Мобилно меню

4.8857142857143 1 1 1 1 1 Rating 4.89 (35 Votes)

1_91.jpgЦарствената Дева, облечена в истинна слава и достойнство, не се нуждае от още някаква лъжлива слава (Бернар Клервоски)

Някои хора, като се подлъгват от сходството на словесните изрази или лъжливата асоциация на идеи, смесват учението на Римската църква за непорочното зачатие на Мария с догмата за девственото зачатие на нашия Господ Иисус Христос. Първото от тези учения, което е нововъведение на римския католицизъм, се отнася към раждането на самата Пресвета Дева, докато второто, общото съкровище на християнската вяра, се отнася до Рождеството на нашия Господ Иисус Христос, „Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек“.

Учението за непорочното зачатие води началото си от това особено почитание, което някои духовни кръгове в отделилия се Запад започват да въздават на Пресветата Дева от края на 14 в. То е провъзгласено за „богооткровена истина“ на 8 декември 1854 г. от папа Пий IX motu proprio (без свикване на събор). Този нов догмат е приет с намерение за прослава на Пресветата Дева, която, като оръдие на въплъщението на нашия Господ, става съучастница в нашето изкупление. Според това учение тя се била ползвала от специална привилегия – да не бъде подложена на първородния грях от момента на зачеването ѝ от нейните родители Йоаким и Анна. Тази особена благодат, която я е сътворила, така да се каже, сякаш изкупена преди подвига на изкуплението, ѝ била дарена с предвиждане на бъдещата заслуга на нейния Син. За да се въплъти и да стане „съвършен човек“, божественото Слово се нуждаело от съвършена природа, не заразена от грях; трябвало е, следователно, съдът, от който Той е възприемал Своята човечност, да бъде чист от всякаква сквернота, отнапред очистен. Оттук, по мнението на римските богослови, произтича необходимостта да се дарува на Пресветата Дева, макар и зачената по естествен път като всяко човешко създание, особена привилегия, като я поставя извън потомството Адамово и я освобождава от първородната вина, обща за целия човешки род. Действително, според новия римски догмат, Пресветата Дева се била приобщила още от майчина утроба към състоянието на първия човек преди грехопадението.

Православната църква, която винаги е въздавала на Божията майка особено почитание, като я е превъзнасяла над небесните духове – „по-почитана от херувимите и несравнено по-славна от серафимите“ – никога не е допускала, поне не в значението, което придава на това Римската църква, догмата за непорочното зачатие. Определението „привилегия, дарувана на Пресветата Дева заради бъдещата заслуга на Нейния Син“ е противоположно на духа на православното християнство; то не може да приеме този краен юридизъм, който изтрива действителния характер на подвига на нашето изкупление и вижда в него само абстрактна заслуга на Христос, вменявана на човешкото лице преди страданието и възкресението на Христос, дори преди Неговото въплъщение, и това по особено Божие произволение. Ако Пресветата Дева е можела да се възползва от последствията на изкуплението преди изкупителния подвиг на Христос, то не е видно защо тази привилегия да не може да се разпростре и върху други хора – например, целия род Христов, на цялото това потомство Адамово, което е съдействало с всяко поколение за подготовката на човешката природа към това тя да бъде възприета след това от Словото в утробата на Мария. Действително, това би било логично и би съответствало на нашата представа за Божията благост, но абсурдността на подобно предположение е съвсем очевидна: човечеството се ползва от своеобразно „съдебно постановление за липсата на състав на престъплението“, въпреки своето грехопадение, спасява се предварително и все пак очаква подвига на своето спасение от Христос. Онова, което изглежда абсурдно по отношение на цялото човечество, живяло преди Христос, е не по-малко абсурдно, когато става дума за един човек. Тази безсмислица в такъв случай е още по-очевидна: за да може подвигът на изкуплението да бъде извършен за цялото човечество, е трябвало да бъде извършен преди това за един негов член. С други думи, за да има изкупление, е било нужно то вече да е съществувало, някой изпърво да се е възползвал от плодовете му.

Разбира се, някой може да възрази, че това е законно, когато става дума за такова изключително създание като Пресветата Дева, на която е било предначертано да послужи за оръдие на въплъщението и, с това – на изкуплението. В някаква степен това е правилно: Девата, безпорочно родила Словото, истинния Бог и истинния Човек, не е била обикновено създание. Но може ли напълно да я отделим, от момента на нейното зачеване от Йоаким и Анна, от останалата част на потомството Адамово? Като я изолираме по този начин, не се ли подлагаме на риск от обезценяване на цялата история на човечеството преди Христос, от унищожаване на самото значение на Стария Завет, който е бил месианско очакване с постепенна подготовка на човечеството към въплъщението на Словото? Действително, ако Въплъщението е било обусловено единствено от привилегията, дарувана на Пресветата Дева „заради бъдещата заслуга на Нейния Син“, то пришествието на Месия в света е могло да се извърши във всеки друг момент от историята на човечеството; във всеки момент Бог с особено произволение, зависещо единствено от Неговата божествена воля, е могъл да създаде непорочно оръдие на Своето въплъщение, без да се съобразява с човешката свобода в съдбините на падналия свят. Но историята на Стария Завет ни учи друго: доброволната жертва на Авраам, страданието на Йов, подвизите на пророците и, накрая, цялата история на избрания народ, с неговите възходи и падения, не са само сбор на първообразите на Христос, но също и непрестанно изпитание на човешката свобода, отговаряща на божествения призив, предоставяща на Бога в този бавен и труден път човешки условия, необходими за изпълнение на Неговото обетование.

Цялата библейска история се разкрива по такъв начин като приготовление на човечеството към Въплъщението, към тази „пълнота на времената“, когато ангелът е бил изпратен да приветства Мария и да получи от нейните уста съгласието на човечеството Словото да стане плът: „ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“.

Византийският богослов от 14 в. Николай Кавàсила, в поучението си за Благовещение, казва следното: „Благовещението е било не само подвиг на Отца, Неговата Сила и Неговия Дух, но също и подвиг на волята и вярата на Пресветата Дева. Без съгласието на Пренепорочната, без участието на нейната вяра това намерение би било също толкова неосъществимо, както и без намесата на Самите три божествени Лица. Едва след като Бог я е научил и убедил, Той я взима за майка и заимства от нея плътта, която тя желае да Му предостави. Точно така, както Той доброволно се е въплъщавал, Той е желаел и Неговата майка свободно и по свое пълно желание да Го роди“.[1]

Ако Пресветата Дева беше изолирана от останалата част на човечеството с привилегията от Бога, дарил я най-първо със състоянието на човека преди грехопадението, то нейното свободно съгласие с божествената воля, отговорът ѝ към архангел Гавриил щяха да загубят своята историческа връзка с другите действия, способствали в продължение на векове на приготовлението на човечеството към пришествието на Месия; тогава щеше да бъде разкъсана приемствеността на светостта на Стария Завет, трупана с поколения, за да завърши накрая в лицето на Мария, Пречистата Дева, чието смирено послушание е трябвало да престъпи последния праг, който от страна на човека е направил възможен подвига на нашето спасение. Догматът за непорочното зачатие, както е формулиран от Римската църква, разкъсва тази свята приемственост на „праведните Божии праотци“, която намира крайния си предел в „Ессе ancil-la Domini“.[2] Историята на Израил губи своя собствен смисъл, човешката свобода се лишава от цялото си значение и самото пришествие на Христос, което уж се е извършило по силата на самопроизволно Божие решение, придобива характер на поява на „deus ex machina“, проникнала в човешката история. Такива са плодовете на изкуственото и абстрактно учение, което, като желае да прослави Пресветата Дева, я лишава от вътрешната ѝ дълбока връзка с човечеството, като ѝ дарява привилегията да бъде свободна от първородния грях от момента на своето зачатие, по някакъв странен начин намалява значението на нейното послушание на божественото Благовестие в деня на Благовещението.

Православната църква отхвърля римокатолическото тълкуване на непорочното зачатие, но тя прославя Пресветата Дева, като я възвеличава като „Пренепорочна“, „Нескверна“, „Пречиста“. Св. Ефрем Сириец (4 в.) дори казва следното: „Ты, Господи, како и матерь Твоя, едино святы есте, Ты бо еси кроме порока и матерь Твоя кроме греха“. Но как това е възможно извън юридическите рамки (привилегия на изключението) на догмата за непорочното зачатие?

Преди всичко трябва да се прави разлика между първородния грях като вина пред Бога, обща за цялото човечество, като се започне от Адам, и същия този грях, силата на злото, проявяваща се в природата на падналото човечество; точно така трябва да се прави разлика между общата за цялото човечество природа и лицето, присъщо на всеки човек поотделно. Лично Пресветата Дева е била чужда на какъвто и да било порок, какъвто и да било грях, но по своята природа тя е носела заедно с всички потомци на Адам отговорност за първородния грях. Това предполага, че грехът, като сила на злото, не се е проявявал в естеството на избраната Дева, постепенно очистено с поколенията на нейните праведни праотци и опазващо се чрез благодат от момента на нейното зачеване.

Пресветата Дева е била запазена от всякаква скверност, но тя не е била освободена от отговорност за вината на Адам, която е могла да бъде премахната от падналото човечество единствено чрез божественото лице на Словото.

Св. Писание ни дава други примери за божествената помощ и освещаването от утробата на майката: Давид,[3] Йеремия [4] и, накрая, Йоан Кръстител (Лука 1:41). Тъкмо в това значение Православната църква празнува от древни времена зачатието на Пресветата Дева (9 декември ст. ст.), както празнува и зачатието на св. Йоан Кръстител (23 септември). Трябва да се отбележи по този повод, че римският догмат установява по отношение на зачатието на Пресветата Дева от Йоаким и Анна различие между „активното зачатие“ и „пасивното зачатие“: първото от тях е естествен, плътски акт, акт на родителите, които зачеват, а второто е само последствие от съпружеския съюз; характерът на „непорочното зачатие“ се отнася само към пасивния аспект на зачатието на Пресветата Дева.

Православната църква, чужда на това отвращение към онова, което се отнася до плътската природа, не познава изкуственото различие между „активно зачатие“ и „пасивно зачатие“. Като прославя зачатието на раждането на Пресветата Дева и св. Йоан Кръстител, тя свидетелства за чудесния характер на тези рождения и почита целомъдрения съюз на родителите, а в същото време и светостта на техните плодове. За Пресветата Дева, както и за св. Йоан Кръстител, тази святост не се състои само в някаква абстрактна привилегия на невинността, а в реална промяна на човешката природа, постепенно очистена и възвисена от благодатта в предходните поколения. Това непрестанно възвисяване на нашата природа, предназначена да стане природа на въплътилия се Син Божи, продължава и в живота на Мария; с празника на Въведението в храма на Пресвета Богородица (21 ноември) Преданието свидетелства за това непрекъснато нейно освещаване, за това опазване на нейната божествена благодат от всяка сквернота на греха. Освещаването на Пресветата Дева завършва в момента на Благовещението, когато Светият Дух я е направил способна за непорочно зачатие в пълния смисъл на тази дума – девствено зачатие на Сина Божи, станал Син човешки.

Бележка към новата публикация на статията „Догматът за непорочното зачатие“

Написано преди повече от дванадесет години, това малко пояснение относно римокатолическия догмат за непорочното зачатие би трябвало да бъде напълно преработено и значително доразвито. Като се надяваме, че това все някога ще се случи, ние засега се задоволяваме, за да не забавяме публикацията му, с това да допълним текста на този кратък обзор с две бележки, които трябва да разсеят някои недоразумения:

1) Някои православни, подтикнати от чувство на ревност към Истината, се смятат за длъжни да отричат истинността на явлението на Божията майка на Бернадета и се отказват да признават проявлението на благодатта в Лурд под предлога, че тези духовни явления служат на потвърждението на мариологическия догмат, чужд на християнското Предание. Ние смятаме, че едно такова тяхно отношение към това не е оправдано, тъй като то се случва поради недостатъчност на различието между факта от религиозен порядък и неговото вероучително използване от Римската църква. Преди да дадем отрицателно съждение по повод явлението на Божията майка в Лурд, като се подлагаме на риска да извършим грях спрямо безпределната благодат на Светия Дух, би било по-предпазливо и по-правилно да разгледаме с духовна трезвост и религиозно внимание думите, които е чула младата Бернадета, също както и онези обстоятелства, при които тези думи са били насочени към нея. За целия период на нейните петнадесет явления в Лурд Пресветата Дева е говорила само веднъж, като е назовала себе си. Тя казала: „Аз съм непорочното зачатие“. Но тези думи са били произнесени на 25 март 1858 г., на празника Благовещение. Техният пряк смисъл остава ясен за онези, които не са длъжни да ги тълкуват противно на здравото богословие и правилата на граматиката: непорочното зачатие на Сина Божи е височайшата слава на Пренепорочната Дева.

2) Римокатолическите автори често настояват на това, че учението за непорочното зачатие на Пресветата Дева явно или неявно са признавали мнозина православни богослови, особено в 17 и 18 в. Внушителните списъци на богословски учебници, съставени в онази епоха, в повечето случаи в Южна Русия, действително свидетелстват до каква степен богословското преподаване в Киевската академия и в другите школи на Украйна, Галиция, Литва и Белорусия е било пронизано от теми, присъщи на вероучението и благочестието на Римската църква. Макар и православните хора от тези крайгранични области да са защитавали геройски своята вяра, те неизбежно са изпитвали върху себе си влиянието на своите римокатолически противници, тъй като са принадлежали към един и същ културен свят на барока, с неговите особени форми на благочестие.

Известно е, че „латинизираното“ богословие на украинците е предизвикало догматически скандал в Москва в края на 17 в. по повод епѝклисиса. Темата за непорочното зачатие е била възприемана по-леко и заради това, че е намирала израз по-скоро в благочестието, отколкото в някакво определено богословско учение. Тъкмо в тази форма на благочестие могат да се намерят някои следи от римската мариология в писанията на св. Димитрий Ростовски, руския светец с украински произход и възпитание. Това е само едно значимо име сред богословските „авторитети“, които обикновено се цитират, когато някой иска да покаже, че догматът за непорочното зачатие на Мария и приемлив за православните. Ние не ще съставяме на свой ред списък (малко по-значителен!) на богословите на Римската църква, чиято мариологическа мисъл решително се противи на учението, превърнато преди век в догмат. Достатъчно ще бъде да кажем едно име – името на Тома Аквински, за да установим, че догматът от 1854 г. влиза в разрез с всичко онова, което е най-здраво в богословското предание на отделилия се Запад. За това трябва да се чете на няколко места в тълкуванието към „Сентенции“ (I, III, 3, 1. 1-2; 4, 1) и Сума на теологията (III а, q. 27), а също и в други писания, където ангелическият учител трактува въпроса за непорочното зачатие на Пресветата Дева: там може да се намери пример за трезво и точно богословско съждение, ясна мисъл, умееща да използва текстовете на западните отци (бл. Августин) и източните (св. Йоан Дамаскин), за да се покаже истинната слава на Пресветата Дева, майката на нашия Бог. Ето че вече изминаха сто години, откакто на тези мариологически страници на Тома Аквински е наложен печатът на забраната за римокатолическите богослови, задължени да следват „генералната линия“, но те няма да престанат да служат като свидетелство за общото Предание за онези православни, които умеят да ценят богословското съкровище на своите отдалечили се братя.

* Вестник Русского Западно-Европейского Патриаршего Экзархата, 20, 1954, с. 246-251, прев. от фр. – В. А. Решчикова, публикуван в Богословские труды, 14, с. 121-125.

Превод от руски: Анна Георгиева

1. Editions Jugie. Patrologia orientalis 19, 2.
2. „Ето рабинята Господня...“ (Лука1:38).
3. „На Тебе съм се крепил от рождение; Ти си ме извел из майчината ми утроба; моята хвала към Тебе няма да престане...“ (Пс. 70:6).
4. „Преди да те образувам в утробата, Аз те познах, и преди да излезеш от утробата, осветих те...“ (Иер. 1:5).

 


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/83 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Всяко нещо намира покой в своята среда и стихия: рибата – във водата, огънят – в движението нагоре; всичко се стреми към своята среда. Душо моя, ти си безплътен дух, безсмъртна. Единствено у Него ти ще намериш покой.
Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.