Бог е безсилен пред човешката свобода

Целта на свободата, както обяснява св. Григорий Богослов, е в това благото действително да принадлежи на този, който го избира. Бог не желае да остане собственик на създаденото от Него благо и затова очаква от човека нещо повече от сляпа природна причастност. Върхът на божественото всемогъщество сякаш таи в себе си безсилие от страна на Бога, известен божествен риск. Бог подлага на риск от вечна гибел най-съвършеното Си творение именно, за да стане то най-съвършено. Този парадокс е неотстраним: в самото си величие и способност да стане Бог, човек е способен на падение, но без тази възможност да падне няма и величие. “Бог е сътворил човека като животно, получило повелята да стане Бог” – са точните думи на св. Василий Велики, на които се позовава св. Григорий Богослов. За да бъде изпълнена тази повеля, трябва да е възможно да й бъде отказано. Бог прави Себе си безсилен пред човешката свобода, Той не може да я насилва, тъй като тя изхожда от Божието всемогъщество. Човекът е бил сътворен по едната воля Божия, но само чрез нея не може да бъде обожен. В творението има една воля, но в обожението – две. За създаването на образа е била нужда една воля, но за да стане образът подобие са необходими две. Любовта на Бога към човека е толкова голяма, че не може да принуждава, тъй като няма любов без уважение. Божествената воля винаги ще се покорява на блуждаенето, отклоненията, и дори на бунтовете на човешката воля за да я доведе до свободно съгласие със себе си.Такъв е Божественият Промисъл, и класическият образ на педагога тук ще се стори блед, на всеки който е почувствал в лицето на Бога просяка, молещ за подаянието на любовта, чакащ пред вратите на душата и никога не дръзващ да ги разбие.

Може ли да се каже, че в райското си състояние Адам е бил действително безсмъртен? „Бог не е създал смъртта” - казва книгата Премъдрост Соломонова (Прем. Сол. 1:13). В древното богословие, например според св. Ириней Лионски, Адам не е бил нито необходимо [по природа] смъртен, нито необходимо безсмъртен. Неговата възприемчива и богата на възможности природа е могла непрекъснато да се храни с благодат и да се преобразява от нея така, че да е в състояние да преодолее всички опасности на старостта и смъртта. Възможностите на смъртността са съществували, но са съществували за да може човекът да ги направи невъзможни. Това е било изпитанието на свободата на Адам.

Дървото на живота, растящо насред рая, и неговите плодове на безсмъртието са давали определена възможност – в нашата църковна действителност такава възможност е Евхаристията, която ни лекува, храни и укрепва духовно и телесно. Трябва да се храним с Бога, за да достигнем в свобода обожението.

Какъв е бил смисълът на божествената забрана?

Нито знанието изобщо, нито познаването на добро и зло представляват сами по себе си зло. Но самото това различаване предполага вече по-ниско ниво на съществуване, предполага състояние на грехопадналост. В сегашното ни състояние на греховност, разбира се, за нас е необходимо да различаваме доброто и злото, за да вършим първото и да избягваме второто. Но за Адам в рая това не е било от полза. Самото съществуване на злото предполага съзнателно отдалечаване от Бога, отказ от Бога. Докато Адам е пребивавал в единение с Бога, докато е следвал волята Му, такова разграничение е било безполезно за него.

Ето защо Божията забрана не се отнася толкова до познаването на доброто и злото (доколкото злото не е съществувало или по-скоро е съществувало само като риск – риск, забраната да бъде нарушена от Адам), колкото като доброволно изпитание, предназначено да направи човешката свобода съзнателна. Съгласявайки се от любов на послушание към Бога, Адам е трябвало да излезе от детинската си несъзнателност. Забраната не е била произвол, тъй като ако я бе приел доброволно, любовта към Бога е щяла да го обгърне целия и да направи чрез него цялата вселена проницаема за действието на благодатта. Нима след това човекът би могъл да пожелае нещо друго, да отдели от цялата прозрачна вселена някакъв неин аспект, някакъв друг плод, за да се прилепи към него с егоцентричните си въжделения, и с това да направи вселената непроницаема, и едновременно да направи непроницаем и самия себе си за Божието присъствие? В думите “не вкусвай...”, “не се докосвай...” се съдържа възможността за действително съзнателна любов, за любов, която би освободила човека от ограничените наслади не само на определено дърво, но и на всяко друго, не само на един плод, а на целия материално сетивен свят - за да го възпламени, а чрез него и цялата вселена за едната радост в Бога.

Св. Максим Изповедник е обрисувал възложената на човека мисия с несравнима сила и пълнота.

Адам е трябвало да преодолее разделенията в света, чрез съзнателното си дело да съедини в себе си целия сътворен космос и заедно с него да достигне обожение. Преди всичко, чрез чист живот и чрез съюз по-съвършен от външното съединяване на половете той е трябвало да преодолее тяхното разделение в целомъдрие, което би се превърнало в цялостност. На втория етап, чрез любов към Бога, отказваща се от всичко и в същото време обединяваща всичко в себе си, да съедини рая с останалия земен космос: носейки рая в себе си, той би превърнал в рай цялата земя. След това, духът и самото му тяло биха възтържествували над пространството, съединявайки съвкупността на сетивния свят: да съедини земята с небесната й твърд. На следващия етап, той е трябвало да проникне в небесния свят, за да заживее живота на ангелите, да усвои техните способности за разбиране и да съедини в себе си умопостижимия със сетивния свят. И накрая, отдал безвъзвратно всичко в себе си на Бога, космическият Адам би Му принесъл цялото Негово творение, получавайки от Бога по взаимността на любовта – по благодат – всичко, което Бог притежава по природа; така, в преодоляването на първичното разделение на тварно и несътворено, би се извършило обожението на човека, а чрез него – и на целия космос.

Откъс от Догматическо богословие