкрепени и от Църквата, и от българската държава, успяха да възстановят.

За този нов-стар храм – в словото си при освещаването му – Високопреосвещеният Русенски митрополит Наум изрече паметните думи: „Историята и съдбата на русенския храм „Всех Святих“ е история и съдба на всички нас – на нашия народ, на Православната ни църква и на нашата държава. История, която е белязана от възходи и падения, от възторзи и покруса, от епохи на величие и от дни на скръб. История, която познава както разрушението, така и съграждането. Радостни сме, че днес духът на разрушението и на отрицанието отстъпва пред онзи порив, който въздига душите и сърцата ни нагоре: към светлината и към висините, към онова, което е Божие и е „благоугодно Богу“ (Еф. 5:10)“.[12]

Паметни и пророчески думи, чието изпълнение, надяваме се, тепърва предстои.

* Доклад, изнесен на 23 октомври 2017 г. в Букурещ, в превод на румънски език, чрез свещ. Кирил Синев, Русенска епархия, пред Международната научна конференция „Животът на православните църкви през комунистическата епоха – преследване, съпротива, свидетелство“ („The Life of Orthodox Churches During the Communist Era – Persecution, Resistance, Witnessing“), посветена на паметта на жертвите на Църквата от комунистическия период. Предстои публикуване в сборника с доклади от конгреса (бел. ред.).