Широките православни руски кръгове ценят Владимир Лоски като православен догматист и отличен познавач на източното светоотеческо наследство. Също така в него обичат и ценят верния свидетел на истината на Православната църква, бореца за канонична истина, предания син на нашата майка-църква, Московската патриаршия. Но в руските среди той е много по-малко известен като свидетел на православието в западния свят и именно за този аспект на неговата дейност искам да поговоря тук.
В течение на много години Владимир Лоски работеше над голям труд за известния мистик на средновековна Германия Майстер Екхарт. За мнозина руснаци посвещаването на цял труд на лице, чуждо на Църквата и на пръв поглед без никаква духовна връзка с нея, изглежда напразно пилеене на богословския дар – разпиляване още по-осезаемо, като имаме предвид колко ограничени са нашите възможности в тази сфера, където цели области от православното учение остават неосветени поради липса на работници, способни да се заемат с тях. Самият Лоски обаче гледаше на нещата по малко по-различен начин.
За него да изучава Майстер Екхарт означавало и служение на православието. В неговите представи само подобни трудове, посветени на духовните реалности на Запада, са способни да направят достъпно православното свидетелство, изваждайки от самите недра на Запада родствени теми и реалности, които излизат извън рамките на римската схоластика и догматика – в известна степен именно това откриваме в мистиката на Немското средновековие. Като истински учен и изследовател, привикнал да работи с източници, Владимир Лоски е бил длъжен да посвети много години на изучаването на Екхарт. Тази своя работа обаче той е смятал само за подготовка към по-значителен и обширен труд – сравнително изследване на два феномена от 14 в., които в исторически план не зависят един от друг, но често съвпадат в своята духовна проблематика, а именно: немската мистика, кулминираща при Майстер Екхарт, и атонският исихазъм, богословското осъзнаване на който се свърза с името на св. Григорий Паламà. Владимир Лоски е възнамерявал да покаже, колко често Екхарт и неговата школа в своята мистическа интуиция са били близки до основните теми на паламизма, как са се опитвали да се освободят от латинската средновековна схоластика и в същото време как филиоквизмът (учението за filioque), който е оставал тяхна най-важна догматична основа, им е пречел да разберат и в пълнота да разрешат тези богословски и духовни проблеми.
За мен разкриването по подобен начин на цялото значение на filioque като основен корен на различията между Християнския изток и Християнския запад е най-голямата заслуга на Владимир Лоски от гледна точка на православното богословие. Затова по човешки съжаляваме, че притежавайки цялата необходима научна прецизност, той не успя да довърши своето сравнително изучаване на исихазма и немската мистика от 14 в. Без да преувеличаваме, може да заявим, че само Владимир Лоски беше способен да осъществи подобно начинание, защото никой от средите на православните богослови, нито от средите на западните богослови не притежаваше едновременно толкова дълбоко и непосредствено познание за тези два духовни свята: светът на мистическото византийско богословие и светът на схоластиката и мистиката на Западното средновековие.
Дълбоките му познания за богословските течения на Запад са изумявали западните учени. Спомням си великолепния му доклад през септември 1955 г. на Втория международен конгрес на патролозите в Оксфорд. Слушателите бяха буквално потресени от колосалната му ерудиция, която той разгърна в първата част на доклада си: той разкри грешката в разсъжденията на римокатолическите богослови на 16 и 17 в. и по-конкретно на небезизвестния Дионисий Петавий, който обвинява в ерес почти всички източни отци: св. Василий Велики, св. Григорий Нисийски, св. Йоан Златоуст и мн. др. – за това, че в техните трудове се съдържа учението за непостижимостта и недосегаемостта на божествената същност, което никак не се съгласувало с концепцията на Тома Аквински. Впоследствие, разбирайки несъстоятелността на подобно обвинение, Петавий съсредоточава всички свои нападки върху св. Григорий Паламà, въпреки че в неговото учение за същността и енергиите не е имало нищо, което вече да не е било казано от древните отци.
Трябва да отбележим, че знанията на Владимир Лоски за латинската схоластика по никакъв начин не са се отразили на неговата богословска мисъл, както се случи през 17 в. с руските богослови в Украйна, нито са довели до какъвто и да било компромис или богословски синкретизъм. Напротив, познанията му са му дали възможността по най-добрия начин да защити православните позиции в инославна среда, да открива отклоненията от истинското предание на Църквата и в същото време да бъде по-добре разбиран от западните учени.
Как да не си припомня по този повод многократните участия на Владимир Лоски в ежегодните конгреси на дружеството „Св. Албан и св. Сергий“ в Англия? Там той беше истински поборник на вярата и ревнител на православието. Налагаше му се да се сражава едновременно на „два фронта“: на единия – против отклоненията от православието, а на другия – против богословската неяснота и обърканост в ученията, излагани от самите православни. Спомням си, например, как на един от тези конгреси известният англикански богослов Е. Маскал, който по парадоксален начин съчетаваше искрена симпатия към православието с томиски начин на мислене, в своя доклад разви идеята, че „в бъдещето за човека вѝдението на Бога ще се състои в неговото съучастие във вѝдението на божеството на Отца от Сина“ – тема, вдъхновена от Тома Аквински. Владимир Лоски веднага възрази, че той вижда в тази концепция смесица от оригеновия субординационизъм с несторианското разделение на Христос на две личности (иначе казано, промяна и в триадологията, и в христологията). Същият този Маскал обаче много ценеше яснотата на богословските формулировки на Владимир Лоски и непрестанно ги противопоставяше на неяснотата и хаоса в „софиологическото“ течение в руската религиозна философия. Владимир Лоски никога не споделяше концепцията на о. Сергий Булгаков. Известно е, че той издаде проникновен очерк за булгаковската доктрина за Софѝя, анализирайки в него светоотеческото учение за съотношението между природа и ипостас и разкривайки спорния характер на учението на о. Сергий Булгаков.
Верността на Лоски обаче към Преданието на Църквата никога не се превърна при него в статичен консерватизъм, в интелектуална пасивност или обредност, тъй като яснотата и силата на неговата мисъл никога не се превърнаха в опростен интелектуализъм. Неговата традиционност и „патриотична настройка“ носеха динамичен и творчески характер – вярност към живото, движено от Светия Дух Предание в призванието да продължи богословския труд на отците на Църквата чрез непрекъснато обновяващата своя ход творческа мисъл. „Апофатизмът“ на неговото богословстване, „антиномичността“ на мисълта му бяха много далече от схоластичните схеми и той не прекъсваше борбата си срещу всеки опит те да бъдат вкарани в православното учение.
Всички тези толкова различни аспекти на богословската дейност на Владимир Лоски черпят своето единство и плодотворност от един единствен източник – от неговото дълбоко и живо благочестие, от цялостната „въвлеченост“ на църковния човек. Молитвата на Църквата не само укрепваше и хранеше мисълта му, но и формира неговата духовна същност на истински християнин.
Разбира се, от човешка гледна точка, движени от чисто човешки чувства и размишлявайки за неговата смърт, ние не може да не съжаляваме за това, че той не успя да преумножи в пълна степен дарувания му от Бога богословски „талант“. Тъкмо затова обаче, че неговото богословие, бидейки строго научно, беше в същото време духовно и мистично, ние не можем да не се преклоним мълчаливо и благоговейно пред непостижимата тайна на Бога, който го призова при Себе Си така неочаквано за нас. Размишляваме над внезапната му смърт и наум ни идват древните думи на св. отци: „Ако си богослов – молитвата ти е истинска, ако молитвата ти е истинска – ти си богослов“. Така Владимир Лоски, човек на молитвата и богословието, остава за нас завинаги пределно значим със своите научни трудове и чистата си молитва пред Бога.
Превод: Златина Иванова
* Василий (Кривошеин), архиеп. „Памяти Владимира Лосского“ – В: Богословские труды, 26, 1985, с. 156-158 (бел. прев.).
