Съществуват две основни съблазни за Църквата, към които могат да се приложат имената на две христологични ереси – монофизитството и несторианството. Църковните монофизити желаят единствено да пазят Истината и умъртвяват църковната икономѝя – толкова многообразна и винаги различна в зависимост от времето и мястото, където действа Църквата, чрез която тя храни света. Църковните несториани заради икономѝята са готови да забравят за неизменяемата пълнота на Истината, обитаваща в Църквата, и вместо да оплодят с нея земята, те започват да търсят навън, в човешкото творчество (философско, художествено, социално и т. н.) храна за Църквата. Първите забравят, че Църквата пази божествените съкровища заради спасението на света. Вторите престават да забелязват, че източник на живота и на познанието на Църквата не е светът, а Светият Дух. Църковните монофизити, смесвайки същественото с несъщественото, неизменното с изменяемото, виждат във всичко божествено, неподвижно-сакрално значение: въпросът за „стария стил“, например, придобива за тях характер на църковен догмат. Църквата се отделя от живота на света и му се противопоставя като мумифициран, мъртъв организъм. Църковните несториани, съзнателно или несъзнателно, разсичат Църквата на „небесна“ и „земна“ („историческа“) и, от една страна, обезплътняват Тялото Христово, превръщайги го в отвлечено „духовно начало“, а от друга – неразличимо го смесват със света.
Хилиастичният стремеж към постигането на Царството Божие на земята, осъществяването на социалната правда става цел на Христовите ученици, които отново Го призовават да дели тяхното мирско наследство. Църквата започва да живее живота на този свят като една от неговите стихии и вече не може да му даде това, което чака от нея светът, защото тя по същество вече не се отличава от него, а търси заедно с него, все така безуспешно, нови философски, социални, политически и други пътища.
И църковните монофизити, и църковните несториани имат множество разновидности и оттенъци. Нито едните, нито другите не изповядват Халкидонския догмат за еклисиологията – за неразделното, но неслитно единство в Църквата на две начала: божествената неизменяема пълнота и човешката изменяема непълнота, възпълвана от благодатта, която „немощното лекува и оскъдняващото възпълва“. Както в Богочовека Иисус Христос пълнотата на Божеството обитава телесно (Кол. 2:9), така и в Тялото Христово, Църквата, Светият Дух осъществява „пълнотата на Изпълващия всичко във всички“ (Еф. 1:23). И не бива нито да разделяме, нито да сливаме тези две начала – нито да вярваме като църковните монофизити, че Тялото Христово е слязло от небесата в своята завършена телесност, нито да разсичаме с църковните несториани единството на Църквата на два аспекта – „земна“ и „небесна“.
Верността към Халкидонския догмат за Църквата ни задължава едновременно да изповядваме историческия, конкретен характер на Църквата, и заедно с това – нейната самобитност по отношение на света, свободата ѝ от света и законите на неговия живот – защото тя не е от света. Това означава, че Църквата не е един от историческите фактори, а е историческият фактор по преимущество – средоточие на света и неговата история, център, около който и според който се развива историята на света. Само изхождайки от този център може да бъде разбран и осмислен историческият процес. Външните „лаически“ методи на историческото изследване са непригодни по отношение на историята на Църквата. За тях остава непонятна самобитността на Църквата и самата Църква се превръща в една от историите на света: еврейска секта, която имала необичаен късмет. Трябва да признаем, че методологията на църковната история все още не е изработена и това е задача на богословската мисъл.
Да не изповядваш Църквата като самобитно, конкретно-историческо Тяло означава да отнемаш нейната най-съществена разлика от другите исторически явления, да я размиваш в света на „историческите фактори“, да я поставяш в необходима зависимост от тях, да отричаш нейната изначална свобода от историята, свобода от стихиите на света, което е равносилно на това да отричаш самото дело на Христос. Църквата не е от света, но тя е в света и за света, така както Христос не е от света, но е дошъл в света заради света. И както Христос е бил свободен от света, оставайки безмълвен пред съда на Пилат, така и Църквата, която често безмълвства пред силите на този свят, запазва своята надсветовна свобода, макар и понякога да ни е трудно да видим тази нейна свобода под външното ѝ самопринизяване. Юдейската съблазън от Кръста е присъща на мнозина; мнозина биха предпочели да виждат в Църквата една от историческите сили, подобна на другите световни фактори, и „комплексът на принизеността“ пред могъщата римокатолическа организцаия е съблазън, от която не са свободни много православни.
Да изповядваме абсолютната самобитност на Църквата, живееща в света и за света, обаче, не означава да изпадаме в абстрактен схематизъм, като си закриваме очите за това, че в историята Църквата е тясно преплетена със стихиите на света, тъй като нейните членове са едновременно членове и строители на земния град, и не излизат от света, а живеят в него, призвани са да действат и творят в този свят. Думите на Хомяков, че „всеки от нас е от земята, само Църквата е от небето“ предполагат католичността или съборността на Църквата не като резултат от съчетаване на различни световни мнения, стремежи и воли, а като основоположно, изначално качество с божествен произход, което се осъществява в средата на множество културни, национални, социални и политически форми. Всеки от нас е от земята, принадлежи на определена полития, на определена социална класа, явява се отчасти продукт и едновременно творец на съвременната култура и т. н., но всеки от нас, като причастен на единството на Църквата, може и е длъжен да застане над своите политически интереси, над своята класа, над своята култура, защото Църквата ни дава възможност да бъдем свободни от нашата ограничена природа.
В християнската среда са неизбежни политическите, национални, социални, културни и други интереси и течения; да се въстава срещу тях означава да се въстава срещу живота, срещу неговите богатства и многообразие. Църквата не предписва никому каквито и да било политически възгледи, социални доктрини или културни особености. Но тя не може да допусне, интересите на отделни лица или групи да се поставят над църковните интереси, защото основният стремеж трябва да бъде пазенето на единството, извън което няма католичност, няма несъмненост, няма различие между Църквата и света. Тя не може да допусне, щото частните особености и свойства да са по-предпочитани от нейното единство, извън което се губи царствената свобода от световните начала, която се заменя с подчинението на противоречиви стихии и интереси; тук неминуемо настъпва разрив в Църквата, разложение на църковното съзнание.
Основният смисъл на каноническите постановления се заключава именно в самобитността на Църквата както пред лицето на света, така и във вътрешното построение на нейния живот, заради опазването на нашата свобода, която Господ придоби „със Своята драгоценна Кръв“. Каноните не са магични формули, сляпото приложение на които създава църковното единство. Те са само този предел, престъпването на който означава нарушаването на единството с Църквата – единство, изключващо всяко своеволие, където по образа на Светата Троица има само една обща воля, и, по-точно, непреложно съединение на две воли: „угодно бе на Светия Дух и нам“. И доколкото се спазват каноните, ограждащи самобитността на Църквата, нейната свобода от света, нейната самозаконност, Църквата пребивава несъкрушима, непреодолима, през всички векове за външните сили, въпреки гоненията, въпреки мъченичеството, въпреки външния облик на унижението пред лицето на тържествуващите сили на винаги враждебния ѝ свят. Там, където се нарушават каноните, самобитността на Църквата се губи, тя се смесва с елементите на света, живее неговия живот, отстоява светски интереси и затова лесно попада под ударите на световните сили и няма вече нищо в себе си, коуто да би могла да им противопостави.
Каноните са израз на самобитността на Църквата, нейни външни граници и вътрешен строй, те са онова, което я прави видимо, осезаемо Тяло. Те се осъществяват преди всичко от епископата по силата на тази божествена власт, която е била предадена на апостолския кръг от Самия Богочовек във вечерта на Неговото възкресение: „Приемете Светия Дух, на които простите греховете, на тях ще се простят, на когото задържите, ще се задържат“ (Иоан 20:22-24). За разлика от Петдесетница, тук Светият Дух е преподаден на единството на апостолите, т. е. на събранието, стоящо начело на Църкавата, преподава се като някаква обективна, формална сила, власт, независеща от личните качества, недостатъци, маловерие, грехове. Докато на Петдесетница Светият Дух слиза върху всеки член на Църквата като начало на личното му освещаване и възхождане на всеки към обòжващото богообщение, достижимо в пълнота единствено в единството на Църквата. Запазването на това единство е каноничната власт, поверена на апостолския кръг и техните приемници. С други думи, божествената, безусловна власт да връзва и развръзва, принадлежаща на Богочовека, е поверена на хората, т. е. на същества ограничени, които могат да съгрешат при употребата на тази власт. И въпреки това, тяхната власт остава задължителна, докато те не излизат от апостолския кръг, доколкото са един кръг или много кръгове, съответстващи на териториите на различните поместни църкви, не отхвърлят волята на отделния йерарх, но я приемат като изражение на едната воля и власт в Църквата. Една или друга санкция на църковната власт (например, запрещение или отлъчване) може да бъде несправедлива; но преди да се протестира срещу нея, е необходимо да ѝ се подчиним до отсъждането на съответния апостолски кръг (митрополии, патриаршия или съгласие на главите на автокефалните църкви). Като приема едни или други канони в църковното изграждане или създава нови правила във връзка с нуждите на деня, църковната йерархия преследва двойна цел: от една страна, огражда самобитността и свободата на Църквата от началата на света, от друга страна, осъществява икономѝя по отношение на света, в който и за спасението на който тя съществува. Пример за канон, съгрешаващ срещу икономѝята, е практиката да се прекръщават инославните християни, който се е прилагал на времето на Изток. Пример за лъжеканон, съгрешаващ срещу самобитността на Църквата, е българският етнофилетизъм, желаещ да обяви националното начало за принцип на поместността. С първия съгрешават църковните монофизити, а с втория – църковните несториани. Истинското църковно строителство, с употребата на старите и създаването на новите църковни разпоредби, се крепи на дара на различаването на същественото от по-маловажното, на дара на разсъждението, което на първо място се очаква от йерарсите, имащи не само безусловна обективна власт, но също и възможността да „придобият ум Христов“, възможност, дадена на всички членове на Христовото Тяло.
Тези, които употребяват дара на разсъждението в своето църковно строителство, се познават по плодовете и нерядко се прославят като велики светители. Тези, които пренебрегват този дар, са лоши домостроители, въпреки че са не по-малко безусловни в своята власт, докато пребивават в единството на Църквата.
Да се отрича предварително значението на църковната йерархия и нейното канонично строителство, изхождайки от предположението, че йерарсите могат да сгрешат – това означава да се внася в Църквата безпокойно, революционно-анархично начало, т. е., в крайна сметка – протестантски индивидуализъм, недоверие, даже скрито неверие в това, че Църквата (не отвлечената „небесна“, а именно конкретно-историческата Църква) притежава от Самия Христос безусловната власт да връзва и развързва. Винаги са възможни грешки на отделни йерарси. Ако не водят към отпадане от църковното единство, тези грешки се изправят от съзнателната воля на Църквата в нейното поместно или вселенско изражение. Но възставането срещу йерархията, църковната революция е трудноизцелимо зло, духовноразрушително.
Честото нарушаване на църковното единство в наши дни, лекотата, с която се отнасят към разкола като към „временно, неизбежно зло“, пренебрежителното отношение към каноните, в които желаят да виждат само външно-административни разпоредби, а не жив израз на църковното единство, пазено от йерархията – всички тези прескърбни явления крият в своята дълбочина погрешно възприемане на Църквата: отричане на нейната жива плът, нейното развъплъщаване, или, в крайна сметка – отслабване на единството между божественото и човешкото начало в Църквата. Тази лъжлива предпоставка е в някакъв смисъл плод на протестантски спиритуализъм на православна почва. Тя се проявява в почти пълното безчувствие към конкретно-историческия характер на Тялото Христово. Остава само сакраменталното възприемане на това Тяло, Църквата като организъм, в който се осъществяват тайнствата (и тук божественото и човешкото обикновено се сливат в неясното понятие за „богочовешката природа“ на Църквата). Но понятието за Църквата като еклисѝя, с нейната канонично-йерархична структура, за чиито единство и самобитност отговорност пред лицето на света носят преди всичко йерарсите, а след тях и всеки един от нас, изчезва от съзнанието на мнозина. Ако конкретно-историческата Църква не е самото истинско Тяло Христово, призвано да съществува в условията на съвременния свят, то, разбира се, всичко става относително и безразлично. Разколите – временно явление, което някога ще бъде преодоляно и вече е преодоляно в „невидимата Църква“. Неправдата на отделни йерарси, отклонението им от здравото учение някога ще бъде разгледана от правомощен събор, а дотогава можем да ги търпим. Да се повдигне равнището на църковното съзнание, което е в упадък, е трудно дело и едва ли не може да го завещаем на следващото поколение. Твърдим тези неща, все едно към Църквата е приложима „теорията на прогреса“ (ако въобще е приложима някъде). Все едно временността на „неподобаващото явление“ става негово оправдание, все едно целият ни живот не е също едно „временно явление“; все едно временният характер на случващото се снема от нас отговорността.
Пазейки греховете си, своята ленност и рутина, ние сме склонни да виждаме в самата Църква обективни причини за невъзможността тя да осъществи пълнотата си в живота. Но пред очите ни е примерът на Руската църква, доказващ, че Църквата може и е длъжна да съществува във всякакви условия на външния свят, може и е длъжна „в новите условия на своя живот да запалва същия онзи огън в сърцата на вярващите“, по думите на Светейшия патр. Сергий. „Същият онзи огън“ онзи ли е, който имаха апостолите в епохата на гоненията, във века на вселенските събори, в другите не по-малко славни времена, в наше време? И. Аксаков написа на Победоносцев: „Ако в онези времена те бяха попитали: да се свикват ли вселенските събори, които днес признаваме за свети, ти би ли представил толкова основателни критически доводи против това те да се състоят?“. Отслабването на църковното съзнание, грехът на унинието по отношение на Църквата, неверието в пълнотата на нейните сили във всеки момент от нейната история – това не е нещо ново. Подобни настроения са имали, разбира се, мнозина и в епохата на вселенските събори. Достатъчно е да прочетем древните историци или други свидетелства на съвременници, които зад частните несъвършенства не са умеели да разпознаят златната линия на Църквата. Тази линия не я виждат църковните монофизити, отричащи живота и желаещи да заключат Църквата в мумифицираните обичайни форми на изминалия начин на живот. Не я виждат и църковните несториани, за които „историческата църква“ се разтваря в релативните явления на този свят, а „мета-историческата“ остава абстракция. И едните, и другите въстават срещу Църквата: едните я упрекват в несторианско новаторство, в компромис с новия свят; другите я обвиняват в монофизитски формализъм и канонопоклонничество. Но техните нападки срещу Църквата се основават на недоразумение; в действителност те се борят помежду си.
Ако ги оставим настрана и се обърнем към Църквата и то там, където Тя води особено отговорен живот – Църквата в съвременна Русия – и се попитаме: какво се е променило от епохата на древната Църква? Ще се наложи да си отговорим: само външните форми и условия на живот на Църквата, само нейната икономѝя по отношение на външния свят, променяща се през вековете в зависимост от обстановката, в която Църквата е призвана да живее и осъществява задачата си. Пълнотата на нейните сили остава неизменна и ако не я виждаме или не искаме да я видим, то това свидетелства само за нашата слепота, за липсата в нас на духовна бодрост, за нашето униние, което ни принуждава да бягаме от отговорност, от решителността да осъществим в пълнота служението на Църквата, към което всички сме призвани в настоящия момент, при тези условия, без да чакаме „нормална епоха“ (тъй като такава няма), защото „достатъчен е на този ден злобата му“.
Превод: Златина Иванова
* Лосский, В. Н. „Соблазны церковного сознания“ – В: Вестник Русского Западно-Европейского Патриаршего Экзархата, 1, 1950 (бел. прев.).
На изображението: „Изцеляването на слепородения“, мозайка от 14 век в манастира „Хора“ в Истанбул (бел. ред.).
