Раждането „по плът“ на Божествения Логос – Господ Иисус Христос е едно от най-значимите събития в човешката история. По думите на св. Йоан Златоуст, то е „митрополия“, център на всички църковни празници. Без Рождество нямаше да има Богоявление, Преображение, Разпятие, Възкресение и Възнесение. Без Рождество не може да има Възкресение, а без Възкресение би се обезсмислило божественото въплъщение. Цялата събитийност на божественото Домостроителство, изразена в Господските празници, е неразривно свързана. Празниците сами по себе си са едно цяло и ако Църквата ги е разделила, то е само условно, за да могат всички членове на Църквата да вникнат в дълбочината на всеки един празник, да го осмислят, почувстват и съпреживеят. Образ на тази неразривна връзка между празниците е Литургията, по време на която всеки път преживяваме целия Божествен план за спасението на света. Затова и св. отци казват, че всяка неделя празнуваме и Рождество, и Възкресение, и Петдесетница.
Раждането на Христос е едновременно историческо събитие и тайнство. Неговата историчност се определя от факта, че то се случва в конкретен момент от човешката история. То не е абстракция, не е мит, а исторически факт, осъществил се по време на царуването на имп. Август и на Юдейския управител Ирод Велики. Всички евангелисти акцентират върху историчността на Христовото раждане, доколкото тя се явява неоспоримо доказателство на реалността на Боговъплъщението. И въпреки своята конкретна поява във времето, раждането на Бога по плът остава тайнство.
Христос става съвършен човек, като не престава да бъде съвършен Бог, но способът на съединението на божествената и човешката природа в Божествената ипостас на Бога Слово остава тайна. Когато св. Йоан Дамаскин казва, че Богочовекът Христос е „единственото ново нещо под слънцето“, той има предвид, че в периода между сътворяването на човека и преди раждането на Христос всичко е било една непрекъснато повтаряща се реалност. По този начин историчността на Рождество не изпразва тайнството, а тайнството не изключва неговата историчност. Христос се явява вододел на две епохи в историята на човечеството, на старото и новото човечество, на Стария Завет и Новия Завет. Старозаветното откровение е откровение на безплътното Слово, докато откровението на Новия Завет е на въплътилото се Слово. Този, Който говори с Моисей и с всички останали старозаветни пророци, е второто лице или ипостас на триипостасния Бог – Светата Троица. Старозаветните пророци са общували с Него, но са могли да видят само предстоящото Му въплъщение. Новозаветното общение, това на апостолите и народа с въплътилия се Бог – Христос е било непосредствено, пряко и личностно.
До Своето въплъщение второто лице на Троицата се нарича Син и Слово. Името „Син“ изразява предвечното раждане на второто лице от Бога Отца. „Раждането“ е Негово ипостасно свойство. Името „Слово Божие“ изразява безстрастността и провъзгласяването на това раждане, то ни явява и Бога Отца. По думите на св. Григорий Богослов този, който вижда и разбира Словото, вижда в Словото и Отца. След въплъщението на Бога Слово, от момента на Своето зачатие в утробата на Пресвета Богородица – момент, в който става съединението на божествената и човешката природа, второто лице на Троичния Бог се нарича Христос. То се употребява само, когато говорим за двете природи на въплътилия се Бог. Доколкото човешката природа приема от Бога помазване (от гр. ез. – „христике“), то и Словото става Христос, т. е. Помазаник. Името Христос изразява троичността на Бога. Този, Който помазва (гр. ез. – „хрисанта“) е Бог Отец. Този, Който е помазан (гр. ез. – „христента“) е Синът. Този, Който е помазание (гр. ез. – „хрисма“) е Дух Свети.
Във второто лице на троичния Бог – Бог Слово различаваме две рождения. Едното е предвечното раждане от Бога Отца, а другото е станалото заради нас, хората, раждане по плът от Пресвета Богородица. Синът и Слово Божие се ражда предвечно без майка от Бога Отца, а във времето – по плът от Дева Мария без отец. Нито Бог Отец при раждането на Сина става по-малко Бог, нито Пресвета Богородица при раждането на Христос загубва девството си. И двете рождения на Сина са непостижими за човешката логика и разум, затова са тайнство, непостижима за човека тайна.
Съвсем основателно сред хората възниква въпросът защо точно второто лице на Светата Троица се въплъщава, а не първото – Бог Отец или третото – Светият Дух. Тук трябва да отново да подчертаем, че във Въплъщението участват всички лица на Троичния Бог. Бог Отец благоволи въплъщението на Своя Син, а Духът Свети съдейства това да стане. Самото въплъщаване на второто лице – Сина Слово е последица от няколко основни причини. Първо, Бог Слово се явява първообраз на сътворения човек, защото Той е „образ на невидимия Бог“ (1 Кор. 1:15). Понеже човекът е създаден по образ Божи, следователно това е по образа на Бога Слово. Както казва св. Йоан Дамаскин, „по образ“ означава, че човекът е надарен с разум и свободна воля, а „по подобие“ е съвършенство в добродетелта, доколкото позволява природата на човека. С престъпването на заповедите на Бога – т. нар. грехопадение – онова „по образ“ на прародителите се е затъмнило и е довело да тление и смърт. И понеже, както казва св. Атанасий Велики, поради влизането на смъртта в човешката природа чрез грехопадението човекът не е бил способен сам, единствено чрез покаяние да се върне към първоначалното си състояние. Ето защо, Синът и Словото Божие е приел плът, тление и страдание, за да стане Нов Адам, Първообраз на новото творение.
Втората причина е фактът, че именно Бог Слово известява на човечеството волята на Отца. В целия старозаветен период, през цялото време до Своето въплъщение Бог Слово общува с човечеството чрез пророците.
А третата и може би най-важна причина за Въплъщението именно на второто лице на Бога е, че в Троицата всяко лице има Свое „неподвижно“, непроменящо се, специфично ипостастно свойство. За Бог Отец това е Отчеството, за Бог Син е Синовството, докато за Дух Свети това е изхождението от Отца. Затова и Бог Отец не може да стане Син, нито Дух Свети може. Именно затова Бог Син, който е роден от Отца извън времето, трябваше да се роди втори път – този път във времето – и да приеме плът заради нашето спасение. За да можем чрез Него, Който стана заради нас човек, ние да станем богове.
* Из сборника „Господските празници“; подбра: Венцислав Каравълчев; публикувано във в-к „Гласове“
