Проблеми на диалога между православни и старокатолици

В средата на м. май в Богословския факултет на Софийския университет се проведе спецкурс, посветен на историята на страрокатолическото движение и църква. Гост лектор беше проф. д-р Урс фон Аркс от Старокатолическия богословски факултет в Берн, Швейцария. Лекциите протекоха при подчертан интерес на студентите и с участие на представители на други факултети на СУ. Организаторите на курса (проф. д-р Антоний Хубанчев и гл. ас. Ивайло Найденов) предвиждат издаване на сборник с материалите от него.

По традиционно в православния свят убеждение, сред всички инославни вероизповедания Старокатолическата църква стои най-близо до Православната по своето учение, организация на църковния живот и богослужебен ред. Нейната църковна общност се обособява от римокатолическата йерархия след като група богослови, начело с големия църковен историк Игнац фон Доьлингер, отказват да приемат решението на Първия Ватикански събор от юли 1870 г. за непогрешимостта на папата.

Те декларират своето намерение да живеят в църква, основаваща решенията и организацията си на  принципа на съборността и придържаща се към църковното учение от периода на вселенските събори до 1054 г.

Значението на опита на една църковна общност да отхвърли догматическите нововъдения на римокатолицизма без да къса връзките си с Преданието на Църквата и апостолската приемственост, както и дългогодишните църковни и богословски контакти между БПЦ и Старокатолическата църква, ни убедиха да предложим на читателите интервю с проф. д-р Фон Аркс.

- Г-н професоре, с риск да се наложи да резюмирате целия си курс, бих Ви помолил да припомните на нашите читатели най-важните моменти от историята на старокатолическото движение, които имат отношение към съвременното му институционално и фактически състояние.

- Старокатолическото движение възниква поради противоречията и споровете около Първия Ватикански събор (1870 г.). За него са характерни:

• протест срещу разбирането за църква основана върху догматите за първенство и непогрешимост на папата;
• желание за реформи в Римокатолическата църква на базата на вярата и живота на древната Църква, определени от седемте вселенски събора;
• стремеж за възстановяване единството на Църквата под формата на съборна общност от самостоятелни църкви по образеца на древната Църква, отпреди Голямата схизма през 1054 г.

Понастоящем старокатолическите църкви образуват канонична общност от национални (поместни) църкви, които са самостоятелни и се управляват от епископ и синод. Тази общност се нарича „Утрехтски съюз“, защото е конституиран в 1889 г. в Утрехт, а епископът на Утрехт е председател на международния старокатолически епископски синод.

Близките взаимоотношения на Православната и Англиканската църкви със Старокатолическата църква, продължаващи вече сто двадесет и пет години, са следствие на събитията от 1870 г. – на Първия Ватикански събор и старокатолическото отхвърляне на папската непогрешимост и главенство. В определени исторически моменти тези взаимоотношения са били тристранни – например, след Първата световна война, в рамките на „Движение за вяра и устройство на Църквата“, когато някои православни поместни църкви и богослови играят ролята на пионери. По повод на тези връзки се натъкваме на забележителен феномен: от 1913 г. старокатолиците са в църковно общение с англиканите, без да са част от „Anglican Communion“. Това не е така с православните, въпреки че богословските диалози между старокатолици и православни са много по-чести и по-интензивни. Съществуващото общение между старокатолици и англикани от православна гледна точка се възприема като проблемно.

- Смятате ли, че съществуват значими догматически различия между ученията на Старокатолическата и Православната църкви?

- В хода на официалния богословски диалог между Православната и Старoкатолическата църкви от 1975 до 1987 г. са изработени и приети съвместно двадесет и шест текста, които показват, че в църковното им учение няма догматически различия. Тези текстове са свързани с теми като Св. Писание и Предание, учението за Бога, христология, еклисиология, учение за тайнствата и т. н. Различно протеклата история на християнството на Изток и на Запад обаче довежда до разлика в акцентите и поражда въпроси: Как да използваме наследството на древната Църква, ако не желаем то да остане стерилно? Смятам, че процесът на инкултуризацията на апостолската вяра още не е изследван достатъчно и въпросът за границите на неговата легитимност не притежава достатъчно еднозначно решение. Ако, поради своята необичайност, нещо не ни изглежда православно или старокатолическо, това все още не означава, че то няма място в едната, света, вселенска и апостолска Църква на Троичния Бог. Подобно решение може да бъде потвърдено или отхвърлено чрез грижливо воден диалог, в който участва Светият Дух, призован чрез молитва.

- Какво смятате за най-съществено в историята на взаимоотношенията между Старокатолическата и Православните църкви?

- Мисля, че ни свързва обща задача, осъзната от 1870 г. насам: да свидетелстваме за една форма на църковна общност, в която поместните църкви със своите епископско-синодни структури запазват самостоятелността си в рамките на единната вяра, но същевременно осъзнават своята отговорност за единството на общността и нейното оставане в Истината.

- Какво е сегашното официално състояние и неофициална практика на връзките между Старокатолическата и Православната църква? Какъв характер имат и докъде се простират ограниченията за богослужебни, образователни и частни контакти, към които се придържат представителите на двете църкви? 

- На официално равнище засега се случва малко. Въпреки това, от Вселенския патриарх и Старокатолическия  епископски синод преди две години е определена една малка комисия. Тя има задача да анализира два проблема, които възпрепятстват оформянето на конкретни заключения от иначе успешния православно-старокатолически диалог: първо – споменатото вече общение между Англиканската и Старокатолическата църкви и, второ – фактът, че някои старокатолически църкви ръкоположиха жени за свещеници. В православната диаспора все по-често се случват срещи между православни и старокатолици, но поради тяхната спорадичност те са с малка значимост за вярващите и не създават стабилни лични връзки.

На някои места православните християни използват старокатолически храмове и така се стига до съвместни богослужения (вечерни), но не и до обща св. Евхаристия.

- Известни са традиционно добрите връзки между Българската православна църква и Старокатолическата църква, и по-специално контактите с Богословския факултет в Берн. Немалко православни и български богослови, между които и архиереи на БПЦ, са обогатявали богословското си образование там. Сред възпитаниците на факултета в Берн има и светци на православието (имам предвид еп. Николай Велимирович). Как оценявате перспективите на бъдещите връзки?

- Около една четвърт от всички студенти, които за кратко или по-дълго са следвали в Старокатолическия факултет на Бернския университет, са православни. Те са най-вече от Сърбия, България и Гърция, но има и от Румъния, Полша и Русия. Впоследствие повечето от тях служат на родните си църкви като епископи и професори. Тази традиция трябва непременно да продължи. Без лични контакти и приятелства не може да се изгради доверие и сближаване между църкви, които толкова дълго са живели в различен политически и социо-културен контекст. Много се радвам, че Богословският факултет на Софийския университет изрази желание да продължим срока на споразумението за съвместна работа с Богословския факултет на Бернския университет.

- Културният плурализъм на съвременния свят несъмнено има характерно значение, както за стремежа към ясно конфесионално определение, така и за усилията за единен църковен живот на различни географски региони. Какво според Вас е най-същественото за християнството в тази ситуация? Как бихте оценили значението на съвременните политически и културни процеси в Европа за една автентична християнска вероизпоивед? 

- Вие подхващате един важен и същевременно сложен въпрос: Как е възможно, живеещият в един общ свят, с неговото културно многообразие, към което принадлежи и християнската традиция, да си представя и преживява една Църква? Това не е възможно без да се има предвид, че идентичността и различията, униформеността и многообразието са по някакъв начин неразделнo свързани. Обстоятелственото пояснение „по някакъв начин“ ще се изяснява още много години, докато, от една страна, множествеността, а от друга, униформеността се възприемат като опасност за автентичното християнство. При това е важно да се признае, че апостолското наследство винаги е било културно обусловено, и в хода на историята предстои да остане такова. Възниква въпросът: Кое многообразие разрушава общността и кое я обогатява?

В този ред на мисли ми се иска да поставя и болезнения проблем за женското свещенство. Старокатолическата църква гледа на него като необходимост в контекста на достоверността на Евангелието за обновения в Христос човек, докато за повечето православни то е едно ненужно нововъведение.

* В периода 1971-1986 г. проф. Урс фон Аркс е клирик на Старокатолическата църква на Швейцария, а от 1986 г. – преподавател в Старокатолическия факултет на Бернския факултет. Той е професор по Нов Завет, Омилетика и История на старокатолицизма от 1993 г. до днес. От 1973 до 1987 г. е консултант в международния православно-старокатолически диалог. Главен редактор е на Internationalen Kirchlichen Zeitschrift (IKZ), Берн (бел. ред.).