Преобразяване на сърцето чрез разпятието на ума

„Защото словото за кръста е безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия” (1 Кор. 1:18) – пише ап. Павел. Ще рече, че за света, който не разбира смисъла на кръста, премъдростта на Бога е безумие. Този обаче, който се е докоснал до спасението, извиращо от Христовия Кръст, знае, че премъдростта и силата на Бога са удивителни, всемогъщи.

Христос е бил послушен на Отца до кръстна смърт и ние вярващите също носим кръста си когато сме послушни на заповедите на Бога. Само чрез разпятието и смъртта ние постигаме спасението. Христос умря на кръста заради нашето спасение и ние, ако искаме да вървим по Неговия път, водещ към живота, трябва с радост да вземем кръста си, изпълнявайки божествените заповеди. Като изпълняваме заповедите, ние живеем по волята на Бога и тогава нашият човешки разум бива разпнат, което е началото на неговото преобразяване в ум Христов. За да станем мъдри, както ни учи апостолът, трябва да станем безумни (Срв. 1 Кор. 3:18). Умът трябва да бъде пленен в послушание на волята Божия, в послушание към Христос. Това става, когато се стремим да имаме смирение в мислите си, като изучаваме Св. Писание и всяко слово, родено от смирения Божи Дух. Ако вярващият пази думите на Писанието в сърцето си, тогава мислите ни ще съвпадат с мислите на Христос.

Животът и учението на Христос преобръщат общоприетите човешки норми и ценности. За света Евангелието изглежда странно. Всъщност Господ е казал, че Той е дошъл, „за да виждат невиждащите, а виждащите да станат слепи” (Иоан 9:39). Които се смятат за мъдри и знаещи всичко, рискуват да останат завинаги слепи, а смирено съзнаващият неведението и слепотата си, ще бъде просветен от Христовата светлина.

Църковното богослужение ни посвещава в тайната на кръста и на възкресението. В кръщението вярващият умира за живота в греха и се въздига обновен за живот в духа на заповедите. В Евхаристията се обновява заветът, сключен с Господа: причастяващите се с Тялото и Кръвта Христови от сега нататък трябва да умрат за себе си и да живеят само за Господа. Необходимата подготовка за Евхаристията е всъщност доброволната ни смърт – с вяра и покаяние ние обещаваме да отдадем живота си, т. е. временното и тленно съществуване на Бога, а в замяна приемаме от Него нетленен божествен живот. По този начин кръстът дава на християните познание за тайната на вечния живот.

Според учението на светите отци съществуват два вида разпятие. Първото е, когато човек се отрича от света и страстите, а второто – и по-съвършено от първото – е, когато изкоренява от сърцето си страстите и привързаността си към този свят. Чрез първото разпятие вярващите придобиват начатък на свобода, а чрез второто достигат пълно освобождение. Признак на началната свобода е липсата на желание да властваш над ближните, а свидетелство за съвършенство – да си неуязвим за властта на другите над тебе поради това, че напълно си се разпнал: „А мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света” (Гал. 6:14).

Ако сме прелъстени от временния свят, ние ставаме врагове на кръста, защото сме под робството на света. Същевременно, ако нашият единствен стремеж е пазенето на заповедите и изпълнението на волята Божия, независимо от съпротивата на падналата ни природа, то ние сме носители на кръста и Бог знае желанието на сърцето ни (Виж 1 Иоан. 3:20). На нас ни е дадена заповедта за любовта, но душата е безсилна да се извиси до такова съвършенство и затова дълбоко страда. Целият си живот на земята ние преминаваме подобно на разпятие.

До момента, когато заразеният с демонична инфекция човешки ум не отхвърли плътското мъдруване и не приеме безумието на Кръста, той не може да се смири и да следва пътя на кеносиса (самоумалението). Веднъж съгласил се на разпятие, умът слиза в сърцето и човекът започва да осъзнава, че безумието на Кръста е най-величествената мъдрост и сила Божия. Тогава внимателната сърдечна молитва с името Господне не го напуска и така ние разбираме защо в традицията на исихазма се поставя толкова силен акцент върху покаянието като условие за нашето издигане. По същност, това издигане представлява осъзнаване на собствената греховност и влизане с вяра в божествеността на Христос. Покаянието е най-важният дар на Светия Дух; то може да увеличи преживяването на духовната нищета до такава степен, че човек започва да живее в света подобно на юродив.

Ние разпваме своя ум предимно чрез послушанието – основната добродетел на монашеския живот. Чрез послушанието познаваме волята Божия и придобиваме ум Христов. Послушанието не се надява на своя разум, но прибягва до съвета на духовния отец и това ражда смирение, което на свой ред прави сърцето смело и силно. Така се осъществява разпятието на ума, разкриването на сърцето и подготовката за приемане на Духа. Дарът на Светия Дух в дадения случай е прошката на греховете, след което освободеното и облекчено сърце започва да живее и да се спасява с призоваването на името Господне, изкачвайки най-високите степени на божествения живот и свобода.

Послушанието и дисциплината не са едно и също. Дисциплината стои много по-ниско от послушанието. Тя е необходима, докато човек се намира в разтленно плътско състояние. За да се издигне на нивото на послушанието, е нужна вяра и дълбока взаимна молитва от страна и на духовния старец, и на послушника. Тогава в смиреното сърце на духовния старец, който приема с отеческа любов потърсилия го, се раждат думи от Бога за послушника. Ако се обръща внимание само на външната страна, на строгата дисциплина, резултатът ще бъде сърдечен хлад, който ще обхване както този, които заповядва, така и този, който се подчинява, а това постепенно ще доведе до неравенство, несправедливост и раздяла. Дисциплината държи нашия ум в рамките на човешките размишления и на формалните предписания, докато при послушанието вниманието е насочено към сърцето, към получаване на откровение от Бога. Физически силните са способни да се подчиняват и да изпълняват дисциплинарните изисквания, а слабите нямат сила за това и тогава става „естествен подбор”, което въобще не отразява истинския смисъл на победата на кръста. Чрез послушанието всеки вярващ, дори най-незабележимият, се съединява най-дълбоко с цялата пълнота на Христовото Тяло. Трябва само да се поверим на Господния кръст и благодатта ще изпълни сърцата ни.

Всеки от нас – и силният, и слабият, за да бъде член на Тялото Христово, трябва да разпне своя ум, т. е. винаги да помни, че Христос, Главата на Църквата е бил увенчан с трънен венец и в този свят Той неизбежно страда. Ако ние, Неговите членове бягаме от болката, то губим връзка с Него. Ако обаче носим кръста си с послушание и с любов, то сърцето ни ще носи в себе си името Господне.

Когато пребиваваме с ума в сърцето си, придобиваме непорочност. Девствеността на духа е плод, водещ до изцерение на чувството за духовно разпятие. Според учението на св. ап. Павел истинският християнин се грижи не за външното благоповедение, а за изпълнението на заповедите (виж 1 Кор. 7:19), което е много трудно за съвременния човек, който се стреми да бъде властен и самодостатъчен. Докато се смятаме за независими, смирението пред ближния и още повече отсичането на собствената воля пред него ще ни изглеждат глупост. В същото време обаче самолюбивото отношение към живота и нашия ближен е път без изход както за обществото, така и за отделната личност. Затова разпятието на ума или казано по друг начин, отказът от светското мъдруване е много важно в наши дни, защото там е скрита силата, способна да изцери нашия егоцентризъм.

Слизането на ума в сърцето

Спазването заповедите на Твореца издига човека към изначалното му призвание от времето до сътворението на света. За да изпълним заповедите обаче е необходимо да станем цялостни личности, способни да обичат Бога и ближния с цялото си същество. Такъв е бил човекът в рая – там той не е водил душевни борби, нито е бил раздвоен. Цялото му внимание е било съсредоточено единствено върху Бога и сладостното съзерцание на славата Божия е било неизречимо. Сега ние се намираме в паднало състояние и вниманието и умът ни са разсеяни. Ние трябва да върнем ума си в сърцето и да придобием предишното единство. Пречка за това е нашето самолюбие. Самолюбието ражда тщеславие и тогава човекът не може да се смири и да се довери на Христос. Тщеславието помрачава сърцето, като го окаменява, прави го егоистично; човекът става неспособен да приеме Бога и ближния като се лишава от животворящото богообщение и радостта да обича. Необятните простори на дълбокото сърце са чужди на ума на падналия човек, той е отегчен и свит, за него са непознати молитвата и божественото утешение. Човекът се отделя от Бога и подивява.

В човека обаче има едно действено изцеляващо средство: сърдечното съкрушение, което събира в едно разсеяния ум. Чувството за измяна и оскърбление на Спасителя и Благодетеля Бог пази ума от лоши мисли, а благодатната помощ дава на каещото се сърце сили да противостои на духовете на злобата. Всички светци, при нападение от нечисти духове, са прибягвали до молитва и самоукоряване като към най-надеждното, основно средство за смирението. Много е трудно и сложно да се противостои на врага с думи от Св. Писание. Да, Христос е заповядвал на враждебните духове с власт, като при това е употребявал думи от Писанието, но Той е бил безгрешен. А ние сме поразени от греховете и много немощни, и врагът умело използва това. Затова за нас е много по-лесно да се борим с врага чрез смирената молитва и самоосъждането, смятайки себе си достойни за скърби и демонични нападения.

Ако сърцето е съкрушено и смирено, благодатта непременно ще го посети и умът ще слезе и ще се съедини с него. Сърцето, въоръжено с божествената сила, и молитвата стават непрестъпна крепост за враговете, като ги прогонват с призоваването на Бога. Единението на ума със сърцето е плод от покаянието, и колкото то е по-горещо, толкова сърцето е по-пламенно и толкова по-постоянно е пребиваването на ума в него. Слизането на ума в сърцето до голяма степен зависи от преживяваната покайна болка, а също така от скърбите, гоненията, немощите, нищетата и въобще страданието, ако го приемаме с вяра в Божия промисъл и го превръщаме в духовна енергия, която очиства сърцето.

Светът е изпълнен със скърби и безбройни страдания, резултат от падението и от раздялата на човека с Бога, Чийто смирен Дух повече не намира място за Себе си в него. Безсмислието и безкрайността на страданията бяха прекратени само благодарение на това, че Христос прие тези страдания върху Себе си, обличайки се в човешка природа и принасяйки непостижимата Голготска жертва. Ненавижданият и отхвърлен от хората Господ е Любов предвечна и неизменна, Той е крайъгълният камък на неразрушимия живот и на Него дължим своето вечно спасение.

Несравними са страданията на Господа, но в тях няма трагедия. Трагични са страданията на падналия човек, докато Христос никога не е отпадал и не се е разделял от Отца. Неговите страдания, безгрешни и доброволни, са изпълнение на заповедта за любов и свидетелство за любовта Му към света. Като вървим по същия път, към своите страдащи сърца ние привличаме Духа на Божията слава.

Бог така ни е възлюбил, че „и собствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички ни”, на смърт (Рим. 8:32). И ако ние носим покайна скръб, то с това отговаряме на Бога с взаимност и доказваме на дело, че Го обичаме – Него, нашия Спасител и Благодетел. „Колкото по-голяма е любовта, толкова повече са страданията на душата” – пише св. Силуан Атонски и затова каещият се се потапя в море от страдания, но тези страдания не са в никакъв случай психологически преживявания, не са нервно разстройство, не са обикновени лишения. Те се приемат заради заповедите на Господа – човек страда, тъй като до него се е докоснало диханието на Светия Дух, и той тъгува за Бога. Той жадува безпределната Христова любов, за него земният живот е затвор и сърцето му е преизпълнено с „неизказани въздишки” (Рим. 8:26), стреми се към съвършенството на недостижимата божествена любов, която ни е заповядана. Вярващият може да търпи най-разнообразни страдания, но те не са разрушителни, а духовни. Те са следствие от отговора на вярващия към божественото призвание и затова носят в себе си утеха, живот и вдъхновение.

Човекът, който търпи скърби заради послушанието към заповедите на Бога, проявява своята свобода и любов към единородния Син Божи, Който е принесъл Себе си в жертва. Тези скърби притежават удивителни свойства: те са съпроводени от радост, побеждаваща страстите и живеещия в нас греховен закон (виж Рим. 7:23). Достигайки необходимото ниво, те карат Бога да излее над нас Своята отеческа любов и да ни дарува богосиновството (виж Лука 16:10-11). Вярващият с удивление се взира в откриващите му се непознати дълбини на новия живот и започва да се съзнава като истински свободен. Въпреки че е невъзможно да задържи безкрайно превъзхождащия ни божествен дар, сърцето се отваря напълно и жадува да се просвети с познанието на славата Божия в лицето на Иисус Христос (виж 2 Кор. 4:6).

Слизането на ума в сърцето е съпроводено от тежки страдания , но те не могат да бъдат сравнени с радостта, която ни очаква (срв. Рим. 8:18). Ако в нас има болезнено разкаяние, душевна скръб и обръщане към Бога, то и най-печалните падения могат да се обърнат в благо, защото сърцето става пламенно и умът по естествен начин слиза в него. Преди умът е бил разсеян към външното, но сега е събран в едно и с помощта на благодатта човекът е способен да се обърне към Бога с цялото си същество.

Умът, върнал се в сърцето, въоръжен с името на Христос, трябва да пребивава там без да излиза и тогава със силата на това име човекът започва да овладява сам себе си. Това е началото на проявата на ипостасния принцип в човека, чийто край е неговото осеняване с нетварната светлина. „Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал!” (Лука 12:49) – казва Господ. Огън, който възпламенява сърцето и очиства ума до такава степен, че той става подобен на мълния, която слиза в дълбокото сърце.

Влез в себе си и намери покой

Веднъж ми се наложи да приема изповедта на една рускиня, известна писателка. Беше разстроена от нещо и аз ѝ казах, че ако нашият ум е разсеян и се носи подобно на пеперуда насам-натам, то ние никога няма да намерим покой от сполетялата ни скръб. „Знаете ли – отговори ми тя, – същото ми каза и един възрастен свещеник в Русия. Той прекръсти главата ми след изповедта и добави: „Ех ти, неразумна, влез вътре в себе си и ще намериш покой”. Като чух тези думи от нея, аз се удивих от простотата и от дълбочината на думите на този свещеник. Действително, докато нашият ум не влезе в сърцето, ние винаги ще сме невнимателни, връхлитани от всякакви беди, свръхчувствителни и постоянно ще мислим, че никой не ни обича и всички враждуват против нас.

В Стария Завет ние намираме различни отговори на въпроса „какво е човекът?”. Понякога там за човека се говори като за същество с дълбоко сърце (Пс. 63:7), което в стремежа си към истината през цялото време търси истинско знание и чувство (Притч. 15:14) за Бога. Без духовното чувство за Бога в дълбините на своето сърце човекът остава безутешен, а без да има радост, мир и утешение никой от нас не е способен да служи на Бога както трябва.

В едно от посланията на св. ап. Павел се казва: „Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа, Отец на милосърдието и Бог на всяка утеха, Който ни утешава при всяка наша скръб, та и ние да можем да утешаваме намиращите се във всяка скръб с оная утеха, с която Бог утешава сами нас! Защото, както изобилват в нас Христовите страдания, тъй изобилва и нашата утеха чрез Христа. Скърбим ли ние, скърбим за ваша утеха и спасение, което става, като претърпявате същите страдания, каквито и ние търпим; и надеждата ни за вас е твърда. Утешаваме ли се, утешаваме се за ваша утеха и спасение, знаейки, че както участвате в страданията пак тъй ще бъдете участници и в утехата” (2 Кор. 1:3-7). В този забележителен откъс многократно се употребява думата утешение и това не е случайно, защото без благодатна радост и мир не можем да живеем духовно. Ако нямаме божествено утешение, неизбежно падаме в празнословие, в осъждане на околните, в ропот и недоволство. В такова състояние не ни харесва как е приготвен обядът, как пее хорът, как… Ако обаче сме заети със своето сърце, като се стараем да познаем и почувстваме в себе си Бога, то тогава в нас просто няма да има време за изброеното по-горе. Нещо повече – дори това, което е наистина негативно, ще се преобрази от позитивната енергия на духовния живот.

Заетият със своето сърце няма време за нищо друго, той страни дори от разговор с обкръжаващите го. Той, разбира се, прави това не от презрение и не от гордост, а само защото е изцяло погълнат от скъпоценната вътрешна молитва, в която вижда смисъла и предназначението на човешкия живот. Така всеки от нас трябва да бъде вътре в себе си, да се заеме със себе си и тогава всичко останало ще му се придаде. Тъкмо в това се състои учението и традицията на исихазма, към който са призвани монасите и въобще всички християни. Нашият манастир е основан върху именно тази традиция, чийто основни елементи, по о. Софроний Сахаров, са божествената Литургия и Иисусовата молитва. И едното, и другото помагат да пазим молитвата, творяща се в дълбините на сърцето.

Врагът се опитва да отвлече вниманието на ума върху предмети от видимия свят, върху страстите, за да живеем като неразумните езичници, които не познават Бога. Но истинският исихаст постоянно заключва мисълта си в пределите на ума и тялото, тъй като и човешкото тяло не е нещо зло и противно, но, напротив, то е сътворено да бъде храм на Бога. Просто трябва да се освободим от овладелите ни плътски мъдрувания и да се приготвим за среща с Господа. „Какво е човек – пита светият Йов, – та толкова го цениш и обръщаш върху него вниманието Си?” (7:17). Какво е човек, защо Ти е? И Бог му отговаря: „Името Ми ще бъде там” (3 Цар. 8:29) и „ще живея всред Израилевите синове и няма да оставя Моя народ Израиля” (3 Цар. 6:13). Ето какво иска Господ и затова трябва да съблечем от себе си плътския разум, за да ни посети Той и да погледне на сърцето ни. Разбира се, удържането на ума в сърцето е нелека задача. Нещо повече, то е невъзможно да бъде направено от нас самите, ако Сам Светият Дух не ни научи.

Когато пребиваме с ума в сърцето си, ние се устремяваме към Бога с цялото си същество и започваме да виждаме колко дълбоко е нашето сърце. Процесът на съсредоточаване е болезнен, но води до зараждането в нас на топлина, и тогава умът, пребивавайки в дълбокото сърце и преминавайки, по думите на Господа, през огнено кръщение и очистване, започва да живее така, както е необходимо. Човекът става способен да управлява самия себе си и всецяло се устремява към Бога.

По думите на св. Григорий Паламà, нашият ум извършва троично движение. Най-напред, вследствие на първородния грях и вкусването от дървото за познаване на добро и зло, той е обърнат и привързан към този свят. Второто му движение е в завръщането от света в сърцето – центърът на човешката личност. И накрая, когато умът се утвърди в сърцето чрез Божията благодат и човекът започне напълно да владее собствената си природа, тогава става третото движение – човек с цялото си същество се устремява към Бога, своя Изкупител, по чудесен начин привел в хармония силите на своята душа.

Целта на подвизаването на християнина е възвръщането на сърцето в неговото първоначално състояние. То трябва да бъде освободено от плътния слой замърсявания на страстите, така щото умът да го намери. Каквото и да правим като послушание към Църквата, колкото и да се трудим за нея, всичко трябва да има за цел разкриването на сърцето. Голяма помощ оказва четенето на Св. Писание. Достатъчно е да пазим в ума си няколко думи, вдъхновени от Светия Дух, за да се запали в нас искрата, при чиято светлина ще започнем да разбираме съкровения смисъл на тези думи и тогава умът ще се обърне към сърцето.

Трябва да отбележим, че послушанието е царският път към сърцето. Чрез него разпъваме на кръст своя ум и отхвърляме човешката опора, поверявайки се изцяло на Бога, на Неговото слово и на Неговите заповеди. Ако вървим по този път, започваме да разбираме премъдростта и силата на Този, Който въздига дори мъртвите към живот.

Бих искал да подчертая, че само чрез послушанието става предаването на живата традиция, а не чрез дисциплината. Дисциплината и самоконтролът са от сферата на падналата човешка природа и имат ограничено значение, а ние търсим не нещо друго, а ново раждане от Духа (Иоан 3:5) – чрез вяра и истинско послушание. Дисциплината е полезна като практическа организация на живота, но тя не може да разкрие сърцето. За духовния живот по волята Божия, за претворяването на земния живот в божествена Литургия е необходимо послушание. Колкото и мъдри, силни да сме, без послушание оставаме безпомощни и неспособни да помогнем на другия. Ако се основаваме само на дисциплината, то е очевидно, че силните могат да изпълнят нейните изисквания, но слабите няма да могат и затова целите на съжителството (в манастир) не се постигат. Ако обаче живеем в послушание, тогава духът ни ще бъде смирен и дори слабите ще бъдат съединени с цялото Тяло и ще живеят съгласно божествения замисъл за всеки от нас. Чрез послушанието всеки от нас намира своето място в единното Тяло, и който в послушанието разпъва на кръст своето мъдруване, такъв придобива сърце. Може да не си най-големият съсъд, но и ти ще се преизпълниш с избитките. Не на всеки е дадено да бъде исихаст, но всеки може да е послушен и единèн с Тялото на Църквата, с Главата на това Тяло, с Христос.

Друг начин за разкриването на сърцето е преживяването на чувството на срам – особено в тайнството Изповед. Често се случва когато изповядваме греховете си със срам след това, вместо срам, да изпитаме светла, мирна свобода. Умът става възвишен, освободен, молитвата тече от само себе си, радостното сърце е чувствително и нежно – нещо, което не се придобива дори с часове плач в уединена килия. И всичко това се дарува за един миг, какъвто е изповедта! Христос е Главата на Тялото на Църквата. Той е претърпял позор на кръста (Евр. 12:2) и когато и ние търпим дори малка част от този позор и срам заради Него, Той се родее с Нас в Светия Дух и ни посещава с благодат, която разширява сърцето. „Сърцето ни е разширено” (2 Кор. 6:11-12), възкликва св. ап. Павел.

О, как се нуждаем от такова разширение на сърцето, което е плод на кръста и на възкресението. Имаме нужда да се съединим със страдащата Глава на Църквата и така да постигнем тайната на кръста, с всестранното разширение на сърцето: в ширина, в дължина, във височина и дълбочина, както пише ап. Павел на ефесяните (3:18). По време на духовни беседи като тази днес, на всички ни се дава обилна благодат, защото сме членове на Тялото Христово. Христос невидимо пребивава с нас и Неговото присъствие ни дава благодат. В действителност не е толкова важно каква е темата на беседата ни – главното е това, че всички усещаме благодатното присъствие на Господа.

И така, срамът, който изпитваме на изповед, е следване на пътя на Христос, тъй като срамът отваря сърцето. Независимо че тялото Христово е било изнесено на кръста за поругание, в него е обитавала пълнотата на Неговото божество и светоносна слава. Затова, когато търпим и най-малкото унижение заради Него, Той ни признава за Свои, сродни на Неговия Дух и ни подава светлина и утешение от Светия Дух.

Православните приемат страданията като драгоценен дар, защото само страдайки ние можем да бъдем причастни на Главата, чието Тяло и до ден днешен страда в този свят. Нещо повече, ако сърцето не боли, то изстива и става живо погребано в гърдите. (Когато бях расофорен монах, посетих манастира Филотей на Света Гора Атон и там един млад монах, сияещ от благодат, ми каза: „Ние сме щастливи, ако сърцата ни болят”. Действително, такава болка ни поставя на пътя Христов – именно чрез нея Господ очиства сърцето. Старецът Софроний казваше, че ние оставаме непричастни на божествената Литургия, ако пребиваваме в храма без болящо сърце.)

За православния е присъщо да приема духовната болка в личен аскетичен подвиг и в смирение, раждащо се при правилен подход към тайнството покаяние. Случва се обаче и тези усилия да не доведат до откриване на сърцето и тогава Бог ни помага като допуска болести, клевети, гонения, за да ни съкруши, както това се вижда от житията на светците. Изпитанията ни помагат да влезем в дълбокото сърце и едва след това Той може да го пази винаги топло и болящо.

Ако внимателно четем книгите на архим. Софроний, ще започнем да разбираме, че той смята исихазма, т. е. непрестанния стремеж да влезеш вътре в себе си и да намериш покой за необходимо условие за правилното извършване на божествената Литургия, за духовното служение и за точното разбиране на думите на Св. Писание. Само духовник, трудещ се над сърцето си, може да предаде на пасомите си възраждащата ги благодат.

Хората смятат нас свещениците за отци, но такива ли сме в действителност? Дали нашите думи обновяват хората, дали ги раждат за духовен живот? Ако да, тогава ние наистина можем да се наречем отци. Ако ли не, напразно носим това име. Само когато слизаме долу – към основите на преобърнатата божествена пирамида, към Христос – ставаме сродни с Неговите свети думи, които четем в Писанието, които се прокламират от висините на тази преобърната пирамида. Докато не разпнем нашия ум на кръста на евангелските заповеди и не влезем в дълбините на своето сърце, ние няма да можем подобаващо да преживеем божествената Литургия, нито да помогнем на обръщащите се към нас хора в нужда, нито да разбираме напълно словото Божие, и тогава целта на дарувания ни живот ще остане недостъпна.

Бих искал да ви прочета откъс от писмата на св. Григорий Паламà до монахиня Ксения, в които той излага основите на исихазма. (Трябва да кажа, че ако старецът Софроний не ни беше обърнал внимание на тези думи и не ни ги беше разтълкувал, аз никога нямаше да разбера техния дълбок смисъл. Често се случваше отец Софроний да изкаже някаква мисъл и по-късно, срещайки същото при св. отци, ние се удивлявахме, че те изразяват именно това, което вече бяхме чули от нашия отец. Този откъс е важен с това, че в него св. Григорий в пълнота разкрива учението за личността, за човешката ипостас, което намираме и при стареца Софроний.)

„Когато настъпи денят и влезе утринната звезда в нашите сърца (срв. 2 Петр. 1:19), тогава истинският човек, т. е. умът – четирикратно разширен (срв. Еф. 3:18) – започва своето истинско дело (срв. Пс. 103:23), като се изкачва по светлия път, който води към висотите на вечността. (Според обяснението на о. Софроний, истинският човек е този, чието покаяние не е на душевно, психологическо равнище, а на онтологическо, духовно равнище). В тази светлина умът, все още причастен и привързан към вещественото, а може би вече и отделен от него, което зависи от достигнатото от него равнище, чудесно съзерцава свръх-космичната реалност. Без да притежава точни, верни знания нито за чувствените неща, ако те не се намират точно пред него, нито за превъзхождащите го духовни реалности, за човешкия ум е присъщо да се заблуждава, подобно на слепия, но сега той не се извисява на крилата на фантазията. От неизречимата сила на Духа той се възнася истински, като вижда невидимото и непостижимо слуша неизречени думи, които е невъзможно дори да се разкажат (срв. 2 Кор. 12:4). Обгърнат от това чудо, той и след всичко това пребивава подобно на ангелските ликове и става земен ангел Божи. В самия себе си той издига целия тварен свят към Бога, защото той в тази мяра, в която е станал подобен на своя Първообраз, обгръща сега и света, и Твореца на своя свят”.[1]

Фрагментът напомня главата за видението на нетварната светлина от книгата на о. Софроний Да видиш Бога както Той е, която говори за човешкото уподобяване на Бога и за пътя, водещ до тази цел, т. е. за исихазма. Съзерцаването на нетварната светлина, по думите му, води до това, чудесният цвят, личността, човешката ипостас да се разкрие в пълнота. Просвещаван от тази светлина и разкриващ необятно широкото свое сърце, в своята молитва човекът принася на Бога цялото творение. Както виждате, при св. Григорий откриваме учението за личността, което така вдъхновено ни излага и отец Софроний, като желае и ние да го усвоим. Той ни помагаше да се научим да слизаме в дълбините на своето сърце, като имаме ум, разпнат от безумието на Кръста Христов, и сърце съкрушено от пламенно покаяние, за да се удостоим да приемем и утешението Христово. Независимо дали говореше или ни наставляваше, дали ни утешаваше или ни разясняваше този път, о. Софроний искаше с радост да го следваме. Той прекрасно знаеше, че ние не сме способни да изпълняваме това, което се иска от нас, нито да водим тази сложна духовна битка, ако бъдем лишени от божественото утешение.

Отец Софроний пишеше за страданието и утешението в своите писма до много хора – например, на о. Борис (Старку) и съпругата му Наталия. В 1952 г. семейството на отец Борис се връща от Франция в Русия, където се сблъсква с тежката политическа ситуация в страната. Завръщането им в родината о. Софроний сравнява с изкачването на планината на подвига – трудно, но важно и необходимо за придобиването на по-голямо познание, за по-голямо морално или по-точно духовно право да общува с изнемогващите в трудове и скърби. „Неубедително звучат думите за утешение в устата на този, който сам не е преживял скърби или сам не се е трудил до пот и дори до кръв. А когато има такъв опит, колкото по-богат е този опит, толкова по-действено е словото. И на свещеника такъв опит е нужен повече, отколкото на всеки друг – да знаеш живота до дълбините на ада. Трябва обаче да знаеш и възкресението. В противен случай всичко е безсмислено”.

Смисълът на тези думи на о. Софроний е, че ако нашето сърце не състрадава на ближните, ние не можем и да ги утешим. Удивителни и така важни за свещениците думи. Оказва се, че колкото по-дълбок е опитът от нашите преживявания, толкова по-вдъхновени са думите ни. Познавайки живота на Христос в цялата негова пълнота, в цялата негова дълбочина – дори до бездната на ада, – ние чрез Неговото възкресение придобиваме пълнота на нашето поведение и тогава пастирското ни служение става преизпълнено със смисъл, става плодоносно.

Следващият начин да открием дълбокото сърце е безропотното понасяне на забележките и укорите на стареца си. Преимуществено в това и се състои разпъването на нашите ум и воля. Като се покоряваме, ние се освобождаваме от своя произвол, от лъжеподвига и от мечтателността. Ако в нас живее синовно доверие към стареца, ние с готовност ще приемем порицанието. Ако обаче дори и за малка забележка сме готови да отхвърлим стареца си и да станем независими, с това ние сами заставаме на път, по който никога няма да се удостоим с истинска утеха и да намерим дълбокото сърце. Нещо повече, без вяра и доверие към нашия старец е невъзможно да бъдем съвършени членове на Тялото Христово. Лицемерното, външно послушание не носи действителна полза. Ако търсим духовна обнова, ние не може да не преминем през сърдечната болка и скърбите.

Необходимо е още и да подчертаем голямото значение на нещата и традицията, утвърдени в Светия Дух и от Самия Него. Да ги зачитаме и да избягваме да поставяме падналото мъдруване по-горе от традицията. Безразличието към Светия Дух е най-разпространената причина за застой в духовния живот, която води до неспособност да се приема традицията. Не трябва да оставаме в пределите на падналия разум. Църквата ни призовава да се утвърдим на здрави основи, за да пребивава умът ни в правилния порядък. Вместо това ние често уязвяваме другите, опитваме се да ги унищожим и дори да се „изядем” един друг, както казва св. ап. Павел (срв. Гал. 5:15). Като говори за духовното съвършенство, преп. Йоан Лествичник различава степени в преуспяването на монасите, в зависимост от това как понасят оскърбленията и порицаването. Забележете, че такъв критерий няма никакво отношение към т. нар. образцово благообразно поведение, молитвените правила или поклоните. Разбира се, всичко това е хубаво, но нашето положение в духовен аспект се проверява чрез укора и по това как понасяме укоряването. Ако изпадаме в ярост от най-малката забележка, то повече от очевидно е, че всичките ни трудове са безплодни. Ние често пропускаме от реда на ценностите доверието. Старецът Софроний подчертаваше, че духовниците рядко се решават да изпитат когото и да било, защото добре знаят собствената си немощ и се боят да проявяват прекалено дръзновение. Независимо от това, някои от тях притежават дара на разсъждението и са способни да водят своите духовни чеда до самия праг на смъртта. Разбира се, те не смятат да доведат учениците си до смърт, но се стремят да им помогнат да умъртвят греховните навици на стария човек, за да се обновят и станат синове Божии. Като знаем каква голяма полза ни принасят строгите думи, трябва да се стараем да ги приемаме веднага, с мълчание, без да се потапяме в поток от възражения и самооправдания.

Бих искал да подчертая изключителната важност на този принцип. Ако ние не се отнасяме с нужното уважение и любов към църковните определения, тогава учението на Църквата, така прекрасно отразено в написаното от св. Силуан Атонски и стареца Софроний, ще остане недостъпно за нас. Няма да успеем нито да го усвоим, нито да го предадем на следващите поколения. В такъв случай ще останем просто група приятни хора, допуснали традицията на истинския живот да умре заедно с тях. Да ни избави Бог от такава беда! Защото пътят е почти извървян, основите са положени и нищо не трябва да откриваме или изобретяваме отново. Простете ми, че дръзвам така да говоря, но няма нищо невъзможно за този, който има желание да следва пътя на традицията, като приема всичко, което истински ни поставя на пътя на Христос, който също така е и път на нашите богоносни отци.

Въпроси и отговори:

Вие докоснахте някои неща, които ни пречат да открием сърцето си, а именно, че сме немощни и телом, и духом. Споменахте също, че едно от тези препятствия е обществото, в което живеем, т. е. което се ръководи от гордостта. В друга беседа казахте, че за намиране на сърцето много помага освобождаването от светското отношение към живота. Не бихте ли могъл да ни приведете пример за онзи начин на живот, който се нарича „юродство заради Христа”. Може би това ще ни помогне да разберем как да се държим в обкръжаващия ни свят или как да намерим сърцата си?

Да бъдеш юродив заради Христос е особен дар в Църквата. Тези, които са вървели по пътя на юродството, са били хора с голяма благодат, но са искали да я скрият от другите, за да запазят смирението си и затова са провокирали насмешка в околните. Това им е било необходимо, за да опазят дадените им големи благодатни дарове. Отец Софроний някога беше казал, че при юродстващите заради Христос самата природа и характер са били предразположени към такъв вид подвиг. Значи този път не е за всеки. Той разказваше, че веднъж на Света Гора някой отишъл при един известен старец, за да моли за благословение да стане юродив. Старецът му отговорил: „Не! Сега не е време за това. В наше време, като пазим вярата си в света, ние вече юродстваме заради Христос!”. Това напомня думи, казани през 4 в. от един свят мъж. Когато го попитали „какво направихме ние в живота?”, той отговорил: „Направихме половината от това, което направиха нашите отци”. Попитали го: „А какво ще направят тези, които ще дойдат след нас?” – той казал: „Те ще направят половината от това, което правим ние”. На въпроса пък „какво ще правят християните от последните времена?” отговорил: „Те няма да бъдат в състояние да извършват духовни подвизи, но онези, които съхранят вярата си, ще бъдат прославени на небесата повече от нашите отци, които възкресяваха мъртви”.[2] Мисля, че евангелският път е безумие за света. Както казва св. ап. Павел, „никой да не се мами; ако някой от вас мисли, че е мъдър на тоя свят, нека стане безумен, за да бъде мъдър” (1 Кор. 3:10).

Във Вашия разказ за живота на св. Силуан ме порази, че след видението на Христос той изпитвал печал и жадувал да Го види отново. Струва ми се, че ние, дори да не можем да го разберем напълно, знаем от собствен опит, че по време на божествената Литургия или при четенето на Св. Писание Господ докосва сърцата по много конкретен начин и ние усещаме Неговото присъствие. Възможно е да не се удостоим да Го видим, но ние чувстваме Неговото присъствие и това ни носи утешение. Подобни моменти обаче не са много чести. Грешка ли е да се желае подобно нещо? Можем ли да зададем въпроса защо Господ не се докосва до сърцата по-често? Това Божие докосване до сърцата знак ли е от Него, че сме сторили нещо правилно? Или че вършим нещо неправилно, когато Той не идва при нас?

Това са моменти на велика милост, когато Бог ни посещава. В своето Послание до евреите (10:32) св. ап. Павел казва на учениците си, че те трябва да помнят предишните дни, когато се били преизпълнени с благодат, имали са голямо дръзновение и са били готови за подвига на страданието. Такива моменти дават голяма сила, защото благодарение на тях ние знаем, че винаги имаме възможност, с помощта на Божията благодат, да бъдем с Него в общение, че Той е Бог жив, възкръснал от мъртвите, Който живее и царства навеки. Ние имаме възможност да общуваме с Него и имаме опитното познание на Неговото живо присъствие. Паметта за тези моменти трябва да пробужда жаждата за живот по Бога и да помага за преодоляването на изкушенията. Ние трябва винаги да търсим Божията помощ, да чукаме на вратата, да молим, но трябва да знаем, че единствено Бог решава в кой точно момент ще ни бъде подадена благодатна помощ. Когато Той не ни дава благодат, това не означава, че е „лош” или „свидлив”. Не, това е защото Той предвижда, че ние не можем да съхраним благодатта и така ще направим своя живот още по-труден. Той чака нашето духовно възмъжаване, за да ни подаде даровете в онзи момент, когато ще се окажем в състояние да ги удържим. От живота на светците е известно колко мъчителен става животът, ако след като познаем великата милост на Господа, я загубим, защото, както е казано в Адамовия плач на св. Силуан, нищо друго вече не може да ни засити.

Във Вашата беседа противопоставихте послушанието на дисциплината. Св. ап. Павел, струва ми се, говори за принципи, които представляват самодисциплина: „но изнурявам и поробвам тялото си, да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана” (1 Кор. 9:27). Подозирам, че тук се крие някакво различие в смисъла, влаган в думата дисциплина, съответно послушание. Може ли да поясните мисълта си за разликата между дисциплината и послушанието и за това как самодисциплината ни помага да живеем в послушание?

Говорих за дисциплината в този смисъл, в който хората я разбират в света. Светът се гради върху нея и тя обикновено се налага отгоре. Послушанието, от своя страна, е свободен подвиг, който ние вземаме върху си, според вярата и доверието, което имаме към Бога, и затова, че искаме да последваме примера, който Сам Той ни е дал.

Самодисциплината, разбира се, е ценна. Всеки ден ние се стараем да достигнем до някакви цели и това не е маловажно. В същото време тези усилия не принасят плодове, които да са равни на послушанието. Самодисциплината е доброволно решение, но ако е наложена заради Бога, то тогава има голяма ценност. Послушанието, от своя страна, е съвършена жертва, защото за човека най-голямата ценност е неговата свободна воля и той доброволно я полага в нозете на Христос. Затова и послушанието има такава огромна сила.

Отче, не бих искал да ви разочаровам с въпроса си, защото е елементарен и повечето хора знаят неговия отговор. Състои се в следното: как да намерим сърцето си и да влезем в него? Става въпрос за нещата, които говорихте по-рано в своята беседа. Често мисля за това и го търся в личната си молитва или на св. Литургия и понякога ми се струва, че стига само да го намеря и ще го задържа в ръката си, ще го понеса навсякъде със себе си, ако мога да се изразя така образно. Но същевременно Вие казахте, че когато човек влиза вътре в сърцето си, то се разширява и се намира навсякъде вътре в нас. Бих искал да чуя, прав ли съм, когато предполагам, че сърцето в този случай е тази истина за самия себе си и за Бога, която човек намира в покаянието, в изповедта, в божествената Литургия и в молитвата. Можем ли да кажем, че това в известен смисъл е начин на живот, а не момент на съединение, който след това продължава цял живот?

Когато намерим сърцето си, първото, което познаваме, е, че изцяло принадлежим на Христос, че сме Негови деца и затова в нас има някаква сила, всяко призоваване на Неговото име да се извършва в Неговия Дух. Трудно е да се опише. Винаги се молим, но всеки път това става по нов начин. Понякога се молим и молитвата ни се дава с болка и труд, а се случва и така, че ние не можем да оставим молитвата, тя сама живее в нас. Понякога проявяваме усилие и Бог идва на помощ. Молитвата винаги се върши по различен начин. Същевременно, когато действително намерим дълбокото сърце, то това е като да сме хвърлили котва, но не в морето, а на небето и тази котва тегли цялото наше същество към Христос и ние знаем, че Му принадлежим.

Как ние, които не сме монаси, да живеем в послушание в света, за да сме уверени, че действително принасяме истинско и смирено послушание на Бога по Неговата воля?

Послушанието в тесен смисъл е само за манастирите, защото там целият живот е построен около божествената Литургия, всичко се прави заради нея. Същевременно, то е важно и за всеки християнин, и за свещеника. Преди всичко свещеникът е в послушание към своя епископ. Ако има искрени отношения с него, както и трябва да бъде, тези отношения са източник на огромна сила. Освен епископ, свещеникът има, разбира се, и свой духовник и когато търси неговите съвети, ги приема с отговорност. Когато имаме дух на послушание е лесно да ни се помогне. Съвсем не е задължително да имаме духовник – чудотворец, за да се научим да сме послушни. Нужен ни е човек, съгласен да ни изслуша и също желаещ да ни помогне. Другото условие е той да има каноничен епитрахил.[3] За тези от вас, които са семейни и имат съпруги, послушанието към съпругата действа благотворно. Трябва да умеете да слушате съпругите си, защото понякога в тях говори интуицията и те могат да видят нещата по-ясно, отколкото вие самите. Познавах свещеник, който, когато се случваше изкушение и нямаше наблизо духовник, отиваше при съпругата си и споделяше с нея проблема. За щастие, тя беше духовен човек, слушаше го с разсъждение и му даваше правилния съвет. Той следваше съвета ѝ и се избавяше от изкушението. Можеше да загине, ако не постъпваше така.

Следва

Превод: Венцислав Каравълчев

* “The Building Up of the Heart by the Grace of Repentance” – In: Zacharias (Zacharou), archim. The Hidden Man of the Heart (1 Peter 3:4): The Cultivation of the Heart in Orthodox Christian Anthropology, Kansas 2013, p. 169-200 (бел. прев.).

Публикуваните досега части от книгата виж – тук (бел. ред.).