(от Реанимацията за ре-анимиране)
Санитарката имаше съвсем бяла кожа, съвсем черна коса, съвсем зелени очи и нямаше възраст. Привлечен от тази игра на природата и козметиката, я разгледах дискретно и обстойно. В добавка към извънземния си вид, тя бе обсипана с бижута, изобразяващи слънца, луни и съзвездия, а почти на всичките си пръсти носеше пръстени със зелени като змийските ѝ очи стъкълца. Повече от ясно – бе от онези с енергийния обмен и теориите за всичко. Прииска ми се да проверя дали хвърля сянка, но в неоновия шеол на Реанимацията никой не хвърляше. Тя се въртеше заедно с останалите между леглата и системите, вършейки обичайната санитарска работа, но за разлика от тях мълчеше и не можеше да се разбере, дали притежава характерния за повечето санитарки език, от който би се изчервил и римски легионер. Тъй като бях чувал, че дори и мечка не закача умрял човек, по липса на по-добра възможност, се престорих на заспал, за да избегна опасността да се погрижи за мен. Мижейки, забелязах, че обикаля и опъва завивките на болните без никой да я кара, но го отдадох на старание да се хареса на дежурните сестри. Както повечето от нас, санитарките никога не вършеха това, което не влиза в задълженията им, и избягваха да вършат онова, което влиза. После сестрите и другите санитарки се изнизаха една по една и в интензивния сектор останаха да дежурят нощното осветление и висящото в полумрака страдание.
Когато се убеди, че няма кой да я види, притежателката на змийските очи направи нещо, от което се засрамих така, че сигурно съм станал видим в тъмното. Вместо да отиде да пуши в служебната тоалетна, тя започна да обикаля леглата на болните в безсъзнание и да ги гали. Едва ли се зареждаше с енергия точно от тях. И явно не щадеше собствената си. Привърженик на естествените обяснения би предположил, че просто обича растенията. Но не, ставаше нещо друго – Духът дишаше където иска. Триликият Бог надхвърляше Себе Си заради безсъзнанието на болни и съзнанието на здрави. От недрата на Троицата извираше неизчерпаема и всепроникваща Любов, която достигаше до най-затънтените ниши на Вселената, тържествуваше из незнайни реанимационни отделения и оплождаше намеренията на безброй змийски очи. Повечето от тях Я смятаха за собствен порив и се удивляваха на способностите си. Други приемаха Любовта за природно явление като всичко останало и бяха готови да се трогнат от спонтанното човеколюбие на тази вселенска грижа. Змийските очи не мислеше за такива неща. Беше усетила, че това, което върши, не произтича от сърдечно влечение, и може би беше доволна, че Кардиологията е на долния етаж. За жалост сърцеведци има не само там. Змийските очи бе права да върши потайно съкровените си дела. Винаги имаше опасност да се намери образован доброжелател, който да ѝ обясни защо постъпва както постъпва. А тя нямаше да позволи на никакви изчерпателни обяснения да обяснят изчерпателно това, на чиято неизчерпаемост и незаменимост държеше. Това, което вършеше до леглата на безпомощните, ѝ беше по-близко, отколкото тя на себе си. Беше забелязала, че тази странна Любов към болните с катетрите не се изчерпва с времето, като другите увлечения, а някак си необяснимо расте. Змийските очи никога не беше попадала на нищо подобно. Затова следваше тази Любов всеотдайно, като жена, а любовта ѝ към най-непривлекателните пациенти я правеше нещо повече от самата нея. Тук, в полумрака на отделението, до болничните легла, санитарката с астралните декорации и земните постъпки надхвърляше своите убеждения, заблуди, незнания, както и вида си, и на самозвани познавачи като мен им оставаше да се завият презглава.
