Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Доростоло-Червенски митрополит Василий – кратък биографичен очерк и опит за архипастирски портрет

Сряда, 24 Май 2017 Написана от Борис Маринов

Dorostolo Chervensky mitr VasiliyВторият по ред Доростоло-Червенски митрополит на възстановилата през 1870 г. самостоятелния си живот Българска православна църква се ражда със светското име Васил Михайлов, през лятото на 1847 г., в древния Константинопол – столица и сърце на някогашната Османска империя. Принадлежи към семейство на занаятчия-кожухар – преселник от търновското село Малък Чифлик. Основното си образование получава в българското училище при храма „Св. Стефан” на Златния рог, след което от 1861 до 1865 г. се обучава в Белградската гимназия. Преждевременно завърнал се от Сърбия, вследствие от приетия през 1865 г. закон, че в гимназията не могат да се обучават чужденци, от октомври 1865 г. той изучава гръцки – отново в българското училище в османската столица, а през есента на 1866 г. постъпва във висшата Богословска школа на Вселенска патриаршия на о-в Халки. Завършва я блестящо през лятото на 1872 г., като на 27 юни с. г. е постриган в монашество и е ръкоположен в йеродяконския чин. И двете събития стават в „Св. Стефан” – люлката и живата памет на възраждащата се Българска църква.

Дългото, паметно и всеотдайно църковно служение на новия монах и клирик на Екзархията започва като архидякон на един от нейните строители – Макариополския епископ Иларион, който през същата година е определен за пръв български Търновски митрополит и с когото той е духовно свързан още от 1861 г., когато е канонарх на храма „Св. Стефан” и помощник на неговия председател, който е не друг, а именно Иларион Макариополски. От същото време датира и познанството му с неговия духовен старец и пръв екзархийски Доростоло-Червенски митрополит Григорий (Немцов).[1]

След кончината на митрополит Иларион († 16 юни 1875 г.), раздялата с когото преживява много тежко, той се отправя към Русе – центърът на епархията, с която му предстои да свърже целия си оставащ съзнателен живот. От 1875 до 1879 г. той завежда канцеларията на митрополията като личен секретар на митрополит Григорий. През юни 1879 г., със средства, подсигурени лично от епархийския си архиерей, йеродякон Василий отпътува за Германия, където в продължение на общо пет години ще изучава философия и богословие: три години в Мюнхен и Лайпциг, и две в Хайделберг, където се и дипломира. Завръща се в свободната си родина на 30 декември 1884 г., като доктор по философия на престижния както сега, така и тогава Хайделбергски университет.[2]

Завършил по наистина впечатляващ начин образованието си, в началото на 1885 г. младият клирик е ръкоположен от своя духовен старец за йеромонах, а не след дълго е удостоен с архимандритското достойнство и е назначен за протосингел на Доростоло-Червенска епархия, какъвто остава до блажената кончина на митрополит Григорий († 16 декември 1898). През цялото това време архимандрит Василий се радва на пълното доверие на своя митрополит, когото замества пълноценно при всичките му отсъствия от епархията – включително и като председателстващ на епархийския Съвет по делата на митрополията и при избори на свещеници на овакантени места.[3]

Интересен епизод от служението му през този период е изборът (27 януари 1891 г.) и утвърждаването му (24 март 1891 г.) като Софийски митрополит. На тези избори младият архимандрит се оказва предпочетен в компанията на кандидати като бившите митрополити Натанаил Охридски, Мелетий Софийски и Кирил Скопски, Велички еп. Партений и архимандритите Методий (Кусев) – бъдещ митрополит на Стара Загора, Антим (Кънчев) – бъдещ Търновски, и Максим (Пелов) – бъдещ Скопски и Пловдивски митрополит, както и йеродякон Иларион (Пенчев) – бъдещ Неврокопски митрополит. Избор, ясно свидетелстващ за уважението и признанието, на които той се е радвал още тогава в църковните среди и въобще в тогавашното общество. Високия пост, на който е избран, обаче той не приема, за да остане верен на своя духовен старец и да продължи да му помага в управлението и съдбините на Доростоло-Червенската епархия.

В писмо от 27 март 1891 г. до екзарх Йосиф I архимандрит Василий обяснява, че, след като веднъж устно е отказал избора си и отказът му не е бил приет, вместо което му е било дадено време да го обмисли, „подир повторно здраво и строго обмисляне имам чест благопочтително да заявя на Ваше Блаженство, че по никой начин не мога да се съглася да се натоваря с този непоносим за мене товар, като моля… най-покорно да благоволите и уважите това мое окончателно заявление… Като имам предвид любвеобилното сърце на началството си, лаская се да вярвам, че няма да се вмени за тежък грях тази моя постъпка и че ще ми се даде възможност да остана и занапред под благоразположението на многоуважаемото мое висше духовно началство”.[4]

По-различна версия за този отказ представя личният Дневник на екзарха, според когото зад това действие на архимандрит Василий да поеме Софийската епархия стоял всъщност замисъл на митрополит Григорий самият той да поеме столичната катедра, а да остави на Василий Доростоло-Червенската, „която ще дойде повече по вкуса му като [на] човек, който обича спокойствието си”.[5] Дали тези подозрения са били оправдани или не можем единствено да гадаем. Онова, което в случая е достойно за отбелязване, е, че по този начин архимандрит Василий изпълнява едно от най-важните изисквания на монашеското звание – за послушание и преданост към личността и волята на духовния наставник, с когото монахът е свързан в отеческо-синовни отношения, нарушаването на които е противно не само на обикновения общочовешки морал, но и на утвърдената от векове монашеска традиция на Църквата.

Всъщност предаността му към неговия старец е нещо, с което Василий очевидно е добре известен. В надгробното си слово за него, в деня на неговото опело, Софийският митрополит (и бъдещ Български екзарх) Стефан казва: „… Дядо Василий бе образец на коректност, точност и деликатност. Той бе скромен, послушен на дълга си, твърд като скала воин на поста си… Дядо Василий бе признателен на своя именит учител. Признателността той бе довел в своя живот до култ. Тази признателност му даде сили да се откаже от Софийската катедра, за да остане верен и буден страж на Доростоло-Червенската катедра…”.[6] Казаното се потвърждава и от самия Василий, който в частен разговор с акад. Михаил Арнаудов (родом от Русе) веднъж споделя: „… Исках да остана при стареца, за да му изкажа с нещо признателността си, като му бъда помощник”.[7]

Точността изисква да се каже, че всъщност екзарх Йосиф има планове за младия духовник още много преди софийския митрополитски избор, когато през пролетта на 1886 г. той влиза във вижданията му за бъдещ Пловдивски митрополит. Отново в своя Дневник, под дата 26 април 1886 г., екзархът отбелязва: „Днес изпратих Хранов с частно писмо до Симеона [Варненско-Преславски] и Григория [Доростоло-Червенски] да им разкаже възгледите ми касателно устройството [на] Пловдивската и Старозагорската епархии… Писах на Григория да позволи на арх[им]. Василий да дойде… да го видя. За Пловдивската мисля Василий”.[8] Желанието на екзарха да види по-скоро архимандрит Василий като митрополит ще се повтори и по-късно – малко преди провеждането на споменатия софийски избор, когато на 24 ноември 1888 г. той отбелязва по отношение на вече пет години вдовстващата Софийска епархия следното: „… Единственият и най-лесен път… е да представят, според устава, лист от кандидати, от които да се избере с надежда Василий”.[9] Поредно ярко свидетелство за качествата, проявявани още в онова време от бъдещия Доростоло-Червенски митрополит.

Каквито и да са били в действителност така сложните механизми на тогавашната вътрешноцърковна дипломация, каквито и да са били на практика желанията на един или друг от йерарсите на Българската екзархия във връзка с управлението на нейните епархии явно е, че не само личната воля на самия Василий, а и Божията воля за него и за неговия път като монах и духовник през всичките тези години са оставали свързани единствено с неговия старец, митрополит Григорий, и с ръководената от него епархия.

Друг интересен епизод от служението на архимандрит Василий в този период е свързан със съдбините колкото на Църквата, толкова и на тогавашната държава. В 1895 г. той съпровожда Търновския митрополит Климент (Друмев) в Петербург като част от делегацията, изпратена при император Николай II да договори признаването на новия български владетел княз Фердинанд Сакскобургготски от Русия. Проведените по време на това посещение разговори и поставеното от императора ясно и категорично условие българският престолонаследник да премине в православната вяра[10] едва ли са били без връзка и с определянето на архимандрит Василий за духовен наставник на княз Борис Търновски.

Изказано е предположение, че самото решение е взето на 31 януари 1896 г. – два дни преди миропомазването на престолонаследника – на официален обяд в Двореца, в присъствието на екзарха и на митрополит Григорий:

„… Безспорно пътят до това миропомазване е безкрайно труден, но Григорий го извървява достойно и дипломатично, а финалът на тази негова дейност е следният: „В понеделник на 29 януари в 4 часа Негово Блаженство Екзархът, придружен от св. Доростолския и Червенски митрополит Григорий… в дворцови каляски, се отправи за Двореца… В сряда, 31 януари, часът 9 вечерта в чест на Негово Блаженство Българския екзарх Йосиф I се даде в Двореца обед, на който имаха честта да присъстват: Министър председателят д-р Константин Стоилов, Негово Високопреосвещенство Доростолският и Червенски митрополит Григорий…”. Вероятно точно на тази забележителна среща дядо Григорий, знаейки качествата на своя протосингел, аргументирано препоръчва, а Фердинанд възприема архимандрит Василий за духовен възпитател на първородния си син”.[11]

Още едно безспорно признание, до което водят колкото влиянието и съветите на особено близкия с княз Фердинанд митрополит Григорий, толкова и личните качества на младия архимандрит, под чието ръководство и наставничество бъдещият български цар израства като добър християнин, пословично известен с набожността си, със своята скромност и с освободеното си от всяка ненужна парадност поведение при публичните си изяви – въпреки царствения си произход и своето най-високо положение начело на държавата.

Определянето на архимандрит Василий като духовник на престолонаследника е утвърдено и от Св. Синод. В Протокол № 15 от 1 май 1896 г. четем: „§ 8. Писмо № 1883 от 24 февр. т. г. на МВРИ, при което изпраща височайшия рескрипт от 18-й същия м. и моли да се изпълни заповедта на Негово Ц. Височество Господаря относно назначение на Негово Високопреподобие архимандрит Василий, протосингел при св. Доростолска и Червенска митрополия, за духовник на Н. Ц. Височество престолонаследника княз Борис Търновски. Реши се да се проводи на св. Доростолска и Червенска митрополия препис от Височайшия рескрипт и да ѝ се съобщи, че Св. Синод е съгласен за назначението, което Н. Ц. В. князът е благоволил да направи. При това реши се, щото при предстоящия избор за канонически архиерей на Старозагорската епархия, да не се поставя за кандидат Високопреподобния архимандрит Василий по причина на горното му назначение”.[12]

Във връзка с официалното посещение на делегацията в Петербург през 1895 г. е интересно да се спомене и една важна подробност, а именно вътрешното несъгласие на самия екзарх Йосиф, в нея да се включват духовни лица, главно поради две причини: 1) незачитането на Българската православна църква от княз Фердинанд и погазването на държавната конституция чрез кръщаването на престолонаследника Борис Търновски в римокатолицизма и 2) усложняването на дипломатическите отношения с държавите, които не са на страната на Русия, а оттам и затрудняването на успеха на екзархийската мисия извън територията на свободна България поради присъствието на духовни лица в изпращаната към Русия делегация.[13] Независимо от всичко обаче мисията на двамата бележити духовници завършва повече от успешно – както за Православната ни църква, която получава своя бъдещ благоверен цар и възобновената по този начин традиция на православните търновски царе от периода на Средновековието, така и за освободената българска държава, която вследствие от този акт получава своето пълно международно признание.

След кончината на митрополит Григорий в края на 1898 г. Св. Синод определя за наместник и временно управляващ Доростоло-Червенската епархия – до провеждането на избор за нов архиерей – Търновския митрополит Климент (Друмев). Самият избор се провежда на 11 април 1899 г., като кандидатите за нов митрополит са архимандрит Василий, бившият Скопски митрополит Теодосий и Брегалничкият епископ Антим – същият, който през 1891 г. бе получил най-много гласове след архимандрит Василий на избора за Софийски митрополит и който две години по-късно ще наследи в Търново митрополит Климент. И в тази достойна компания обаче доверието на избирателите се оказва на страната на архимандрит Василий, спечелил гласовете на всичките общо 24 епархийски избиратели.[14] Единодушие, оценено и от Св. Синод, който на 4 май 1899 г. официално го посочва за нов Доростоло-Червенски митрополит. Така на 18 юли 1899 г. в „Св. Стефан” на Златния рог е извършена и неговата епископска хиротония,[15] а на 14 август с. г. той е тържествено посрещнат в своя вече престолен град Русе, за да поеме архипастирските грижи за Доростоло-Червенската епархия, начело на която ще остане до края на дните си.[16]

След повече 27-годишно високоотговорно и доброплодно архиерейско служение Високопреосвещеният Василий се упокоява в Господа в Русе, на 24 януари 1927 г., рано сутринта, а е погребан на 27 януари, четвъртък – в притвора на храма „Всех Святих”.[17] Интересни подробности, свидетелстващи за любовта и за високото уважение, които си е спечелил приживе и на които се е радвал владиката, дава официалното съобщение за изпращането му в неговия последен земен път, където четем:

„Опелото завърши в 11 ч. и 10 мин. сутринта… В 1 ч. и 30 мин. тялото на блаженопочившия йерарх бе положено в притвора на храма „Всех святих” от лявата страна. От дясната страна в същия притвор почива митрополит Григорий Доростоло-Червенски, учител и предшественик на покойния митрополит Василий. Гробът бе отрупан с венци. Целият град взе участие в траурното шествие. Всички учреждения и магазини не работеха. Даже дребните занаятчии и индустриалци по собствено желание прекратиха в 11 ч. сутринта работа, та всеки да може с мисълта си да вземе участие в скръбта на Българската църква и народ и да си спомни идеалите, на които покойният митрополит неуморно е служил”.

По-късно, след конфискуването на храма „Всех Святих” от българската държава чрез преминаването му към русенския Градски народен съвет (1964-1965 г.), през 1975 г. тленните останки на владиката, заедно с тленните останки на другите двама, положени там Доростоло-Червенски архиереи, Григорий и Михаил, са извадени и препогребани в притвора на днешния катедрален храм „Света Троица”. По-късно там е погребан и Доростоло-Червенският митрополит Софроний.[18]

*   *   *

Както вече многократно подчертахме, като кириарх на Доростоло-Червенската епархия митрополит Василий оставя трайна следа в историята както на престолния си град Русе и на свързаната с него епархия, така и на цялата ни Православна църква, и на църковно-държавните отношения от онова време. В оставащите редове ще отбележим най-важните моменти от неговото повече от четвъртвековно архиерейско и обществено служение.

Като дългогодишен протосингел (1885-1898), а и от по-рано, като личен секретар на митрополит Григорий (1875-1879), новоизбраният архиерей със сигурност познава повече от добре живота и проблемите на Доростоло-Червенската епархия. Затова още с встъпването си в длъжност той прави пълна обиколка на обширната ѝ територия, набелязвайки нуждаещите се от ремонт храмове, състоянието на гробищните паркове, на енорийския и манастирския живот. Разпорежда и пълна ревизия на епархийските дела. Целта му е надграждането на вече положената от неговия предшественик основа и повишаването на духовния и църковния живот в епархията. С негово благословение, насърчение и най-дейно участие през целия период на митрополитското му служение се прави всичко възможно за въздигането на Доростоло-Червенска епархия до пример и образец за изрядна в своя вътрешен и външен живот църковна област.

През 1902 г., например, в Русе е осветен построеният в 1901 г. и съхранен и днес болничен храм „Св. Василий Велики”, за съграждането на който най-голям принос има тъкмо той. Архиереят активно съдейства и при построяването на гробищния храм „Св. Възнесение Господне” („Св. Спас”), който освещава през лятото на 1914 г.

Нови храмове обаче се строят не само в Русе. С негово благословение и личната му ангажираност такива се появяват навсякъде из епархията – дори и в на пръв поглед незначителни населени места като селата Горно Абланово, Широково, Средна кула, Семерджиево и др. Владиката подсигурява средства и за ремонт на храмове и на други прицърковни сгради, като „Св. Георги” в с. Ряхово и „Св. Успение Богородично” в с. Табачка, като камбанарията в с. Кривня и др.[19]

Като кириарх митрополит Василий развива и активна благотворителна дейност, като по времето на архипастирското му служение се събират средства за най-различни благотворителни цели: за духовната и църковна просвета, за дейността на Българския и на Руския Червен кръст, за помощи за македонските бежанци и за построяването на висше богословско училище: Богословският факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” (при което той е сред хората, които вземат решенията за първите преподавателски имена там) и др. Полага лични усилия и за духовното обгрижване на откъснатото от България след войните добруджанско население, където изпраща свои свещеници и с което поддържа постоянна кореспонденция.[20]

Особени грижи митрополит Василий полага и за колонията на руските бежанци на територията на своята епархия. За богослужебните нужди на руската колония в гр. Русе в началото на 1922 г. той отпуска храма „Св. Николай”, за което получава нарочни благодарности лично от управляващия руските задгранични енории в България – Богучарския епископ и неотдавна прославен Софийски светец и Чудотворец Серафим (Соболев), а мотивацията на решението му е, че така ще се изпълни „един християнски дълг спрямо русите, които живеят в нашия град по неволя”.[21]

С дарителство завършва и животът на този достоен архипастир. Още приживе той завещава на Св. Синод подарения му лично от император Николай II кръст, който след смъртта му да бъде продаден, а с придобитите от продажбата средства – след като се поемат разноските по неговото погребение – да бъде поета издръжката по духовното обучение на младежи от бедни семейства, родом от Доростоло-Червенската епархия.[22] Фондът е образуван с капитал от 60 000 лв. и се управлява от Св. Синод. На 2 юли 1937 г. управителното тяло на Българската църква решава да откупи кръста за 120 000 лв. и да го дари на новородения княз Симеон Търновски при неговото православно кръщение.[23] След кончината си пък, чрез своето завещание, митрополит Василий дарява още общо 26 500 лв. – за храмове, за сиропиталища и бедни деца, за свои близки и др. Раздава и книгите от богатата си библиотека, които разпределя между епархийската библиотека в Русе (книгите на български и на руски език) и библиотеката при Св. Синод в София (книгите на гръцки, френски и немски), а личния си архив и кореспонденция завещава на семейството на един от своите свещеници и свой племенник – Александър Ангелов, който служи в с. Табачка. Разпорежда се дори за най-дребни на пръв поглед неща, като кръстове, икони и др.[24]

По време на своето митрополитско служение, в продължение на общо около две десетилетия митрополит Василий е и член на Св. Синод в София – включително и като негов председателстващ, от 24 февруари 1909 г. до края на 1913 г., когато завърналият се окончателно в България екзарх Йосиф поема това председателство. След кончината на екзарха († 20 юни 1915 г.) това председателство е поето по старшинство от Софийския митрополит Партений (12.2.1845 – 20.6.1918 г.) – до 26 март 1918 г., когато поради тежка болест той моли митрополит Василий да поеме неговите функции. След кончината на митрополит Партений Василий Доростоло-Червенски е отново официално определен за наместник-председател – длъжност, която изпълнява до 22 октомври 1921 г.

Времето на неговото второ председателство е смутно и преломно. Това е времето на края на войните, на подписването на Ньойския мирен договор (27 ноември 1919 г.) и втората голяма национална катастрофа. Според клаузите на този договор Българската екзархия губи своите храмове и енории, попаднали вън от границите на страната (днес известни като „Западни покрайнини”). Държавата се управлява от правителството на Александър Стамболийски, а в Църквата назряват промени, които ще бъдат утвърдени от Втория църковно-народен събор (7.2.1921 – 16.2.1922 г.). В това време на сътресения и смутове за църковния живот митрополит Василий управлява мъдро, дипломатично и с такт, отчитайки всичките аспекти на сложната както за Църквата, така и за държавата ситуация.

Като наместник-председател на Св. Синод в онова време митрополит Василий участва, заедно с митрополитите Симеон Варненско-Преславски, Максим Пловдивски и Неофит Видински, и в извършеното в тесен кръг, на 3 октомври 1918 г., в дворцовия параклис „Св. апостоли Петър и Павел”, миропомазване на новия български владетел цар Борис III (1918-1943). Участието му в скромното, предвид тогавашното положение на държавата, но все пак знаково, предвид първото в най-новата ни история възкачване на престола на православен цар, събитие е съвсем естествено не само предвид факта, че по това време той председателства Св. Синод, но и поради неговото дългогодишно духовно наставничество на православния престолонаследник. Това е и събитието, което увенчава изобщо цялостното духовно присъствие на митрополит Василий в живота на цар Борис III. Техните искрени и наистина бащинско-синовни взаимоотношения могат да бъдат проследени във всички важни и решаващи моменти и периоди от живота на новия български цар: в активната лична кореспонденция, която двамата поддържат, в личното ангажиране на митрополита с участието на младия княз в светотайнствения живот на Църквата, в присъствието му на тържествата по повод пълнолетието на княза и в радостта при оцеляването му след атентата в софийския храм „Св. Неделя” и др.[25]

Тук е мястото да се отбележи и това, че митрополит Василий е бил предпочитан като духовник не само в царското семейство, но и сред свещеноначалието на самата ни Православна църква. Освен духовен наставник на престолонаследника и на останалите три деца от царското семейство, той е изповедник на екзарх Йосиф. Доверието, с което архиереят се е ползвал в очите на предстоятеля на Българската църква, се изразява и в определянето му като един от тримата изпълнители на завещанието на екзарха – след неговата смърт. Другите двама изпълнители са Търновският митрополит Йосиф (1870-1918 г.) и племенникът на екзарха Мирон Г. Миронов.[26]

Съществуват обаче и още свидетелства за високото доверие, с което приживе се е ползвал митрополит Василий. На 29 юли 1902 г. той е посочен от Марко Балабанов – доскоро преподавател в Софийския университет, а вече дипломатически представител в Букурещ – сред изпълнителите на завещанието на крупния дарител на университета Евлоги Георгиев, на мястото на покойния Доростоло-Червенски Григорий. Малко по-рано пък, на 26 юни 1902 г., проф. Иван Шишманов го кани и за благодетелен член на Българското археологическо дружество.[27] Още няколко щрихи, които допълват образа на митрополита като образец и пример за човешки и християнски морал.

Важно събитие от тогавашния църковен живот у нас, което е пряко свързано с митрополит Василий и което допълнително разкрива високия му авторитет и позиция в тогавашното общество, е освещаването на храма при руската легация в София (т. нар. „Руска църква”). Храмът „Св. Николай Мирликийски” е осветен през есента на 1914 г., а Василий е архиереят, който – от името на екзарх Йосиф – оглавява богослужебното последование на самото освещаване. Заедно с него съслужат: предстоятелят на храма архимандрит Николай, екзархийският протосингел архимандрит Стефан (по-късно Софийски митрополит), йеромонах Ювеналий от Русия, йеромонах Харитон (по-късно Драговитийски епископ и викарий на Пловдивския митрополит), отец Страшимир Георгиев от София, протодяконите от софийската катедрала „Св. Неделя” И. Стефанов и И. Димитров и дякон Стефан Кючуков. Присъстват още синодните архиереи Максим Пловдивски и Климент Врачански, Охридски митрополит Борис, Левкийски епископ Варлаам, целият личен състав на легацията, представители на правителството и много граждани.[28]

И накрая, но не на последно място – митрополит Василий остава в историята на Православната ни църква като един от нейните архиереи с най-сериозно и отговорно отношение към въпросите на духовното образование и на църковната просвета – както в управляваната от него епархия, така и въобще в цялата ни Църква. Сам получил най-високо за времето си образование, той всячески насърчава издигането на равнището на клира и на духовно-просветния живот в епархията си, като полага постоянни грижи и за богословското и духовното образование в страната. Вече беше споменато за неговото участие при полагането на основите на висшето богословско образование у нас и за грижите му бедни деца от епархията му да получават добро богословски образование. Важно свидетелство за този аспект от дейността му са думите на акад. прот. д-р Стефан Цанков, произнесени на неговото опело:

„Българската Църква и народ губят един от най-големите труженици в полето на духовното просвещение… От очите на всички почти е скрита голямата му заслуга за духовната просвета. Дядо Василий винаги бе пръв, когато се касаеше за създаване на огнища и намиране средства за просвета. Той взема най-живо участие в превода на св. Библия на български език. Той владееше древните класически езици, славянски език и литературния български език и положи дългогодишен труд, като член на духовната комисия, за превода на тази света книга. Но станеше ли нужда да се издадат и други по-малки книги, той пръв спомагаше за осъществяването ѝ…”.[29]

*   *   *

За неизчерпаемата личност и за архипастирското дело на този истински колос на нашия църковно-държавен живот може да се кажат още много неща, да се изпишат още много страници, да се издирят още много непроучени аспекти от разностранната му и църковно-, и народополезна дейност. Днес, 90 години след блажената му кончина, ние продължаваме да сме длъжници към неговия светъл образ и към неговата памет.

Вместо заключение, в настоящия опит за архипастирски портрет на митрополит Василий ще приведем още няколко свидетелства за него от негови съвременници.

В оценката си за личността на владиката вече цитираният отец Стефан Цанков пише така: „Митроп.[олит] Василий върви по линията на стареца си митр. Григория; общо взето той е ревностен административен изпълнител, повече самозатворен и във вънкашните дела на Църквата или в делата на вътрешната ѝ мисия малко активен”.[30] Характеристика, която точно съвпада с тази на екзарх Йосиф I след отказа на Василий да поеме Софийската катедра, но която намира и своето обяснение, в следните думи на отец Цанков: „Покойният митрополит Василий бе йерарх с големи духовни качества… Извършваше своя дълг със съзнание за скромност, без да подчертава своите заслуги и без да вдига шум около своята личност”.[31]

А ето и част от словото за митрополит Василий, произнесено на неговото опело от Софийския митрополит Стефан, в която сякаш е казано всичко: „Наред с великите народни будители, с българския златоуст Климент Търновски и с Константин Врачански, върви и дядо Василий – тих, спокоен, благ, твърд, работлив, напоен със заветите на Илариона и Григория за независима, сплотена, единна Българска църква и свободна, велика, мощна, благоденстваща България”.[32]


 

За първи път този текст е публикуван в: Царският довереник. Възпоменателен сборник, посветен на 170-годишнината от рождението и 90-годишнината от блажената кончина на Доростоло-Червенския митрополит Василий (1847-1927), съст. Б. Цацов, Русе 2017, с. 47-57.
Предстои този сборник да бъде представен на научна конференция в рамките на честванията, посветени на споменатите годишнини, свързани с паметта на митрополит Василий, които чествания ще се проведат в Русе на 26 и 27 май 2017 г.
Снимка – сайт на Русенска св. митрополия (бел. ред.).

[1] Сведенията за житейския и духовния път на митрополит Василий черпим главно от посветения на него биографичен очерк „Доростолски и Червенски митрополит Василий”, публикуван в официоза на БПЦ – Църковен вестник, бр. 4 от 29 януари 1927 г., с. 29-31.
[2] В Германия йеродякон Василий изучава основно философия, но успоредно с това слуша лекции и по богословие.
[3] Виж: Великова, Т. „Василий Доростолски и Червенски – живот и дейност в полза роду” – В: Църковно-народният събор от 1871 г. и създаването на екзархийските епархии, Русе 2016 (= Известия на Регионален исторически музей – Русе, т. 19), с. 224.
[4] Църковен вестник, 4, 1927, с. 30-31. Текста на това писмо, както и на всички други цитирани документи, привеждаме в осъвременен правопис.
[5] Български екзарх Йосиф I. Дневник, С.: „Военно-издателски комплекс Св. Георги Победоносец”, УИ „Св. Климент Охридски” 1992 [нататък: Дневник], с. 305-306. Виж и целия запис под дата 24 март 1891 г.
[6] Църковен вестник, бр. 5, 1927, с. 45-46.
[7] Църковен вестник, бр. 4, 1927, с. 31.
[8] Дневник, с. 180.
[9] Пак там, с. 250.
[10] Подробности за това виж в: Снегаров, И. Отношенията между Българската църква и другите православни църкви след провъзгласяването на схизмата, С. 1929 (отпечатък от Църковен архив, кн. 3-5, 1926-1928 г.), с. 30; 33-34.
[11] Билчев, Т. „Митрополит Василий Доростолски и Червенски – духовният възпитател на цар Борис III” – В: Духовен дом, бр. 3, Русе 1999, с. 6.
[12] Из Протоколната книга на Св. Синод за 1896 г.
[13] Дневник, с. 360-361. Записът е под дата 12 юни 1895 г.
[14] От останалите двама кандидати за Доростоло-Червенската катедра епископ Антим получава 16 гласа, а митрополит Теодосий – 8.
[15] Според други сведения хиротонията е извършена седмица по-късно, на 25 юли 1899 г. (Великова, Т. Пос. съч., с. 225).
[16] На 17 септември с. г. за утвърждаването му като Доростоло-Червенски митрополит е издаден и указ на княз Фердинанд (Пак там).
[17] Църковен вестник, бр. 5, 1927, с. 47.
[18] Повече за това виж в статията на Лалю Метев от 2007 г. за Доростоло-Червенски митрополит Михаил – в блога на автора.
[19] Великова, Т. Пос. съч., с. 226.
[20] Пак там, с. 226-228.
[21] Пак там, с. 226.
[22] Според сведения от Дневника на Старозагорски митрополит Павел, цитиран в публикацията на Тодор Билчев „Свидетелски разказ за кръщаването на цар Симеон II” – В: Утро, бр. 39, Русе, 17 февруари 2017 г., с. 5.
[23] По данни от статията на доц. д-р Росица Стоянова „Митрополит Василий” – в онлайн енциклопедия Дарителството.
[24] Великова, Т. Пос. съч., с. 228.
[25] Виж: Билчев, Т. Пос. съч., с. 6-7; Великова, Т. Пос. съч., с. 224-225 и др.
[26] Дневник, с. 881-884.
[27] Великова, Т. Пос. съч., с. 227.
[28] Снегаров, И. Пос. съч., с. 46-49.
[29] Църковен вестник, бр. 5, 1927, с. 46.
[30] Цанков, С. „Българската православна църква от Освобождението до настояще време” – В: Годишник на Софийския университет – Богословски факултет, т. 16, 1938-1939, С. 1939, с. 57.
[31] Църковен вестник, бр. 5, 1927, с. 46.
[32] Пак там, с. 45.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wckr3 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме