В началото на 2009 г. българският книжен пазар ще се обогати с още една ключова книга на известния богослов Владимир Лоски - "Боговидението". Тя ще бъде издание на столичния храм "Св. София", който неотдавна издаде и третия том от събраните съчинения на отец Георги Флоровски "Творение и изкупление". С гл. ас. д-р Павел Павлов от Богословския факултет на Софийския университет и член на екипа, подготвящ изданието, разговаряхме за посланието на книгата "Боговидение" и мястото й в творчеството на Владимир Лоски:
"Тази книга е сборник от лекции, които Лоски чете в Сорбоната, в специално открития отдел за православно богословие. Това са годините след Втората Световна война, когато Владимир Лоски е вече много известно име във френския интелектуален елит, а авторитетът му се усилва заради неговото участие във френската Съпротива. Сборникът е най-систематизираният курс по християнска гносеология, който се занимава с въпроса за начините за Богопознание, а не е просто курс за запознаване с Православието, каквито са "Очерци върху мистическото богословие на Източната църква".
В този смисъл, книгата представлява върхово постижение на Лоски в областта на православната догматика. Тя се чете трудно, предполага много богословски знания, затова ще снабдим изданието с богат технически апарат, който да улесни читателя при възприемането й. Макар и догматичен труд, "Боговидението" е все пак развито от историк, който прекрасно познава не само св. отци, но и западните средновековни автори, които са по-познати и близки на аудиторията, пред която чете лекциите. Затова е удивителен начинът, по който Лоски представя в този курс основната разлика между източното и западното богословие - и тя се състои именно в разбирането за възможността за истинско Богопознание. Основополагащ принцип в православния възглед е, че Бог не е познаваем в същността Си и той изкристализира в богословието на св. Григорий Палама през 14 век за Божествената същност и Божествените енергии. Западното разбиране е, че Бог е познаваем в същността Си, но само от светците. Затова западните мистици се опитват всячески да подражават на католическите светци - но това е вече съвсем различна перспектива и поставя цялото богословие на различна основа".
На читателите на "Двери" предлагаме увода към книгата, написан от прот. проф. Йоан Майендорф.
***
Сред православните богослови от нашето поколение Владимир Лоски бе сред онези, които се стремяха да покажат на Запада, че Православието не е историческа форма на източното християнство, а непреходна и вселенска, съборна истина. Да свидетелства за това бе основната задача на неговия живот и това свидетелство го подтикна да работи в две направления, които както той смяташе, се допълват едно друго – византийското богословие, органически продължаващо преданието на гръцките отци и латинското Средновековие, където той търсеше, в частност в мисленето на Майстер Екхарт[1], пунктове на възможно съвпадение с източното Православие.
Този двоен научен интерес на Лоски продължаваше традицията на Петербургския университет, към чиято среда принадлежеше неговото семейство и от която излязоха както знаменити византолози, така и известни познавачи на западното Средновековие. Но основният аспект, който определи пътя на този изследовател и богослов, бе духовната страна на схизмата между Изтока и Запада. Именно пунктовете, които според него най-много разделят християните, привличаха на първо място вниманието му – учението за изхождането на Светия Дух и учението за нетварните Божии енергии. Виждаме, че всички трудове на Лоски са пронизани от този двоен устрем: съхранявайки пълната цялост на Православието, да води диалог с християнския Запад.
В споровете и защитата на истината Владимир Лоски бе понякога непримирим и строг. Но в последните години на живота му видяхме, че той все повече преуспяваше в онова мъдро спокойствие, което в него бе толкова привлекателно, че Етиен Жилсон[2] можа да напише в своето предисловие към посмъртното издание на магистърската работа на Лоски за Екхарт: „Някакъв мир се излъчваше от този така скромен и съвършено прост и добър човек, чиято тайна може би се състоеше в това да бъде истинско въплъщение на християнския дух сред нас и това въплъщение се осъществяваше в него по силата на сякаш напълно естествено призвание.” (Vision de Dieu, Neuchatel, 1962, pp.7-9 ).
В своя „Очерк за мистическото богословие на Източната Църква” – сега този труд стана класически – Владимир Лоски ни представя систематическо изложение на това, което за отците представлява именно богословието: едновременно съзерцание на Бога и изразяване на Неизразимия. Богословието на св. Григорий Палама за божествените същности и енергии вече заема централно място в този труд.
Курсът лекции „Богосъзерцанието”, който печатаме в серията Bibliotheque orthodoxe, е четен в пета секция Ecole pratique des Hautes Etudese [изследователска секция на Сорбоната на много високо ниво, при участието на известни професори, учени и философи – бел. на съставителя] в течение на 1945-1946 г. в Сорбоната. Той има исторически характер и е преди всичко патристическо въведение към онова, което е прието да се нарича „паламизъм”.
Самият аз немалко се потрудих да „представя” на западния читател св. Григорий Палама и затова тук искам да изразя особената си лична радост, която изпитах, четейки ръкописа на Лоски и откривайки в него аспект на проблема, незасегнат от мен във всички детайли, но разработен от автора с несъмнено по-голяма тънкост и пълнота, отколкото ако бях го направил аз: това е аспектът на светоотеческия произход на терминологията на Палама. Разработвайки своя курс лекции, Лоски очевидно не е знаел за наскоро излезлите трудове, в частност труда на о. Поликарп Шерууд за св. Максим Изповедник[3], който би му помогнал още по-точно да изрази своята мисъл; но неговата ерудиция и изключително богословско съзнание придават на труда му неоспорима ценност. Явният стремеж на Лоски да включи „богословието на благодатта” в сотириологичен контекст, а значи и в контекст христологичен и сакраментален, е особено ценен и своевременен.
Този нов „акцент” е неизбежен в изложението на всички аспекти на богосъзерцанието и обожението в творенията на гръцките отци. Наистина, ние не можем нито да възприемем цялата дълбина на богословието на св. Григорий Палама, нито да разберем неговите формулировки, позовавайки се на кападокийците и псевдо-Дионисий, защото към по-късното развитие на византийското богословие ни въвеждат след – халкидонската христология и св. Максим Изповедник.
И като историк и като богослов Владимир Лоски ни призовава към диалог, който действително да се задълбочи до същността на нещата и да търси истината, съединяваща и освобождаваща: не византийската и не латинската истина, а само онази, която произтича от „Духа на Истината, Който изхожда от Отца”.
[1] Meister Eckhart (на лат. Eckhartus de Hochheim) е името, под което е известен Йоханес Екхарт (Johannes Eckhart, също и Екхарт от Хохайм, Eckhart von Hochheim), немски философ и богослов, монах-доминиканец. Роден е през 1260 г. в Гота, преподава в Сорбоната, Страсбург и Кьолн, където и умира през 1328 г. Пише “Разсъждения върху интуицията”, “Книга за божественото утешение”, “За благородния човек” и др. (Бел. ред.)
[2] Étienne Gilson (1884-1978) френски религиозен философ, неотомист, медиевист, директор на Института за Средните Векове в Торонто (Канада). Утвърждава близостта на християнския дух до философията на екзистенциализма. Чете лекции в университетите на Лил и Страсбург, в Сорбоната и Харвард. Написал е повече от 60 книги и 600 статии. В България е най-популярен с „История на християнската философия” (съавтор Филотеус Бьонер). (Бел. ред.)
[3] Става въпрос за историческата книга на Polycarp Sherwood „The Earlier "Ambigua" of Saint Maximus the Confessor and His Refutation of Origenism”, Rome, 1955. (Бел. ред.)