Къде е богословието?

Ако някъде все още продължават да се питат „Какво е богословието?”, ако някъде все още неговите въпроси и проблеми продължават да бъдат актуална тема за размисъл, при ясно осъзнаване на азбучната истина, че Църквата винаги е имала, има и не може да няма своето богословие – като най-естествен израз и еманация на живота в Църквата, като очаквани плодове от изобилните дарове на Духа на Истината, а ако щете и като част от нейната мисия – по всяко време и на всяко място, то у нас сякаш въпросът вече не е „какво”, а „къде е богословието”? Как така за няма и три десетилетия живот в свобода на словото и на съвестта, без да бъде контролирано, цензурирано и откровено забранявано, богословието се оказва отново изтласкано в периферията и маргинализирано, а на всеки сериозен опит за богословско в собствен смисъл на думата творчество се гледа със страх и подозрение, а понякога и с откровена агресия?

И няма как да не си спомним тук за онези романтични и незапомнено отдалечени времена, когато не е могло да идеш на пазара или на баня, без да влезеш в богословски спор или най-малкото да станеш свидетел на такъв.

Какво ти обаче днес богословие, какви пет лева?… Както неотдавна диагностицира един от онези сред нас, които все още не са изгубили усета за тези неща, „половината го обърнаха на зилотия, а останалите – на политика”. При което, разбира се, иде реч все за люде, които иначе старателно се идентифицират с Църквата. Така, както я разбират.

Ако обаче със „зилотията” и талибанията в църковен контекст в последните години така или иначе свикнахме (къде ще ходим?), далеч по-трудно е да свикнем с „църковното политиканстване”, с превръщането на Църквата от пространство на Духа и на свободата в територия на духовете на „мира сего”. Трудно се преглъща подмяната на онова, което знаем, че не е от този свят, с една грубо осветскостена (защото това е, което прави в Църквата и от Църквата всяка намеса в нея на „духа” на политиката), лишена от всякаква свобода карикатура на Църква. С подмяната на онова, което Господ Христос ни е оставил след Себе си като Свое Тяло и царство на Духа, с една безсолна и безвкусна, по нашенски забъркана и объркана каша, с нещо толкова „твърде човешко”, чийто „бог” е толкова умрял, че и самият Ницше би онемял, ако можеше да му бъде жив земен свидетел.

Спорове, обиди и заплахи, юрисдикции, автокефалии и екскомуникации – всичко това прави Църквата на Христос на земята за пореден път да изглежда именно като карикатура на самата себе си и насилствено ѝ отнема, лишава я от онова, което е пряката ѝ функция, цел, смисъл, намерение: да бъде свободно пространство на свободния дух („ще познаете истината и истината ще ви направи свободни”) и кораб на спасението (според иначе добре разработената и така благозвучна официална църковна лексика). Така де, но как ще съработничи на Спасителя някой, който е забравил каква е същността и коя точно е целта на съществуването на Църквата в нашия свят? Как ще поучава този, за когото е очевидно, че сам още има какво да учи? Който не е научил най-важното: че „Моето царство не е от тоя свят” (Иоан 18:36).

Всъщност самата дума богословие е една своеобразна тавтология: слово за Бога. Нали обаче Сам Бог е и Слово? Така де, но къде е пространството за Този Бог-Слово днес – тук, сред нас, и какво всъщност ни се предлага вместо Него и Неговото Слово? Както добре го беше казал приятелят ми – „зилотия и политика”. Къде е богословието?…