Беседа, произнесена от о. Захариас в манастира „Св. Йоан Предтеча“ в Есекс, Великобритания, на 13 април т. г. – Вход Господен в Йерусалим
Палмова неделя ознаменува момента, в който мисията, поверена на Христос от Небесния Отец, наближава своето изпълнение. Това събитие е ключът към разбирането на трагичните и спасителни събития от Велики петък. Триумфалното влизане на Христос в Йерусалим е не само изпълнение на старозаветни пророчества, но и прообраз на славното Му Второ пришествие. В този ден Господ разкрива отблясък от Своята небесна слава – слава, която няма нищо общо с властта и величието на земните владетели.
По време на Своя земен път Христос два пъти разкрива Своето царство, „дошло в сила“ (Марк 9:1): веднъж, на планината Тавор, и втори път – при влизането Си в Йерусалим, преди страданията. И в двата случая Той избира мълчание в предходния ден, подготвяйки учениците Си да вникнат в духовното измерение на Царството Божие. По пътя към Тавор Господ не извършва чудеса, а при пътуването към Йерусалим преминава през Галилея и Самария с решимост, обръщайки лицето Си към Светия град (Лука 9:51). Така Той ни показва, че онзи, който иска да Го последва, трябва да носи в сърцето си тишината на смирението.
Когато Господ влезе в Йерусалим, „целият град се потресе“ (Мат. 21:10). Изуменото множество питаше: „Кой е Този?“. Фарисеите, изпълнени с гняв, свикаха съвет, за да планират смъртта Му (Иоан 11:47-53; 12:19). А Христос, съзнателно и доброволно, се отправя към кръщението на смъртта. Той възприема Кръста и страданието като път към слава и нетленно богатство. Именно затова, когато е предаден от Своя ученик, казва: „Сега се прослави Син Човеческий“ (Иоан 13:31).
Учениците и народът Го посрещат с възторг, но дори и те още мислят за земно царство. Не разбират напълно Духа на Христос и значението на пророческите думи: „При унижението Му Той бе лишен от праведен съд“ (Ис. 53:8 – според Септуагинта). Както свидетелства и св. евангелист Йоан: „Учениците Му изпървом не разбраха това; но, когато се прослави Иисус, тогава си спомниха, че това беше писано за Него“ (Иоан 12:16). На възмутените фарисеи, които се опитаха да укротят тълпата, Господ отговаря: „… ако тия млъкнат, камъните ще завикат“ (Лука 19:40).
Когато Христос дойде отново в слава, ще разтърси небето и земята. Само онова, което е запечатано с нетленната благодат на Всемогъщия Иисус, ще остане непоклатимо (Евр. 12:26-27). Ключът към тайната на Божия Син и Агнец е смирението. Онези, които Го посрещнаха с благоговение и вяра, Го възхваляваха от дълбините на сърцето си. Техният вик „Осанна!“ имаше вечна стойност. За онези обаче, които търсеха сензации и се отнасяха към Него с високомерие, домът им беше оставен „пуст“ (Мат. 23:37-38).
Юдейските деца викаха: „… осана Сину Давидову! Благословен Идещият в име Господне!“ (Мат. 21:9), но в сърцата си не Го признаваха за Бог, а само за очаквания земен цар. Няколко дни по-късно същият народ викаше с омраза: „… премахни Го, премахни, разпни Го!“ (Иоан 19:15). Божието царство обаче е царство на вечността – то не принадлежи на този свят и не се измерва с човешка слава и власт.
Как би могъл Господ да изрече тази истина пред тълпата, обзета от слепота и ярост? Тъй като по това време за тях е било невъзможно да приемат думите Му, Христос избира да им говори по друг начин – като влиза в града, яздейки на осле, „като овца Той биде заведен на клане… и Той не отваряше устата Си“ (Ис. 53:7).
В древността всеки, който се приближавал, яздейки магаре, носел послание за мир, докато язденето на кон било знак за война. Христос влезе в Светия град като Княз на мира, изпълнявайки пророческото слово: „Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Иерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле“ (Зах. 9:9). Той влезе в Йерусалим не като завоевател, а като Господ в Своя дом – смирено и тихо, доказвайки с действията Си: „Моето царство не е от тоя свят“ (Иоан 18:36).
Господ не дойде, за да властва, а за да послужи на всички и да отдаде живота Си „откуп за мнозина“ (Мат. 20:28). В Неговото смирено влизане виждаме проблясък от онази парадоксална божествена сила – кротка, но непреодолима. Като Господар на храма, Той изгони търговците от него, извършвайки съд в Своя дом. Това, което стори тогава, ще повтори в пълнота в славния ден на Своето Второ пришествие, когато ще събере пшеницата в небесните житници, а плевелите ще бъдат предадени на неугасимия огън (срв. Мат. 13:30; 3:12).
Още сега, в този живот, Христос изрича присъда. Невъзможно е някой да се приближи до Него, без да бъде подложен на Неговия съд. Не Той обаче съди – човекът сам осъжда себе си. Защото как би могъл някой да се доближи до Христос, Пресветия Бог, Когото обича с безкрайна любов, и да не бъде осъден от собствената си хладна и непълна любов?
В последните дни от земния Си живот Христос разкрива все по-ясно съда на Своето присъствие. Той носеше в Себе Си огъня на божествената любов – лют огън, който поглъща греха, пречиства сърцата, просвещава умовете и въздига човека, превръщайки го в дете на светлината, дете на Бога.
По пътя към Голгота всеки, който се докосваше до Христос, преживяваше преобразяване – било към спасение, било към погибел. Болни намираха изцеление, блудници се извисяваха до чистотата на ангели, митарите ставаха праведници, връщайки стореното от неправдата. Разбойникът отдясно се оказа най-великият богослов в историята, защото в един миг разпозна в Разпнатия Царя на славата и се обърна към Него с жива вяра.
Христос превърна Своята смърт в място на среща и единение с човека. Никога не е бил по-близо до Своето създание, отколкото в мига, когато претърпява най-дълбокото унижение и страдание заради него. В този акт на доброволна саможертва Той без съмнение доказа, че „бе възлюбил Своите… докрай“ (Иоан 13:1).
При първото Си идване Господ дойде смирено. И до днес Той продължава да посещава всеки човек по същия начин – кротко, незабележимо, но винаги жив и близо: „Господ е близо“ (Фил. 4:5). Целта Му са човешките синове. От изгрев до залез Той изследва сърцата им, за да открие в тях съкрушение и стремеж към живот, да намери посредник, както казва пророкът (Ис. 66:2).
Макар и смирено, Христовото присъствие винаги съдържа съд. За едни то е рай на радостта, за други – камък за препъване. Срещата с Него не може да остави сърцето безучастно: някои се възвисяват чрез покаяние, други закоравяват още повече.
Затова за нас, християните, остава само едно: да изпълваме сърцето си с благодарност и непрестанно да въздаваме хвала за тази непостижима и всепроникваща жертва на нашия Господ. А Той, верен на Своите обещания, ще преобрази човека, който е направен от пръст, и ще го направи годен за вечно съжителство с Него.
Ако искаме да пристъпим благочестиво към свръхестествената тайна на Неговите божествени страдания, трябва да осъзнаем, че както Той ни показа любовта Си докрай чрез смъртта, така и ние можем да участваме във Възкресението Му също чрез смъртта – като отъждествим живота си с Неговите заповеди и ежедневно умираме за старото си „аз“ заради вечния живот.
Въпроси и отговори:
Въпрос: На днешния празник химнът „Днес благодатта на Светия Дух ни събра всички заедно“ се пее седем пъти. Защо химните на Църквата винаги повтарят това „Днес“?
Отговор: На друг празник пеем: „Днес е началото на нашето спасение“. Централният химн на много празници съдържа думата „днес“. Това наистина е парадоксално: говорим за събития, случили се преди векове, и въпреки това се държим така, сякаш сме съвременници на тези духовни събития. Това е тайната на литургичното време, която се разкрива особено силно в празника Вход Господен в Йерусалим, зад който стои цяла традиция.
Преди да започне да проповядва благовестието, Господ се оттеглил в пустинята, където прекарал четиридесет дни, „изкушаван… от дявола“ (Лука 4:2). Когато посрамил врага, Той пристъпил към проповядване на словото на Отца. Така Господ ни показа как да побеждаваме злото и да устояваме по пътя, който води към единение между човешкия дух и Божия Дух.
В памет на тези четиридесет дни, както четем в житието на св. Мария Египетска, палестинските подвижници спазвали следния обичай: преди началото на Великия пост те си искали прошка и, пеейки химни, напускали манастирите си, за да се уединят в пустинята.
Те си поставяли за правило да живеят в пълно уединение в продължение на четиридесет дни, без никакъв контакт с други хора – само с постоянна молитва, труд, покаяние и стремеж към освещаване на душата и тялото. Само те самите можели да разберат състоянието на собственото си сърце. Както казва св. апостол Павел, те се насърчавали един друг към любов и добри дела (срв. Евр. 10:24). Състоянието им при завръщането било пламтящо от действието на Божията благодат и от чудните промени, извършени от Неговата десница в сърцата им.
Това била тяхната подготовка за празнуването на седмицата на Господните страдания и Възкресението. През тези четиридесет дни всеки от тях се стараел с огромно усърдие и вътрешна жажда да постигне възможно най-силно духовно състояние. Старият Завет описва човека като дълбоко сърце (срв. Пс. 63:7), което търси ноетично, духовно и божествено усещане (Пр. 15:14; 18:15 – виж гръцкия текст). Целта на Великия пост е християнинът да открие това дълбоко сърце.
На Лазаровата събота отците се завръщали, за да празнуват заедно великите и страшни страдания на Господа, като пеели: „Днес благодатта на Светия Дух ни събра всички заедно и като издигаме Кръста, пеем: Благословен е Оня, Който иде в името Господне“.
Защо обаче Църквата повелява този тропар да се пее седем пъти на днешния празник? През четиридесетте дни в пустинята св. отци са се подвизавали, за да получат благодатта на Светия Дух – благодат, чрез която стават съвременници на вечните събития.
Всички събития от живота на Господа са се случили веднъж (Евр. 9:26-28), но остават за цяла вечност. Господ е влязъл в Йерусалим веднъж, но това е вечно събитие, което пребъдва завинаги. Чрез благодатта, която придобиваме с покаянието, молитвата, усилието, болката и дори с вкуса на смъртта през тези четиридесет дни, ние, християните, също получаваме дар – да влезем в духовната атмосфера и присъствие на личностите и събитията, които Църквата ни приканва да възпоменаваме.
Благодатта, която получаваме, е вечният живот на Господа – Неговата вечност. Тя ни въздига до равнището на самите събития. Позволява ни да ги преживеем така, сякаш сме техни свидетели, техни съвременници. Колкото по-дълбоко е придобитото от нас духовно състояние, толкова по-силно навлизаме в Божието присъствие и толкова по-живо участваме в събитията от спасителната история. Тогава ние говорим на Господа така, сякаш стоим сред юдеите, прославяме Го и Му пеем: „Благословен, Който идва в името Господне“. Това е тайната на литургичното време.
Литургичното време е есхатологично, т. е. времето на нашия живот е осенено от благодатта на Светия Дух, чрез която краят на времето идва върху нас (срв. 1 Кор. 10:11). Получаваме тази благодат, когато търсим дълбокото си сърце и умъртвим стария човек в себе си.
Следователно, литургичното време е времето на подготовка за празнуване на велико събитие. Бог възнаграждава Своите полагащи усилия слуги с благодатта Си, за да влязат в Неговото присъствие и да Му говорят лице в лице, използвайки светите слова, които Църквата пее.
Въпросът е: как да навлезем по-дълбоко в Божието присъствие? Ще опитаме вкуса на Възкресението дотолкова, доколкото сме вкусили от смъртта. Колкото по-почтително и с колкото по-голяма сериозност се подготвяме за даден празник, толкова по-дълбоко ще навлезем в неговата атмосфера и толкова по-съвременни ще бъдем на възпоменаваното събитие.
Затова преди всеки голям празник постим и се подготвяме – с молитва, покаяние и, простете, изповед. Спомням си как покойният о. Симеон ми заръча: „Кажи на хората да се изповядват поне четири пъти в годината“. Имаше предвид всеки случай, в който Църквата полага специални усилия да въведе вярващите в Божието присъствие, за да станат те носители на литургичното време и достойно да празнуват вечните събития от свещената история.
Въпрос: Какво означава, че Господ е превърнал смъртта Си в място за среща с човека?
Отговор: Смъртта на Христос беше израз на Неговата любов „докрай“ (Иоан 13:1) – любов, с която Той се изкачи на Кръста, носейки в сърцето Си желанието и молитвата за спасението на целия свят. Тя се превръща в място за среща, защото човекът може да срещне Христа тогава, когато и той носи в себе си желание за спасение, както и благодарност и любов към тази всеспасяваща жертва.
Срещата се осъществява, защото Бог показва любовта Си докрай, „до смърт, и то смърт кръстна“ (Фил. 2:8); а човекът, когато обикне Бога с цялото си сърце, става наследник на плода от тази жертва: „такова велико спасение“ (Евр. 2:3).
Ако смъртта на Христос е станала място на среща с човека, то в литургичната година Седмицата на страданията е времето par excellence на тази среща с Жениха на нашите души – време за действие на Господа (срв. Пс. 118:126).
Нашите отци, както и онези, които ни бяха близки по плът, преживяваха Страстната седмица с голямо вътрешно желание и ни уверяваха, че ще получат благодат, която ще ги поддържа през цялата година. Те получаваха един вид капитал от благодат, благодарение на който можеха да живеят не непременно в съвършен страх Божи, но в достатъчен страх, който ги предпазваше от тежки грехове.
Затова Страстната седмица е невестата на Възкресението, в която Младоженецът на Църквата се приближава до нас по-силно от всяко друго време. Там се извършва най-великото чудо, което Господ желае: срещата и единението на човешката душа с Неговия Дух.
В тази среща смъртта се превръща в общ език с Бога: чрез Своята безгрешна смърт Христос се сгодява с нашите души, а чрез праведна смърт, според Неговите заповеди, и ние можем да Го срещнем и да се съединим с Него.
