Историята доказва, че съзнанието за църковния призив за мисия винаги е живо в Православната църква. Въпреки това, външни фактори, каквито са османската окупация на Балканите, която продължи петстотин години, комунистическата власт през 20 в., емиграцията в страни, където господстваха други религиозни възгледи, принудиха православните – за да запазят вярата си – временно да се затворят в себе си и да формират до известна степен затворени общности. Тази тактика, понятна и навярно необходима, с времето се превърна в традиция и често получаваше форма на изолационизъм. Сред мнозина обаче вече се наложи убеждението, че безразличието към вселенската мисия на Църквата е равносилно на отричане от самото православие.
Мисията – безусловният дълг на православните
А. Католичност и апостоличност – същностните елементи на православната еклисиология
„Вярвам в една, света, вселенска (католична) и апостолска Църква“ – непрестанно повтаряме на почти всички богослужебни последования. Това е изповедание, което епископите дават публично преди своята хиротония.
Следователно, как е възможно за вярващия и особено за клирика да отсъжда и да взема решения, зачитайки изключително само „собствената“ си епархия и „собствените“ си нужди? Винаги трябва да имаме предвид именно цялостната перспектива на едната Църква и съвкупността от нейните нужди. Егоистичното поглъщане от „собствените“ ни нужди и безразличието към другите показва, че нашата вяра в едната Църква е отстъпила място на едно формално изповядване.
Всеки път, когато казваме „нашата църква“, ако искаме искрено да живеем като православни, трябва да мислим за Църквата, която се простира „от край до край на вселената“ (св. Василиева литургия). Не съществуват различни православни църкви като Гръцка църква, Руска църква, Румънска църква, Японска, Угандийска, а една Православна църква – Църквата, която се намира в Гърция, в Русия, в Румъния, в Япония, в Уганда (срв. определението на апостола „на църквата Божия в Коринт“ – 1 Кор. 1:2 и 2 Кор. 1:1), т. е. Църквата, която трябва да се разпространи навсякъде. Църквата не е федерация от църкви, а „една, света, вселенска и апостолска Църква“, на която Господ е поверил продължението на Своето изкупително дело, спасението на целия свят в неговите истински измерения. Църквата е апостолска не просто поради своята апостолска приемственост, а защото поддържа апостолския плам и ревност за възвестяването на Евангелието „на всички твари“ (Марк 16:15), защото подготвя своите членове да станат „свидетели (на Христос) в Иерусалим и в цяла Иудея и Самария, и дори до край-земя“ (Деян. 1:8).
б) Осъзнаването, че Църквата е „Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Еф. 1:23) и че Божият план е „да съедини всичко небесно и земно под един глава – Христа“ (Еф. 1:10), задължава вярващия да се освободи от провинциализма и тесногръдия манталитет, за да живее с копнеж и молитва за обединяването на всички в Христа – с дълбок копнеж, който не може просто да остане повърхностно чувство и очакване, а се изразява като активно участие в живия призив, в постоянното разрастване на мистичното Христово тяло.
Затова от православна гледна точка глобалната, вселенската мисия не е нищо друго освен непосредствен резултат от един от основните членове на Символа на вярата, както и от основното разбиране за Църквата. Ако православието изостави това определение за вселенския характер на Църквата – нека не се колебаем да го кажем, – то просто отхвърля собствената си идентичност.
Б. Православие – Възкресение – Мисия. Трудно е да мислим за автентично православие извън здравото усилие за вселенска мисия, защото не можем да си представим православие, което не е съсредоточено в Христовото възкресение. Възкресението и вселенската мисия са вътрешно свързвани. Заповедта за мисия е непосредствено свързана с тържеството на Господа чрез Неговото възкресение. Фактът, че на Него е дадена „всяка власт на небето и на земята“ (Мат. 28:18), трябва да се проповядва „на всички твари“ (Марк 16:15). Преди възкресението, преди завършването на спасението, учениците са нямали разрешение да преминават границите на Израил. „По път към езичници не ходете и в самарянски град не влизайте“ (Мат. 10:5) – ги е увещавал Иисус. След Неговото възкресение обаче те вече не могли да ограничават своята проповед в тези граници. „И тъй, идете, научете всички народи“ (Мат. 28:19; срв. Деян. 10:1-48 и 15:7-8).
Възкресението на Господа е изходната точка за разпространяване на мисията от Израил по целия свят. Тези, които продължават да се движат само в границите на Израил – дори в новия Израил на благодатта, сякаш живеят в дните преди Възкресението. Ориентацията на тайнството на изкуплението е показана много добре в стиха, който на вечерната на Велика събота, преди Пасха, кара верния народ да изтръпне: „Стани, Господи Боже мой, дигни ръката Си, не забравяй Твоите до край потиснати“ (Пс. 9:33).
Възкресението е „гръбначният стълб“ на православното богослужение и в този контекст православната химнография – в периода на празника Петдесетница, както и на вечерните и утринните в събота – го проповядва като превъзходно средоточие на спасението на цялото човечество, като описва дълга за мисия, който извира от това уникално историческо събитие. Евангелските текстове, които споменават заповедта „И тъй, идете“, се четат много често, главно по време на най-важните празници (Мат. 28:16-20; Марк 16:9-20; Лука 24:36-53; Иоан 20:19-31 и Деян. 1:1-8).
Затова буди недоумение как е възможно човек да мисли, да пее и да живее толкова интензивно Възкресението, но да остава неохотен пред призива към вселенска мисия, който е толкова тясно свързан с Възкресението. Как православните могат да проповядват учението за Възкресението и да липсва съзнанието за дълга на вярващите да възвестяват тържеството на Христа и изкуплението на човешката природа „на всички народи“?
В. Православната духовност: „животът в Христа“ и мисията. а) След срещата на св. апостол Павел с възкръсналия Христос първоначално той се оттеглил за няколко години в арабската пустиня, но след тази подготовка за него вече не било възможно да остане на едно и също място, където да размишлява за Иисус Христос и да Го възпява. Неговата среща с живия Господ е била толкова разтърсваща, че постоянно го е подтиквала към нови пътувания. „Задължение необходимо ми се налага и горко ми, ако не благовествувам!“ (1 Кор. 9:16), пише той на християните в Коринт.
Неговият страстен стремеж за мисия сред езичниците не може да се отдаде на някаква екстровертна склонност да избегне терзанията на израилския народ, нито пък на самозаблудата, че там мисионерското дело е завършено. Просто той чрез откровение „узнал“ „тайната на Христа“ (Еф. 3:2-3) „да бъдат езичниците сънаследници, съставящи едно тяло, и съпричастници на обещанието Божие в Христа Иисуса чрез благовестието“ (Еф. 3:6) и, следователно, напълно осъзнавал това, когато казвал: „Аз имам дълг към елини и варвари, към мъдреци и невежи“ (Рим. 1:14). Той чувства, че трябва да сподели с другите драгоценния дар, който е получил, т. е. личния опит от възкръсналия Господ, „живота в Христа“. Този живот в Христа, който обхваща всичко и е изразен от апостола по следния начин – „разпнах се с Христа и вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:19-20), – определя духовността на св. апостол Павел и би трябвало да бъде фокус и критерий за духовността на православието в съгласие с вековното православно предание.
б) Заповедта на Господа – „Пребъдете в Мене и Аз във вас… Ако спазите Моите заповеди, ще пребъдете в любовта Ми“ (Иоан 15:4, 10) – остава главната цел на православния духовен живот. Затова „пребъдването в Христа“ означава, че се опитваме да мислим, да чувстваме и да желаем подобно на Христос. Също така това означава, че имаме „ум Христов“ (1 Кор. 2:16), че копнеем за другите „с любовта Иисус Христова“ (Фил. 1:8) и че цялото наше съществуване е вкоренено в дълбините на Неговата любов.
Нека помислим малко как нашият Господ гледа на света. Нима Неговият хоризонт би могъл да се ограничи до нашия град, до нашия народ, до т. нар. „християнски свят“? Нима „Той (не) произведе от една кръв целия род човешки“ (Деян. 17:26)? Нима Той не иска „всички човеци. да се спасят и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4)? Нима Той не се интересува от милионите човеци, които живеят като „чужди към заветите на обещанието, лишени от надежда и безбожници в света“ (Еф. 2:12)? Без съмнение принуждаваме апостола да повтори още веднъж: „… защото някои от вас нямат познание за Бога – за ваш срам го казвам“ (1 Кор. 15:34). Всичко това ясно предполага, че човек не би могъл да посрещне драмата на отчужденото от Бога човечество с хладно и безразлично сърце, ако истински желае да „пребъдва в Христа“.
Накрая, нашето разбиране за мисията в перспективата на „вселената“, на целия свят, не може да означава нищо повече от съгласуването на ритъма на нашето сърце с Иисус, за да можем истински да преживяваме „пребъдването в Христа“. Тук се намира истинският мотив за мисията. Съзнателно вярващият трябва постоянно да мисли за евангелизацията на света. Той не може да мисли противно на Христовия ум, не може да обича по различен начин от своя Господ, не може да взема решения чрез критерии, различни от тези на Евангелието. Той вярва, че за човека не съществува по-скъпоценно съкровище от истината, открита от Словото Божие. Затова той чувства, че хората, които страдат повече в нашата епоха, са онези, които са лишени от Словото, както и че неговата „чест“ и „любов“ не могат да бъдат автентични, ако не положи конкретно усилие – най-доброто, което може да направи в тази насока. Неговият интерес към мисията има такова място в сърцето му, че той не може да постъпи по друг начин. Това извира от думите на Господа: „Ако Ме любите, опазете Моите заповеди“ и „който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби“ (Иоан 14:15, 21). Човекът, който обича и бива обичан, се вслушва в цялото Евангелие, защото иска да живее в Христа.
Основните белези на православната мисия
Има много моменти, които би трябвало да бъдат предмет на сериозно изследване в православното мисионерско усилие, което започва сега (1964 г.). Ще разгледаме няколко основни черти, които трябва да отличават активизиране на православната мисия.
А. Израз на покаяние и грижа на цялата Църква
а) Често се изказва мнението, че след като имаме толкова проблеми в нашата страна, мисионерският труд е „лукс“. Напротив, ние вярваме, че този труд е въпрос на покаяние и засяга всяка една православна общност, както и всеки един вярващ. Откриването и разширяването на нашия хоризонт не са по-маловажни за духовното ни развитие от всичко, което се върши в полза на хората, към които е насочена мисията. Съгласно основната заповед на Господа и съгласно автентичното православно предание промяната в мисленето и делата е въпрос на покаяние.
Никога не сме успявали да се избавим от вътрешни проблеми, нито някога ще стане нещо подобно. Когато апостолите се отправили „към езичниците“ (т. е. към нашите предци), проблемите на Църквата в Палестина далеч не са били решени. Св. Атанасий Велики, св. Йоан Златоуст и св. Фотий, примерно, е трябвало да се борят с много проблеми в Църквата, но това не им е попречило да покажат изключителен личен интерес към християнизацията на други области. Най-сериозният вътрешен проблем е дали сме готови да пазим всичко, което Господ ни е заповядал (Мат. 28:20), или ще създадем собствено тълкувание на Евангелието, добавяйки и отнемайки заповеди съгласно нашето възприятие и съответните съвременни потребности.
Със сигурност във всяка една страна днес съществува обширно поле за мисионерска дейност. Бог обаче ни призовава не просто към тези, които имат нужда от нас, а към тези, които имат по-голяма нужда от нас. Като слуги на единия Господар на този свят постоянно да търсим и да откриваме в коя част и по кой конкретен начин бихме могли да Му служим.
б) Проблемът не е просто да създадем няколко мисионерски групи. Въпросът е как цялата Църква може да се активизира посредством тази глобална мисионерска визия.
Участието на всеки вярващ трябва да се изисква със същата упоритост и настойчивост, които се полагат по отношение на неговото участие в богослужението. То трябва да се изисква като вярност към Символа на вярата, който вярващият постоянно изповядва. Всички могат да помогнат, всички имат отговорност за това като живи членове на Църквата. Това трябва да се превърне в лайтмотив. Конкретната помощ е въпрос на организация.
Спешно трябва да се установи всяка година специален ден или седмица на мисията във всички православни страни и през този период да се усили мисионерското съзнание на православния народ чрез проповеди, молитви и усилие за събиране на средства. Особен акцент трябва да се постави върху молитвата и материалния принос, който идва от личната жертва.
в) В това ново мисионерско усилие трябва да се търси сътрудничеството на всички православни църкви. Не е възможно да предложим едно разделено православие в свят, който вече се превръща в един глобален квартал. Естествено, въпросът създава много вътрешни трудности. Въпреки това се налага да пристъпим към по-систематично и настоятелно разглеждане на проблема, а не да го пренебрегваме. Междуправославното сътрудничество в достатъчно сфери вече е реалност, която дава надежда.
Б. Въплъщаване, а не просто приспособяване
а) В миналото беше отправена силна критика, понякога оправдана, към тенденцията много мисионери да основават духовни колонии или разклонения на своята църква, а не да създават нови, живи поместни църкви, вкоренени в душата и живота на народа. Православното предание тук обаче е категорично: искрено уважение към идентичността на хората и на народите и освещаване на техните особени черти, за да могат съзидателно да изградят себе си. Това се случи при християнизацията на Етиопия и на славянския свят; същото направиха и по-късните мисионери сред многочислени народи или сред малки първобитни племена (както св. Инокентий Вениаминов сред алеутите в Аляска). Тази тактика не е била резултат от човешка мъдрост, а е плод от богословска последователност, продължаване на събитието: Този, Който беше изпратен от Отца, „живя между нас“ (Иоан 1:14) и се съедини с човечеството. „Въплъщаването“ на Словото Божие в езика и в традициите на дадена страна е първото дело на всеки православен мисионер.
Събитието Петдесетница (Деян. 2:6-11), когато „всеки ги слушаше да приказват на неговия говор“ – „за великите Божии дела“, остава основата на мисионерската тактика. Преводът на Св. Писание и на св. Литургия на езика на всеки народ е непрекъснато предание на Източната църква. Руските мисионери са следвали същия път и са направили преводи на езиците дори на най-малобройните племена в Сибир, на полуостровите Камчатка и Аляска. Когато за определен период този метод на работа е бил пренебрегван, мисионерското усилие е оставало в застой.
Примерът на Николай Илмински (руски тюрколог, просветен деец и мисионер, 1822-1891; бел. ред.) е показателен. Той е предоставил на мисионерството труда и плодовете на науката, езикознанието и етнологията, за да помогне да се открият най-подходящите методи за доближаване до първобитните племена и Новият Завет да бъде преведен на техните езици. Това показва колко голямо внимание трябва да се отделя – особено когато става въпрос за първобитни племена – на езикознанието, което е постигнало удивителен напредък в наши дни. Приносът на гръцкото езикознание, както и на мисионерите с отлично познаване на езика в оригинал, би могъл да бъде много ценен за превода на Новия Завет. Според последни проучвания съществуват приблизително хиляда и петстотин езика и диалекта, на които все още няма пълен превод на нашата основна свещена книга.
б) Това е първата стъпка. Въпреки това завършекът на пътя на православната мисия трябва да бъде: развиване на местна църква, която ще освети и използва правилно всички чисти елементи на местните традиции и ще утвърди идентичността на народа. От тази гледна точка разбирането на културата на другите народи е мисионерски дълг. Разбира се, това по никакъв начин не може да има за цел пасивно подражание. Примерът на св. Солунски братя Кирил и Методий, както и целият възход на Руската църква – която е започнала с приемането на византийското духовно наследство, но след това е продължила по собствен път, давайки свой собствен принос – са много важен пътеводител.
По принцип трябва искрено да уважаваме миналото на всеки народ. Св. апостол Павел констатира, че „(Бог), Който в миналите поколения остави всички народи да вървят по своите пътища“, но продължава и допълва мисълта си, като казва, че „… макар че не преставаше да свидетелства за Себе Си с благодеяния, като ни пращаше от небето дъждове и плодоносни времена и изпълняше сърцата ни с храна и веселост“ (Деян. 14:16-17). Следователно изследването на това как Бог е свидетелствал за Себе Си във всеки конкретен народ е не само педагогическа, но и богословска (14:17) заповед. Навярно свързването на думите „макар че не преставаше да свидетелства за Себе Си“ с „изпълняше сърцата ни с храна и веселост“ би допринесло за по-правилното разбиране на религиозното значение, което имат различните сезонни празници на народите, които живеят в примитивни условия.
В. Богослужение и автономия
а) Православното богословие – пише преподавателят от Берлинския университет Райнхолд Зееберг – е единственото, което може да се разбере лесно и да се усвои от човека. Мистичната атмосфера на богослужението трогва дълбоко целия човек. Когато се преведе правилно и се приспособи към характера на всеки народ, то действително може да му помогне в приближаването към тайнството на Изкуплението. Литургичният живот е изиграл съществена роля в християнизацията на Русия. За това свидетелства удивлението на руските пратеници пред величието на византийската литургия в храма „Света Софѝя“ и по-късно духовното излъчване на манастирите по цялото протежение на необятната империя.
б) Административната автономия на поместните православни църкви също е много важна в нашата епоха, когато националистическите идеи на народите на Африка и Азия се намират във възход. Единството на Православната църква се основава не върху повърхностното единство на езика и културата, а върху единството на вярата и богослужебния живот.
От мисионерска гледна точка е много интересен фактът, че през първите векове на единната Църква в употреба са били приблизително четиридесет различни литургии и седемдесет литургични езика. Целта е не как да избегнем различните гласове, а как разнообразието на гласовете да се превърне в хармонично славословие на Бога. По аналогичен начин всеки вярващ има собствена идентичност, която трябва да развие самостоятелно, естествено, като има за основа скъпоценното предание на едната Църква. В градината на Бога има място за всички цветя.
Развитието на дадена поместна църква е съпроводено с много проблеми. Те ни принуждават постоянно да изследваме и да различаваме вечното, което е част от „едната, света, вселенска и апостолска“ Църква, от преходното, което е част от преданията на дадена местна църква и на един конкретен народ и което следователно не е задължение за всички други народи.
Г. Основни черти на православния мисионер
Успоредно с общия мисионерски подход е нужно да изследваме типа духовност, която трябва да отличава православния мисионер.
а) При положение, че неговата мисия е продължение на земното дело на нашия Господ, мисионерът трябва да следва начина на живот на своя Учител, да следва стъпките на първия Пратеник от Бога, Този, Който „не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“ (Марк 10:45). „Който… понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт и то смърт кръстна“ (Фил. 2:6-8). Както Той „живя между нас“ и ни откри Своята слава (Иоан 1:14), по същия начин и мисионерът е призван да живее сред народа и да явява Божията слава и тайнството на Въплъщението.
б) За да може винаги да бъде живо свидетелството за присъствието на нашия Господ, мисионерът постоянно трябва да бъде в лична връзка с Него. Не просто да мисли или да говори за Него, а Христос да живее в него (Гал. 2:20). Това означава дълбока връзка на целия човек с Бога, а не само на неговия ум. Този преобразен живот в Христа е истинската черта на мисионера.
Нашият Господ определя мисионерското дело на учениците Си като непосредствено продължение на Своето дело. „Както Ти Мене прати в света, и Аз ги пратих в света“ (Иоан 17:18) – казва Иисус в Своята първосвещеническа молитва. След възкресението Той повтаря същата истина пред учениците Си, казвайки: „Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам“ (Иоан 20:21). В рамките на „както, … тъй и Аз“ трябва да търсим не само съдържанието, а и начина и метода на нашия мисионерски труд.
В Евангелие според Йоан общението и единството между Отец и Син е силно подчертано. Всяка дума и всяко дело на Господа зависят от Неговия Отец и са свързани с Него. „Нищо не върша от Себе Си, но, както Ме е научил Моят Отец, тъй говоря. Тоя, Който Ме е пратил, е с Мене; Отец не Ме е оставил самичък, защото Аз върша винаги онова, което е Нему угодно“ (Иоан 8:28-29). Неговото послание не е нищо повече от това, което Той е „слушал“ и „видял“. „Тоя, Който Ме е пратил, е истински, и което Аз съм слушал от Него, това и казвам на света“ (Иоан 8:26). „Аз говоря това, що съм видял у Моя Отец“ (Иоан 8:38), „понеже Аз съм излязъл и дохождам от Бога“ (Иоан 8:42; срв. Иоан 12:49; 10:25; 5:36). Неговата воля е една и съща с волята на Неговия Отец. „Защото не търся Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил“ (Иоан 5:30; срв. 6:38). Неговите дела са дела на Отца. Всяко нещо, което Той прави, свидетелства, че Неговият Отец Го е пратил (Иоан 5:36). Апостолите са участвали във връзката на Бог Отец и Бог Син. „Който приема, когото Аз пратя, Мене приема; а който приема Мене, приема Оногова, Който Ме е пратил“ (Иоан 13:20; срв. 17:23). Важният проблем за всеки мисионер е как да поддържа тясно общение със Светата Троица.
в) За тази жива връзка реално ще помогнат две неща. Първо: освещението на мисионера в истината на Евангелието. „Освети ги чрез Твоята истина; Твоето слово е истина“ (Иоан 17:17; срв. 15:7; 8:31). И, второ: съзнателното участие в тайнствата, особено в тайнството св. Евхаристия. „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него. Както Мене е пратил живият Отец и Аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене“ (Иоан 6:56-57; срв. 6:53; 15:4-5).
Очевидно е, че има пряка връзка между „яденето и пиенето“ и „изпращането“, т. е. между участието в светотайнствения живот на Църквата и мисионерската дейност.
Нека обобщим: в съгласие с уверението на Господа „както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам“ (Иоан 20:21) мисията на Църквата е продължение на земното дело на Христос и участие в Неговото живо присъствие в света. Това е участие в живота на Господа, Който „ни даде служението на това примирение“ (2 Кор. 5:18).
Доколкото мисионерът е „пратен“, „апостол на Иисуса Христа по воля Божия“ (Еф. 1:1), той напразно ще говори за мисията, ако не се опита да бъде в постоянно „общение“ с Христа. Това, което има значение, не е какво той самият казва и върши, а какво Господ казва и върши чрез него.
Затова наш дълг е да използваме възможно най-добре всички удобни случаи и възможности в съвременния свят за разпространяване на Царството Божие, но трябва да вършим това без да се поддаваме на изкушението на повърхностния активизъм. Нашата основна грижа трябва да бъде не какво ще правим, а как ще бъдем живо свидетелство за присъствието на Христос в света.
* Втора глава от книгата Мисията на Църквата: По стъпките на Христос („Двери“, 2017 г.).
