Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Преп. Симеон Нови Богослов и отношението му към обществено-политическата действителност на неговото време

Понеделник, 06 Януари 2014 Написана от Брюкселски и Белгийски архиеп. Василий (Кривошеин)

Archb Basil KrivosheineВ тази статия бих искал да разгледам и да оценя няколко характерни места от Огласителните слова на преп. Симеон Нови Богослов,[1] които отразяват отношението на този духовен писател и мистик към политическата и обществената действителност на неговото време. Преп. Симеон Нови Богослов не е бил политически писател. Неговите интереси са съсредоточени изцяло върху въпросите на духовния живот, поради което – напълно естествено – при него не се и срещат непосредствено политически изказвания. При все това, дори и говорейки за духовния живот или за отношенията между Бога и човека, преподобният обича да ползва образи и примери, заимствани от обществения живот, в които често прозира и неговото отношение към явленията в този живот. Така например, когато, следвайки апостол Павел (1 Кор. 1:27-28), той казва че „като оставил мъдрите и силните, и богатите в света, Бог е избрал, поради неизречената Своя благост, немощните и не-мъдрите, и бедните в този свят”,[2] преп. Симеон Нови прави следното противопоставяне между царството Божие и земното царство: „Хората се отвращават от тях,[3] земният цар не понася техния вид, от тях началстващите се отвръщат, богатите ги презират, а когато ги срещат, ги отминават – все едно че те не съществуват – и никой не желае да общува с тях, но Бог, на Когото служи безбройно множество ангели, Който всичко удържа чрез Своята сила и Чието великолепие е непоносимо за всички, не се е отказал на стане отец, приятел и брат на тези отхвърлени, но е поискал да Се въплъти, за да стане подобен на нас във всичко, освен в греха, и да ни направи съпричастници на Своята слава и на Своето царство”.[4] Интересното в този откъс от второто огласително слово е не само яркото описание, – как „богатите” с отвращение и презрение се отнасят към „немощните и бедните” и как „царят” дори не понася „техния вид” – но и самото противопоставяне на „земния цар” спрямо Царя небесен: спрямо Самия Бог, Който, за разлика от земния цар, не се е отказал да общува с хората и да стане човек, подобен на нас, наш брат. Както се вижда от това място, на преп. Симеон Нови Богослов му е била чужда мисълта, че „земният цар” бил уж някакъв образ на Бога на земята и че земното царство е някакво отражение на царството небесно – точно обратно: земното царство, с всички негови порядки му изглежда като противоположност на царството Божие.

Още по-ярко изразено е отношението на преп. Симеон Нови Богослов към царя и към силните в този свят в дълъг откъс от неговото Пето огласително слово, описващо Страшния съд. Там Христос – след като е дал за пример Давид и други праведници от древността – се обръща към „царя, властващите и военачалниците”[5] със следните думи: „Защо не подражавахте на него [на Давид] и не се уподобявахте на него? Или може би смятахте себе си за по-славни и по-богати от него, и затова не поискахте да се смирите [пред Бога]? Жалки и нещастни сте вие, които, бидейки тленни и смъртни, поискахте да бъдете самодържци и владетели на света (μονοκράτορες καὶ κοσμοκράτορες). Когато пък някой от останалите не желаеше да ви се подчинява, вие се превъзнасяхте над него като над ваш нищожен роб, и не понасяхте неговото неподчинение, макар той да е бил същият като вас раб Божи и да не сте имали никакво предимство пред него. А на Мене, вашия Творец и Владика, не искахте да се подчинявате… Та нима не сте чули, когато ви казвах, че „който от вас желае да бъде първи, трябва да бъде най-последен и нека такъв бъде раб и служител на всички”[6]? Как не се побояхте… да паднете в гордостта на тази празна слава и да престъпите Моята заповед… Вие обаче презряхте Моите заповеди – все едно те бяха заповеди на някой от отхвърлените и слабите”.[7]

Като цяло тези редове имат чисто религиозен характер. „Царете” са обвинени в нарушаване на Господните заповеди, в гордост и властолюбие, във въставане против Бога и нежелание да се смирят пред Него. Макар и „смъртни и тленни”, те се стремят да станат единовластни владетели на вселената и угнетяват останалите хора, които са подобни на тях Божии създания. Нещо повече: цялото устройство на земното царство, основано на гордостта и насилието, е противопоставено на царството Божие – основаващо се на смирението и служението. В тези общи християнски съждения обаче може да се съзре и критика (също християнска) на конкретни явления от съвременната на преп. Симеон историческа действителност. Така например, с израза „μονοκράτορες καὶ κοσμοκράτορες” (самодържци и владетели на света) се характеризират две основни обществено-политически тенденции в частност на царете от македонската династия на имп. Василий ІІ Българоубиец, който е съвременник на преп. Симеон Нови Богослов. Първата от тях се е изразявала в стремежа на македонските императори да сломяват – вътре в империята – всяка обществена сила, която е била способна да им противостои и да ограничи властта им. Такава обществена сила е била византийската земевладелска аристокрация и, преди всичко, малоазийските крупни земевладелци. Този стремеж на византийските царе преп. Симеон характеризира като желание да станат самодържци (μονοκράτορες). Другата тенденция при тези царе – стремежът да разширят пределите на империята и да стигнат до световно господство – преподобният характеризира като желание да бъдат владетели на света (κοσμοκράτορες).[8] И двете тези тенденции, както видяхме, преп. Симеон разглежда като противни на Христовите заповеди и осъжда на Страшния съд от името на Христос.

Остротата на неговото осъждане е видна от това, че изразът κοσμοκράτορ, отнесен към царете, на църковен език обикновено се отнася към „княза на този свят”, т. е. към сатаната и като цяло към злите духове (срв. Еф. 6:16) – за разлика от думата Παντοκράτωρ (Вседържител), която се отнася към Бога. Необходимо е обаче да се подчертае, че преп. Симеон не отхвърля царската власт като такава и не ѝ противопоставя някакъв друг начин на управление, но осъжда, от християнска гледна точка, греховните тенденции сред царската власт, противопоставяйки безнравствените и грешни царе (може да се мисли - сред неговите съвременници) на древните праведни и угодни на Бога царе, макар и да не ги назовава по име, както той прави, когато говори за светите патриарси и епископи.[9]

Много интересно е и отношението на преп. Симеон Нови Богослов към частната собственост и социалното неравенство. Ето какво казва той в Девето огласително слово: „Съществуващите в света пари и собственост са общи за всички – както и светлината и въздухът, които дишаме, както и пасбищата на неразумните животни из полетата и из планините, и по цялата земя. Така че всичко е общо за всички и е предназначено само за ползване на плодовете му, но не принадлежи на никого по смисъла на господството. Страстта към притежаване обаче, проникнала в живота като узурпатор,[10] е разделила по различен начин между своите роби и слуги онова, което е било дадено от Владиката на всички за общо ползване. Оградила е всичко с дувари, укрепила го е с кули, резета и порти, лишавайки по този начин всички останали хора от възможността да се ползват от благата на Владиката. При това тази безсрамница твърди, че е владетелка на всичкоq и спори, че не е извършила несправедливост по отношение на никого. От друга страна, в слуги и роби на тази тиранична страст се превръщат не онези, които владеят вещи и пари, получени от тях по наследство, а техните безнравствени роби и пазители. И ако те, – които са взели нещо, или дори всичко, от тези пари, – поради страх от грозящи ги наказания или поради надеждата в замяна да получат стократно, или пък склонени от нещастни хора биха дали на намиращите се в лишение и оскъдица, то нима можем да смятаме такива за милостиви или за такива, които са нахранили Христос, или които са извършили дело, достойно за награда? В никакъв случай, но, както аз твърдя, те трябва да се каят до самата си смърт за ония неща [материалните блага], които толкова дълго време са задържали за себе си и са лишавали братята си да се ползват от тях”.[11]

Както виждаме, преп. Симеон Нови Богослов смята, че „парите и собствеността” трябва да бъдат общи за всички, подобно на „светлината и въздухът, които дишаме” – всичко това е „предназначено само за ползване на плодовете му, но не принадлежи на никого по смисъла на господството”. Така страстта към притежаване, според мнението на преподобния, е причината за появата на частната собственост. Тази страст поробва, така че от такъв, който владее над материалните блага, човекът се превръща в техен роб и техен пазител. Дори милостинята към бедните не изправя този греховен порядък на нещата и не оправдава човека пред Бога, тъй като тя има частичен характер и е лишена от безкористие.

Още по-рязко осъждане на социалната несправедливост намираме в друго място от същото това Девето слово: „Дяволът ни внушава предназначеното за общо ползване да превърнем в наша частна собственост (ἰδιοποιήσασθαι) и в наше събрано съкровище (ἀποθησαυρίσαι), така че с помощта на тази страст към притежаването да ни омотае в две престъпления и така да ни направи виновни за вечно наказание и осъждане. Първото от тези престъпления е отсъствието на милосърдие, а второто – надеждата, възлагана не на Бога, а на събраните пари. Защото такъв, който има събрани пари, не може да се надява на Бога. Ясно е от онова, което е казал нашият Христос и Бог: „Там, казва Той, където е вашето съкровище, там ще бъде и сърцето ви”.[12] Поради това пък такъв, който раздава от събраните от него пари, не трябва да получава за това награда, но по-скоро остава виновен в това, че до този момент несправедливо е лишавал останалите от тях. И е дори още по-виновен за живота на онези, които дотогава са умирали от глад и жажда – защото е бил в състояние да ги насити, но не го е направил, а е заровил в земята това, което принадлежи на бедните, оставяйки ги да умират от студ и от глад. В действителност такъв е убиец на всички онези, които е могъл да нахрани”.[13]

По този начин на това място преп. Симеон Нови Богослов учи за възникването на частната собственост като за следствие от дяволско внушение. Поражданата от тази собственост греховност се състои в отсъствие на милосърдие към бедните и в уповаване на личното богатство вместо на Бога. Дори милостинята не е в състояние да оправдае богатите. Вследствие от нея те не престават да бъдат „убийци” на бедните – на онези, които умират от глад.

Като общ извод от приведените откъси от Огласителните слова на преп. Симеон Нови Богослов може да се каже, че в тези текстове той живо откликва на обществено-политическите явления на своето време: на императорския строй – с неговия стремеж към самодържавие и към външна експанзия и с отчуждаването на неговите носители и на цялата управляваща прослойка от народните маси, на социалното неравенство във византийското общество, основано върху частната собственост, на натрупването, което извършва прослойката на притежаващите материалните блага, на бедността и на глада сред народа. Неговият подход към всички тези явления обаче не е политически, нито е социален, а остава чисто религиозен, духовен и християнски. Той не предлага никакви политически или социални програми. Нещо повече: може да се каже, че преп. Симеон не разглежда материалната бедност като такава, като зло. Според него тя може дори да бъде път към подражаването на Христос. „Бог е станал за тебе – пише той – беден човек. Ето защо и ти, вярващият в Него, трябва да станеш беден като Него. Той е станал беден по човечество, а ти си беден по божество… Той е обеднял, за да може да обогати тебе, за да ти предаде богатството на Своята благодат. Той затова и възприел плът, за да може ти да се приобщиш към Неговото божество”.[14]

Казано по друг начин, истинската нищета се състои, според преп. Симеон Нови Богослов, в отчуждаването от Бога, а истинското богатство – в съединяването ни с Него. В социалното неравенство сред византийското общество той е виждал греха на липсата на милосърдието и братолюбието, в частната собственост е виждал проява на страстта към притежаване, в личното трупане на богатство – признак на маловерие, в царската политика – проява на гордост, презрение към хората и въставане против Бога и накрая, в земното царство на тези царе – противоположност на царството Божие. Ето защо би било исторически неправилно в дадените от преподобния духовни оценки да виждаме отражение или проява на каквито и да било съществуващи в онази епоха политически или класови интереси или тенденции, макар обществено-политическите черти на тази епоха да намират при него – както вече имахме възможността да видим – особено ярко отражение.[15] Изказванията на преп. Симеон Нови Богослов принадлежат не толкова на историята на политическата и социалната мисъл на Византия, колкото на историята на духовния живот и на учението на Православната църква. Преди всичко в тях виждаме ярък израз на християнската съвест – безкомпромисно непримирима към всеки грях и всяко отстъпление от Бога.

Превод: Борис Маринов



Архиеп. Василий (Кривошеин) „Преподобный Симеон Новый Богослов и его отношение к социально-политической действительности своего времени” – В: Вестник Русского Западно-Европейского Патриаршего Экзархата, 38-39, 1961, с. 121-126 (бел. прев.).

[1] Огласителни слова (Λόγοι Κατηχητικοὶ или Κατηχήσεις) в ръкописите биват наричани духовни поучения на преп. Симеон Нови Богослов – монах в манастира „Св. Мамант” в Константинопол, на който той бил и игумен. Произнесени са в последните две десетилетия на 10 в. Гръцкият текст на тези слова и досега не е издаден в оригинал, но понастоящем се печата в серията за светоотечески творения Sources Chrétiennes. Виж моите статии: “The Writings of St. Symeon the New Theologian” – Orientalia Christiana Periodica, 20, 1954, p. 298-328 и „Преподобный Симеон Новый Богослов и Никита Стифат – История текста Огласительных Слов” – В: Вестник Русского Западно-Европейского Патриаршего Экзархата, 37, 1961, с. 41-47.
[2] Огласителни слова, 2.
[3] От немощните, от не-мъдрите, от бедните.
[4] Пак там.
[5] Огласителни слова, 5.
[6] Виж Мат. 20:25-28 (бел. прев.).
[7] Пак там.
[8] По този въпрос виж: Ostrogorsky, G. Geschichte des Byzantinischen Staates, München 1952, S. 217-228 (“Der Kampf der Zentralgewalt gegen die Feudalmächte…”), S. 228-238 (“Die Epoche der Eroberungen…”) и S. 238-252 (“Höhepunkt der byzantinischen Machtenfaltung: Basileios II”). В превод на български: Острогорски, Г. История на византийската държава, София: „Прозорец” 1998, с. 359-374, 375-390 и 391-411 (бел. прев.).
[9] С единственото изключение на ветхозаветния цар Давид. Интересното е, че сред праведните патриарси преп. Симеон споменава и Игнатий (редом с Тарасий и Методий). Виж: Огласителни слова, 5.
[10] В оригинала τύραννος (tyrannos). Във византийската епоха тази дума е имала значението на „узурпатор”, някой, който е „заграбил властта” – противопоставен на законния управител.
[11] Огласителни слова, 9.
[12] Срв. Мат. 6:21 (бел. прев.).
[13] Огласителни слова, 9.
[14] Пак там.
[15] Опитът преп. Симеон Нови Богослов да бъде изобразен като представител или идеолог на определена обществена класа, неизбежно би се натъкнал на редица трудности и противоречия. Когато, например, преподобният осъжда царските стремежи към самодържавие, повърхностният наблюдател би могъл да види в това израз на възгледите на византийската земевладелска аристокрация, бореща се против такава политика на императорската власт, още повече самият Симеон по произход е принадлежал именно към малоазийската аристокрация – най-активната и влиятелната част от класата на едрите земевладелци (за това свидетелства неговият биограф – св. Никита Ститат; виж: “Vie de Syméon…” – In: Orientalia christiana analecta, 12, 1928, p. 2, 4-5). Как тогава да бъде обяснено неговото още по-рязко осъждане на желанието на същите тези царе да станат „владетели на света”, как да обясним техните стремежи към разширяване на пределите на империята? Та нали тази експанзионистична политика на императорите от македонската династия е била поддържана, и дори в известна степен вдъхновявана, тъкмо от същата тази малоазийска земевладелска аристокрация, както правилно това отбелязва Георги А. Острогорски (Op. cit., S. 232)? Пък и възгледите на преп. Симеон върху дяволския характер на собствеността и за богатите – като „убийци” на бедните, едва ли са могли да изразяват убежденията на някой представител на състоятелните кръгове. Преподобният обаче не е бил изразител и на интересите на бедните класи – в неговите трудове не може да бъде намерено никакво желание за социални промени, нито програми за обществени реформи. Ето защо, най-правилно би било на един така сложен и дълбок духовен писател, какъвто е бил преп. Симеон Нови Богослов, да не се „лепи” какъвто и да било класов „етикет”.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9kfcr 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме