Мобилно меню

4.7142857142857 1 1 1 1 1 Rating 4.71 (14 Votes)
1_5.jpgНа 15 май се навършват 65 години от смъртта на Московския патриарх Сергий (1867-1944) - една от най-коментираните фигури от новата история на Руската православна църква. Публикуваме възпоменателното слово на известния руски богослов Владимир Лоски по повод първата годишнина от кончината му.

Измина повече от година от кончината на Светейшия Патриарх Сергий – година на победи, на велики дела и нови задачи, година, преситена със събития. Ще изминат нови, десетки и стотици години, ще се променят съдбите на народите, ще се промени и самото лице на земята, но до края на времената Църквата ще продължава да пази паметта на този светител, редом с останалите имена, които знае всеки християнин. Когато умира св. Василий Велики неговият приятел и сътрудник св. Григорий Богослов успява да каже: „Всичко у теб беше велико, Василие, едно единствено не ти достигна – само осем години беше епископ на Кесария”.[1] Същото може да бъде казано и за покойния глава на Руската църква.
 
Всичко в живота на великия Сергий, носил сана „Московски и на цяла Русия Патриарх” едва в последните месеци от епископското си служение, беше велико. Като местоблюстител на патриаршеския престол обаче той управлява Руската църква в продължение на почти 18 години.[2] Старият свят, светът на Руската империя и на византийската традиция, възхождаща към самия Константин Велики, този свят, който на мнозина се е струвал светът на християнството в собствен смисъл, внезапно се разрушава из основи, а на неговото място възниква нов свят, вън от християнството, но не и вън от Божията воля, която определя историческите съдби. За да се ръководи църковния живот в такива изключителни условия – в Москва, столицата на новата държава, в центъра на новостроящия се свят – се е изисквала непоколебима вяра в богоустановеността на Църквата. Когато, по време на японската война,[3] умовете на мнозина са обхванати от паника пред лицето на изведнъж открилата се неизбежна катастрофа на стария режим, епископ Сергий – тогава ректор на Санкт-Петербургската духовна академия, говори на студентите така: „Да, Руската империя наистина може да бъде пометена от надигащите се събития, но Църквата не може да погине”. Едната вяра е била недостатъчна; нужни са били и особените качества на възвишения ум, способен непрекъснато да възхожда към вечните истини на християнството, освобождавайки се от всичко случайно, странично, привнесено. Нужно е било да си истински богослов, да придобиваш ум Христов.

Патриарх Сергий е богослов не само по име, не само поради това, че притежава широка ерудиция в областта на догматиката, патристиката и други църковни области. Той живее догматите на Църквата. За него те не са външни формули, възприемани с труд от разума, а вътрешен опит. Богомислието е неразделна част от неговия дух – то е онова качество, благодарение на което той успява да осъществи делото, превишаващо всички човешки сили. Ще припомним две истини на вярата, към които той постоянно се завръща и които непрекъснато повтаря през дългите години на своето служение на Църквата. Първата от тях е, че в изменчивия и непостоянен свят Църквата единствена остава неизменна, непоколебима, вярна на своята задача в новите исторически условия. В сърцата на хората тя е длъжна да разгаря все същия божествен огън, слязъл и над апостолите в деня на Петдесетница. Втората истина е, че светът се управлява от Божия Промисъл и в него няма нито една автономна област, която да би се намирала вън от обсега на Божията воля. Така че за християните нищо от случващото се не може да бъде случайно и нищо не трябва да ги смущава и да ги довежда до объркване или до отчаяние. Оттук изпъкват и онези две качества на Сергий Московски, които, по думите на преп. Максим Изповедник, са необходими на всеки богослов – непрекъснато горящо сърце в съчетание със спокоен, невъзмутим и хладен ум.

Светейшият Сергий мисли и действа като богослов, възвеждайки всичко към основните истини на вярата. И наистина, всичките му многобройни укази, отнасящи се до църковното управление, съдържат в себе си богословска основа, която той разкрива, обръщайки се не към сляпото послушание на своите подчинени, а към християнското съзнание на синовете на Църквата. Може да се състави истински богословски трактат върху природата на Църквата, в случай че бъдат събрани забележките от догматически характер, разхвърляни из безброй многото негови разпореждания. Но построяването на отвлечена умозрителна система не влиза сред задачите на Сергий Московски. Като епископ, той е призван да строи Църквата, „домът на живия Бог” (1 Тим. 3:15), да строи от живи, съзнателни камъни такова здание, в което всяка част да се равнява на цялото, където на човешката личност никога да не се гледа само като на средство, а винаги като на крайна цел на всичко, като на здание, на план, начертан от Самия Дух Свети. На въпрос на един чуждестранен журналист относно неговата църковно-административна програма, Сергий Московски отговаря: „Моята програма е програмата на Светия Дух, действам съобразно с нуждите на отделния ден”. Разбира се, казаното ни най-малко не означава, че той се е смятал за сляпо оръдие на Божието вдъхновение – тази постановка е чужда на православното разбиране за благодатта, в което се предполага съзнателно и трезво действие на разумната човешка воля в съгласие с волята Божия. Благодатният дар на отсъдата, на различаването на онова, което е важно и насъщно необходимо, от второстепенното и условното, е една от основните характеристики на ума на покойния патриарх.

Ако, както вече казахме, в църковната си дейност Светейшият Сергий е богослов, то и самото негово богословие е действено, сотириологично, насочено към целите на спасението, целеустремено и жизнено. Не случайно и основният богословски труд на покойния патриарх е посветен на православното учение за спасението.[4] Не би стигнало място, ако поискаме тук да се спрем на това забележително изследване на субективно-нравствената страна на спасението. Основната мисъл в това съчинение е тъждеството на добродетели и блаженство, на нравственото съвършенство и спасението на човека. При такова реално разбиране за делото на спасението не остава място за т.нар. „юридическа доктрина” с нейното разбиране за заслугите, които получават дължимото въздаяние във вечния живот. Спасението започва в този живот и се състои в преобразяване на тварната природа, извършвано от Божията благодат, действаща в съгласие с човешката воля и водеща към все по-тясно единство с Бога, към крайната цел на обòжението на тварното битие.

Ясният и трезв ум на Сергий Московски е чужд на прибързания синтез. В общия случай той избира пътя на анализа, отхвърляйки вторичното и вървейки направо към същността на конкретния въпрос, с логическа последователност, която повърхностните критици нерядко смятат за признак на рационализъм. Но здравият разум съвсем не е сред привилегиите на рационалистите, също както и неяснотата на мисълта далеч не е нещо присъщо на християнската мистика. Аналитичната мисъл на Светейшия Сергий винаги има целта да яви неизследимата дълбина на Откровението, да заведе човешката мисъл до онзи предел, отвъд който възможно остава единствено съзерцаването на божествените тайни. Неговият „рационализъм” се ограничава до чисто отрицателната задача да се отдели християнското тайноведение от всичко онова, което се стреми да подмени тайната с доктрина и съзерцаваната в духа действителност – със система от човешки понятия или представи. В указа си по повод учението на вече покойния прот. Сергий Булгаков (1871-1944) Светейшият Сергий противопоставя точно в този смисъл християнското богословие на гностическите учения: „Преминавайки в християнството с остатъци от езическата философия, гностиците не могат да не се сблъскат с учението на Църквата. Вярна на казаното в Евангелието, че „Бога никой никога не е видял” (Иоан 1:18), Църквата не изисква – не казва: „покажи ни Отца” (Иоан 14:8), – за да познае Бога в рамките на нашето земно познание. Славата Божия е в това, че Той е „Бог неизречен, невидим, непостижим” (евхаристийна молитва из Литургията на св. Йоан Златоуст). Откровението за Небесния Отец не трябва да се принизява до нивото на обикновената любознателност, още по-малко безцеремонно да се преправя, примесвайки пшеницата с плевели. За вярващия то е светиня, към която можем да се приближим само с изути обуща (срв. Изх. 3:5), очистили себе си не само от греховете, но и от всякакви чувствени и веществени образи (от „непристъпния мрак на виденията”). Гностиците, на свой ред, търсят философско познание и, тъй като откровеното учение за Бога е непостижимо и не дава никакъв материал за техните философски построения, то недостигащото им те запълват с помощта на въображението, придавайки на невидимото и безòбразно битие въображаеми, чувствени образи”.[5] Ето го начинът, по който „рационалистът” Сергий защитава дълбочината на тайноведението в традициите на св. Григорий Нисийски, св. Дионисий Ареопагит и останалите християнски мистици.

Задачата на богословието обаче не се свежда само до чистите отрицания пред лицето на тайните на Откровението. Както казва Московският митрополит Филарет,[6] „необходимо е, щото никоя, дори и най-съкровената в тайните, премъдрост ние да не смятаме за чужда и нямаща съприкосновение с нас, но със смирение да настройваме умовете си към съзерцаване на божественото”.[7] Когато възхожда към тайнството, умът намира онези верни изрази, които да служат като пътеводни жалони на останалите по пътя към същото това съзерцание, отстранявайки по пътя всичко, което може да се яви като препятствие. Догматическото заблуждение най-често се състои в погрешен синтез, в някакво изначално объркване, и обратно – християнските догмати най-често биват представяни във вид на различавания. Основният догмат, защитата на който преминава като червена нишка в целия спор на Светейшия Сергий против софиологията на прот. Сергий Булгаков, е различаването между природа и личност в Бога и в разумните твари – тайнствено различаване, което само леко открехва за нас вратата към две неизвестни, противопоставяйки ги едно на друго. Различието между природа и личност (ипостас) при сътворените същества Сергий Московски изразява така: „Най-високото отличие на човека в земния свят е неговата ипостас, т.е. самосъзнанието. Човекът не само живее, но и съзнава това, че живее, както и заради какво живее, като при това съзнава и всички, принадлежащи нему части, заедно с всичките им преживявания. Той не разсъждава, че „тялото ми е болно”, а че „аз съм болен”, и не казва „душата ми обича”, а „аз обичам” и т. н. Но човекът също така освещава със своето самосъзнание и си присвоява, смята за свой, и своя дух, поради което казва не само „моето тяло” и „моята душа”, но и „моят дух” или, подобно на апостола: „Целият ваш дух и душата и тялото” (1 Сол. 5:23). Това свидетелства, че ипостаста (самосъзнанието) и духът не са едно и също; че, говорейки вече не само за човека, който е полудуховно-полутелесно същество, но и за чистите духове (каквито са Ангелите) може да бъде направено различаване на ипостас, т. е. на самопознание, от една страна, и на духовна природа, така да се каже, като предмет на тяхното самосъзнание – от друга”.[8]

Това различаване, което е основоположно за християнската антропология, също е необходимо за богословието на Църквата. На него се основава православното учение за личността, което откриваме в богословските изказвания на Светейшия Сергий. Не трябва да бъде смесвана личността с природата. Те трябва да бъдат строго различавани, но не и разделяни, откъсвайки едната от другата. Както Божията същност е немислима в своята отделност, вън от трите Лица на Светата Троица, така и сътворената природа съществува в много ипостаси или личности. Сложният състав на тварната ни природа, телесно-душевно-духовен, който ние съзнаваме като наше тяло, наша душа и наш дух, поставя човека в неразривна връзка с цялата съвкупност на сътворения космос. Като природно същество човекът е част от това цяло, от тварния свят. Като същество лично обаче, като ипостас, той не е част от цялото, а сам съдържа в себе си това цяло. Като самосъзнаваща се тварна личност отделният човек е същество единствено по рода си, абсолютно неповторимо, несводимо до нищо друго, различно от всичко друго, с нищо неопределимо и рационално непознаваемо. Точно в тази неопределимост на тварната личност е както нейното богоподобие, така и сътвореността ѝ по Божи образ. В нашето състояние след първородния грях не познаваме тварната личност в нейния чист вид. Това, което в човешкото общежитие наричаме личност, не е личност в собствен смисъл. Ние познаваме единствено резултатът от объркването – особи, индивидуалности, които разбиват единната човешка природа и я разделят помежду си, отнасяйки се към нея като към своя „частна собственост” и противопоставяйки един на друг егоистичните си интереси, познаваме едни своеобразни обособени парчета от общата природа. Цялата християнска аскетика, както и църковните канони, са насочени към освобождаване от своята природа, от своята воля, в един стремеж към премахване на индивидуалното, самостойно и затворено вътре в себе си псевдолично битие. Оттук, разбира се, далеч не следва, че християнството проповядва някакво подчиняване на личността от колектива. Индивидуалността обаче не е личност. И основната тайна на евангелската проповед се заключава тъкмо в това, че човешката личност не е в състояние да се осъществи изцяло, освен посредством самоотдаване, посредством отказ от собственото, от своята природа. В най-чистия си вид личността е самоотричане. Ето защо и откровяването на Божията Личност ни е явено в пълнота – в условията на живота в падналия свят – посредством кръстната смърт на Богочовека Иисус Христос.

Една богословска мисъл, която дарява природата с ипостасно, личностно начало, както е в софиологията на отец Сергий Булгаков, разтваря човешките личности, заедно с тяхната свобода в отношението им към Бога и към света, в космическия процес на възвръщането на тварната София към Бога. От друга страна, богословие, което запазва личния момент на нравствено-волево отношение на човека към Бога, но отъждествява човешката личност с нейната частна природа, както е в западната схоластика, вижда в раздробеното състояние на общата природа не резултат от греха, а някакъв „естествен порядък”. Църквата се представя като общество от личности, които са собственици на „своята” природа, т.е. индивидуалности, всяка от които извършва своя личен път към спасението в морално-юридическите норми, определящи правата и задълженията на всекиго. Третото положение, за разлика от предходните две, не смесва, а изцяло отделя личността от природата, като свежда последната до нисшата сфера на битието. Този персонализъм, свойствен на определени представители на родената в протестантския свят екзистенциална философия, превръща отделните човешки личности в откъснати от общата природа и един от друг носители на лична свобода, която те не могат да осъществят, тъй като се оттласкват от действителното природно битие, предпочитайки състоянието на личности без живот, самосъзнанието в пустота и една безсъдържателна, безплодна, анархистично неспокойна и сама себе си изтребваща свобода. Споменатите три лъжливи учения за личността и природата могат да бъдат пояснени с три примера от социалната област: тоталитарността на свръхличностния свят, индивидуализма на „духовното малцинство” и безпочвеността на „вечната революция”. Не трябва нито да отъждествяваме, нито да отделяме личността от природата, а в съгласие с догмата на вярата, утвърждаващ неизречимото различие на трите Лица и едната природа в Бога, да намираме това тайнствено различие и в създадените по Божи образ същества. Само на тази основа може да има вярна формулировка на учението за Църквата и за света.

Ясното различаване между природа и личност дава възможност на Светейшия Сергий да формулира догматическата основа на православното почитане на Божията Майка – съвършената човешка личност, единствената, достигнала онази пълнота, към която е призвано цялото творение. Пресветата Дева е станала Божия Майка по плът благодарение на особен дар, съобщен ѝ в нейната човешка природа. Тя обаче не остава единствено природно оръдие на Божията воля – средство, избрано от Бога за целта на Неговото Въплъщение. Като личност, тя докрай се отрича от себе си, правейки от дара на богомайчинството, осъществен в нейната очистена природа, свой личен път – път на съвършено отдаване на Бога и всецяло съединяване с Него, достигнало своя предел в нейното Успение. Божията Майка става – не само по плът, не само по природа, но и като личност, съзнателно приела и осъществила в себе си пътя на богомайчинството като доброволен подвиг на целия ѝ живот – първата човешка личност, достигнала до най-висшата цел – обòжението на творението, заради което е сътворен светът. Ето защо смъртта и тлението не могат да удържат Пречистата Майка и ние почитаме човешката ѝ личност, застанала отвъд смъртта и възкресението, като наша Владичица и Небесна Царица, редом до Христос. В нея Бог възприема в Своята Ипостас човешката природа, така щото човекът да може да постига обòжението. И в нея първата човешка ипостас достига до тази цел, придобивайки пълнота на богобитието си в Светия Дух. На това място богословската мисъл на Светейшия Сергий, стъпила върху различаването между природа и личност, ни води към най-дълбоката тайна, която се отнася до основаващото се върху двойното снизхождане на Сина и на Светия Дух учение на Църквата.

Това са основните черти на богословската мисъл на Светейшия Патриарх Сергий и заветът му към богословието на Църквата и към всяка еклисиология, която би искала да посреща търсенията на модерната религиозна и философска мисъл. Като всичко, вкоренено в Преданието на Църквата, това богословие е и ново и древно, каквото е и самото християнство. Явило се в условията на руския местно-църковен живот, то буди целия християнски свят към вникване в догмата за Църквата. Както и Великия Василий някога, покойният Московски Патриарх „чрез един град пали огън в цялата вселена”.[9]
 
Превод от руски: Борис Маринов
 
Текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, 39, 2009, с. 45-51.


[1] Свободна парафраза от Epitaphia, 119 – PG, 38, 75 ( бел. рус. ред.).
[2] Патриарх Сергий І (Страгородский) (1867-1944) стои начело на Руската църква като местоблюстител на патриаршеския престол от декември 1936 г. до избирането си за Московски и на цяла Русия Патриарх на 8 септември 1943 г. Преставя се в Господа на 2/15 май 1944 г. Настоящият превод се посвещава на 65-годишнината от неговата кончина (бел. прев.).
[3] Става дума за Руско-японската война от 10 февруари до 5 септември 1905 г. (бел. прев.).
[4] Православное учение о спасении (Магистерская диссертация), Сергиев Посад, 1895. Второ издание – Казан, 1898 г. По повод защитата на тази дисертация бъдещият патриарх произнася и известната си реч на тема „Въпросът за личното спасение” (бел. прев.).
[5] Из доклада на Патриарх Сергий, на чието основание е издаден Указът на Московската Патриаршия под № 1651.
[6] Св. Филарет (Дроздов) (1783-1867; памет на 19 ноември), архиепископ (от 1821 г.) и митрополит (от 1826 г.) Московски и Коломенски, е един от най-изтъкнатите руски богослови и църковни писатели на 19 в. (бел. прев.).
[7] Митр. Филарет. „Слово в день обретения мощей свт. Алексия”, Слова и речи, т. ІІ, М. 1844, с. 87.
[8] Лоски цитира докладът на Патриарх Сергий, на чието основание е издаден Указът на Московската Патриаршия под № 2267. Виж публикуването на този указ в: Символ, 39/1998, с. 174-186 ( бел. рус. ред.).
[9] Св. Григорий Богослов Слово 43 в прослава на Василий Велики, 25 – PG, 36, 532.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/34wx 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Лакомото желание за храна се прекратява с насищането, а удоволствието от питието свършва, когато жаждата е утолена. Така е и с останалите неща... Но притежаването на добродетелта, щом тя веднъж е твърдо постигната, не може да бъде измерено с времето, нито ограничено от наситата.
Св. Григорий Нисийски
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.