Беседа на архим. Захариас (Захару) от манастира „Св. Йоан Кръстител“ в Есекс, произнесена на 16 март 2025 г. за Неделята на св. Григорий Паламà.
Св. Софроний често казваше, че без богословието на св. Григорий Паламà, чиято памет честваме днес, не бихме могли да устоим на предизвикателствата на днешното време. Св. Григорий говори за неизразимата и непостижима тайна на Личността на Христос, като в същото време утвърждава, че на човека е дарена възможността да участва в Светлината и енергията, която изхожда от Неговата Личност. С няколко думи той посочва пътя: „Трябва непрестанно да се стремим към съприкосновение с Божията енергия“. Той пояснява, че имаме нужда от тази непрестанна молитвена молба – не, разбира се, за да убедим Бога, Който е извор на утеха, нито за да Го приближим до нас, понеже Той присъства навсякъде, а по-скоро за да възлезем към Него и да се завърнем като участници в Неговите благи дарове. Тези думи изразяват цялото виждане на исихазма, съсредоточено върху борбата на човека да поддържа близък и същностен контакт с Божията енергия – ключът, който отваря тайната на познанието за Бога. Ние не познаваме Бога с ума си, нито с въображението си. Познанието за Бога, както обяснява св. Софроний, означава „влизане в божественото битие, общение в самото битие“.
Пътят към Бога не е абстрактна теория. Макар да е неизразим, Бог е отредил начини, чрез които Той да бъде ясно и точно познат от човека чрез Своя Единороден Син. Този път изисква пълна нищета, крайно себеотрицание (кеносис), неизмеримо смирение и „по-голяма“ любов (Иоан 15:13).
Моисей предаде на народа си божествено написания закон, обяснявайки, че Божията заповед е дадена, конкретна и ясна: „Защото тази заповед… не е далеч от теб. Тя не е на небето горе, та да кажеш: Кой ще се възкачи за нас на небето и ще ни я донесе, за да я чуем и изпълним?… Словото е много близо до теб – в устата ти, и в сърцето ти, и в ръцете ти, за да го изпълниш“ (Втор. 30:11-14, по Септуагинта). Великият апостол Павел използва думите на пророка, за да изрази тайната на пътя и спасението на Господ Иисус: „Не казвай в сърцето си: Кой ще възлезе на небето? (за да свали Христа), или: Кой ще слезе в бездната? (за да възкреси Христа от мъртвите). Но какво казва Писанието? Словото е близо до теб – в устата ти и в сърцето ти, т. е. словото на вярата, което проповядваме: Защото, ако изповядаш с устата си, че Иисус е Господ, и повярваш в сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите, ще се спасиш. Понеже със сърцето се вярва за оправдание, а с уста се изповядва за спасение“ (Рим. 10:6-10).
Апостолът стои в изумление не пред възнесението на Господа, а пред Неговото пълно себеотдаване и снисхождение. Слизането на Христос в най-дълбоките недра и възнасянето Му „откъдето беше по-напред“ (Иоан 6:62) е свършен факт. Вече не е нужно човек да се възкачва на небето, за да говори с Христос и да получава от Него словата на вечния живот. Нито пък е необходимо да слиза в ада, за да се убеди, че смъртта е победена и спасението е осъществено.
Необходимо е единствено човек да приеме в сърцето си истинската правда на Христос: словото на вярата. Тогава Духът Божи ще свидетелства в него за спасението и за победата над смъртта. След грехопадението на Адам между Бога и човека зейва огромна пропаст. Чрез слизането обаче и възнесението на Новия Адам – Христос – пътят към Бога е станал кратък, прав и утъпкан: „Словото е близо до тебе“. Това е път, който минава през сърцето на човека.
Размишлявайки дълбоко върху тайната на сърцето, св. Григорий Паламà подчертава, че то е центърът на човешкото битие – „най-вътрешното тяло на тялото“. Основното дело на Христовите ученици е работата върху сърцето, защото, ако освещението не се вкорени дълбоко в сърцето, човек няма да види лицето на Господа (Евр. 12:14). Макар спасението вече да е извършено, ако човек желае да го направи свое, трябва да повярва и да изповяда Христа: „Със сърце се вярва за оправдание, а с уста се изповядва за спасение“.
За да намери краткия и прав път, който води „до Бога“, човек трябва най-напред да повярва от цялото си сърце и да изповяда вярата си – не с шумни думи по улиците и пазарите на света, а с живот, проникнат и осветен от Христос.
Как е възможно човек да обича Христос с цялото си сърце и да не Го изповядва, т. е. вярата му да не намира отражение в делата му? Как е възможно да обича Христос, а в същото време да презира, наранява, обижда или съблазнява своя брат – онзи, „за когото Христос умря“ (Рим. 14:15)? Как може някой да се нарече ученик на кроткия и смирен Учител (Мат. 11:29), ако не се труди неуморно да изкорени от сърцето си всяко семе на горделива мисъл?
Освен това, спасението предполага вяра в неотменимата истина на Възкресението. Макар често да говорим за носенето на кръста и страданията като знаци на Божия избор и промисъл за човека, никога не бива да забравяме, че в християнския живот Кръстът и Възкресението, духовната скръб и блаженството, са неразривно свързани.
Св. апостол Павел ни призовава непрестанно да пазим в паметта си възкръсналия Христос, а св. Григорий Паламà ни увещава да поддържаме жива връзка с Неговата божествена енергия. И двамата подчертават, че християнският подвижник трябва да пребивава в постоянно присъствие на възкръсналия Господ, да живее в екзистенциално единство с Неговата благодат.
Когато човек възприеме духа и характеристиките на Христовия път, в него се заражда дълбоко, живо и динамично привличане към Личността на Господа Иисуса. Постепенно това харизматично привличане го освещава изцяло. Християнинът благодари на Бога за океана на Неговата доброта.
Постоянно поддържайки връзка с Божията енергия и вървейки по пътя на Господа, той, по думите на стареца Софроний, „бавно навлиза чрез животворна болка в положителния опит на възкресението на душата си“. Сърцето му се изпълва с яснота и дълбока увереност, че когато се съедини със свещения Победител на смъртта, ще стане и сам участник в Неговото безсмъртие.
Тези думи са плод на вековния опит на велики и благочестиви мъже, които са посветили живота си на придобиването на познание за Бога и са ни го завещали като свещено наследство. Спряхме се на двата аспекта на днешния велик празник – Втората неделя от Великия пост, която обединява неделния ден на Възкресението и паметта на св. Григорий Паламà, за да разсъждаваме върху особената природа на богопознанието.
Обяснихме как това познание се дарява на онзи човек, който не само вярва в Бога, но и достига до дълбоко съзерцание на Неговото присъствие, като се превръща в Негов приятел. Днешният ден ни дава уникална възможност да се задълбочим в темата за вярата и познанието на Бога, както и да разпознаем единството на духа, което тази тайна носи в светците от Стария и Новия Завет.
В същността си носителят на Откровението е Самият Христос. В един неделен тропар на седми глас се казва, че Христос в началото е говорил „като безплътно Слово“, а в последните времена се е въплътил заради нас. Сега Той лично е дошъл и ни е дарил познание за тайната на Своята Личност. Това познание превъзхожда всеки ум и всяко разбиране, но в Своята любяща доброта Бог го дарява безвъзмездно на човека – за да бъде светлина по неговия път, който става подобен на пътя на Христос.
Казваме, че слизането на Христос в най-долните части на земята е дори по-велико събитие от самото Възкресение. По същество това са две страни на едно и също божествено чудо, но тук искаме да изтъкнем смирения аспект от Господния път – онзи, който остава скрит за очите, но носи неизмеримо духовно значение.
Цялата борба на атлетите на благочестието е да проникнат в състоянието на Христос при Неговото слизане в ада, да усвоят дълбочината на Неговия смирен етос – духът, с който Той спасява света. Св. апостол Павел изразява тази велика тайна с думите: „Когато се възнесе нависоко, отведе пленници в плен и даде дарове на човеците“ (Еф. 4:8).
Когато Христос се възнесе на небето след Своето Възкресение, Небесният Отец прие с благоволение делото на Своя Син за спасението на света и изля върху земята всички дарове на Светия Дух. Апостолът се удивлява пред тази необяснима тайна и сякаш възкликва: „Кой е Този, Който се възнесе нависоко и извърши това велико чудо – да излее като дъжд даровете на Светия Дух върху земята? Кой, ако не Този, Който първо слезе в адските бездни, Който се смири до самото дъно на човешкото падение и там откри Своята любов докрай?“.
Съвършената любов на Христос изпълва със светлина дори дълбините на ада, така че да не остане място в сътворения духовен свят, където човек да не може да Го срещне и да влезе в животворен контакт с Него. Така самият човек постепенно придобива състоянието на Този, Който първо слезе в бездната, а след това се възнесе – Господ Иисус Христос.
Желанието на св. апостол Павел е да покаже, че Христовото слизане в ада хвърля още по-ярка светлина върху тайната на Неговата любов докрай – любов, която се простира дори до враговете Му и обхваща целия свят със силата на спасението.
Както обяснява св. Андрей Критски, истинските раби Божии, Неговите светци, преминават през такива страдания в този живот, че душите им стигат до самите дълбини на ада. Те съпреживяват утеснението на Христовото смирение докрай – смирение, което е непостижимо, неизразимо и неразбираемо.
Светците понасят тези изпитания, не за да загинат, казва св. Андрей, а за да проникнат в тайната на Христовото присъствие дори в ада, да съзерцават цялата ширина и дълбочина на Господния път – Неговото слизане в ада и възкачване над всички небеса. Тогава те ще познаят пълнотата на Христовото Лице, Неговия Дух, Който Той дарява на Своите Си.
Дискусия след беседата:
Въпрос: Как да увеличим любовта си към Името Господне?
Като се стремим да го носим по духовен, а не по психологически начин, т. е. като го призоваваме постоянно, често, колкото можем, и го носим на устните си, в ума си и още повече в сърцето си. Колкото повече се стремим да поддържаме призоваването на Неговото име, толкова повече в нас се увеличава енергията на Неговата личност, която е енергията на Светия Дух.
Тази енергия пречиства, осветява и освещава човека, правейки го годен да влезе във вечната Земя на живите, където царува Христос. Благодатта, която получава чрез призоваването на Името, ще го направи небесен човек; дори в този живот начинът му на живот ще прилича на небесния. Името е едно от трите основни средства, които Господ ни е дал, за да се изградим като храм на живия Бог, храм „неръкотворен“ (1 Кор. 3:16). Според св. апостол Павел, това е целта на всеки християнин. Макар че първите християни са живели в простота и скромни условия, в тях е обитавал Сам Бог. Второто средство за превръщането ни в неръкотворен храм е словото на Христос. Когато словото на Евангелието обитава богато в нас (Кол. 3:16), то съживява сърцето ни и вдъхновява живота да се устреми към Този, Който е „Начинателят и Завършителят на вярата“ (Евр. 12:2).
Творческото Слово на Бога е създало вселената; сега същото това Слово – Христос, когато пребъдва в сърцето ни, преобразява самата ни ипостас, така че да живеем „като оживели от мъртвите“ (Рим. 6:13): хора, които са преминали през смъртта на „стария човек“ и вече живеят във възкресението на Господа Иисуса.
Третото средство за превръщането ни в храм на Живия Бог е Тайнството на божествената Литургия, в което извършваме една дълбока, неравна размяна на живот с Бога. Ние пристъпваме към Литургията, носейки „подобаващия дар“ – дара на покаянието (1 Кор. 7:7), с желание да станем духовни, да умъртвим греха в себе си, за да може Христос безпрепятствено да живее в сърцата ни.
Хлябът и виното, които предстоят да се преобразят в Тяло и Кръв Христови, се наричат „Скъпоценни дарове“, защото съдържат най-святото и най-ценното, което човек може да принесе – каещото се сърце, жадуващо за Бога. И именно тогава Бог полага в тези Дарове Своя Живот, изпраща Светия Дух и ги преобразява в Тяло и Кръв Христови, за да се причастим с тях и да имаме живот вечен.
Светците са онези, които са достигнали пълнотата на тази тайнствена размяна на живот с Бога. Тяхното присъствие в Църквата укрепва нас, несъвършените, и ни помага да влезем по-дълбоко в познанието на Бога. Ето защо е безценно да живеем, духовно и реално, заедно със светците, с онези, които носят това знание.
Спомням си как всеки път, когато отец Софроний говореше по време на хранене, словото му беше толкова изпълнено с благодат и сила, че не можехме дори да вкусим от храната пред нас. Знанието, което ни предаваше, отваряше нови духовни хоризонти пред душите ни.
Въпрос: Как начинаещият може да намери сърцето си, особено когато умът му е нападнат от съмнения?
Не можем да намерим сърцето си със собствени сили, а само чрез благодатта на Светия Дух. Наистина, ако сме обзети от съмнение, трудно бихме могли да пристъпим към този тайнствен обмен на живот с Бога. Но има път: можем смирено да изповядаме съмненията си – както пред свещеника в тайнството Изповед, така и в личната си молитва, като кажем: „Господи, ние сме бедни и слаби. Ти си казал, че без Теб не можем да вършим нищо (Иоан 15:5); погледни нашата немощ и изпълни в нас словото, което си изрекъл на Твоя апостол, че Твоята сила „се проявява съвършено в немощ“ (2 Кор. 12:9)“.
Дори апостолите, осъзнали собствената си немощ, са възкликнали: „Усили вярата ни, Господи!“ (Лука 17:5).
Колкото по-смирено умоляваме Бога, толкова по-пълно и свободно Той извършва чудото на обновлението в нас като дар. Познавах един кипърски аскет, който постоянно се молеше: „Спаси ни даром, Господи“.
Въпрос: Св. Григорий Паламà се е молел: „Господи, озари мрака ми“. Но Господ казва: „Внимавай светлината, която е в тебе, да не бъде тъмнина“ (Лука 11:35) и „ако светлината в теб е тъмнина, колко голяма е тази тъмнина!“ (Мат. 6:23). Как да се пазя от самозаблуда – да не наричам светлина това, което всъщност е тъмнина?
Истинската светлина е смирението, а тъмнината – гордостта. Колкото по-смирено стоим пред Бога, толкова повече ще се изпълваме с Неговата благодат, особено когато излизаме от молитвата или от участието си в божествената Литургия. Св. отци казват, че за човек да признае греховността си и да се обърне към Бога с покаяние е по-голямо чудо от видението на ангели.
Нашата цел е да търсим смирени помисли – дар, който Бог дава на Своите верни. Живеем в свят, който „лежи в лукавия“ (1 Иоан. 5:19); той непрекъснато ни налага свои образи и мисли. Затова често в нас се зараждат помисли, които не са наши и които иначе никога не бихме имали. Те се носят в атмосферата на света около нас. Именно затова трябва да молим Господа непрестанно за дух на смирено покаяние: той обгръща сърцето като огнен кръг и го пази от нападенията на врага.
Тогава ще излезем от молитвата си, „като сънуващи“ (Пс. 126:1), както древните израилтяни излизали от Соломоновия храм – изпълнени с Божията утеха. Когато се докоснем до дълбоки, смирени мисли и излеем сърцето си пред Господа, Той ще го изпълни със Своята божествена енергия.
Не е нужно да говорим много – дори напротив, прекалените думи може да доведат до мрак. Нужно е само една дума, която да плени сърцето, и ние да го принесем изцяло на Господа. Тогава, по благодат, ще имаме всичко: ще бъдем „отделени от всички, но съединени с всички“, както казват отците. Нашата борба е как да освободим сърцето си от всяка привързаност, за да направим място на Божията благодат да обитава в него. Защото ако имаме Бога в себе си – имаме всичко.
Въпрос: Дали човекът, описан от св. Григорий Паламà, е отговор на идеята за „свръхчовека“ или „постчовека“, които се пропагандират в нашето време?
Светецът описва истинския човек – онзи, който върши своето дело до вечерта (Пс. 104:23), изкачва се на вечните планини, съперничи на ангелите и в молитвата си въвежда цялото творение пред Божието лице. Това се случва с онези, които неотклонно се стремят към Божията енергия и разширяват в себе си пространството, в което тя да обитава. Тази енергия пречиства сърцето и го разширява с вечно разширение, така че да побере небето и земята. Такъв човек светът не може да разбере: „Духовният човек съди всичко, а него никой не съди“ (1 Кор. 2:15).
Той може да бъде разбран само от този, който носи същия дух и участва в същия опит. Затова някои от отците на пустинята като св. Антоний Велики или св. Варсануфий са наричани „богове на земята“ – не по същество, а защото са носели такава благодат, че присъствието им е вдъхновявало молитва и поклонение пред Бога, Който ги обитава.
Въпрос: Как християнинът може да узнае за слизането на Христос в ада и за Неговото възкачване на небето?
Отец Софроний беше човек, изпълнен с дух на покаяние. Всичките му поучения водеха към едно – към дълбоко, съкрушено, смирено покаяние, което води до съвършено единение с Христа. Той казваше, че в покаянието човек се простира в две посоки едновременно: надолу и нагоре. Колкото повече се смиряваме и слизаме през болката и съкрушението на покаянието, толкова повече Бог ни утешава със Своята благодат и ни въздига към съзерцанието на Неговия Лик.
Отец Софроний често казваше, че християнинът, който се стреми да придобие Духа Господен, живее в нещо като „духовна шизофрения“ – не в болестен, а в парадоксален смисъл: той е едновременно напълно в този свят и напълно в Божието присъствие. Сърцето му вика: „Авва, Отче!“ (Рим. 8:15).
Веднъж един смирен свещеник ми каза, малко преди края на живота си: „Постоянно чувам в сърцето си думите: Ела при Отца“. Няколко дни по-късно той почина в мир и благодат.
И така, християнинът е призван да живее едновременно на две равнища – на земята, но с живот, осенен от небесната благодат. Тогава той ще бъде свидетел на етоса и Възкресението на Христос – до самите краища на земята (Деян. 1:8).
