Налага ми се да разкажа една кратичка история, която сигурно е известна на много от читателите. Но нямам избор. Изисква го продължението ѝ, както си го представям.
В книгата си Училище за молитва митр. Антоний Сурожки преразказва старо предание от еврейския фолклор, което преразказвам сбито и аз.
Веднъж Моисей се отдалечил в пустинята, за да пости и размишлява. Там попаднал на самотен овчар, с когото прекарал няколко дни. Докато бил с него, Моисей забелязал, че овчарят отделя от най-хубавото мляко и го оставя вечер в паничка до колибата си. Моисей го запитал защо прави така. Овчарят отговорил: „Това е млякото на Бога“. „А Бог обича ли мляко?“ – попитал Моисей. „Да – отвърнал убедено овчарят, – Бог обича мляко“.
През нощта Моисей се скрил, за да разбере каква е тази история. И ето, от пустинята се появила малка лисичка, която излокала с апетит млякото и изчезнала. На сутринта Моисей разказал на овчаря какво е видял и му обяснил, че Бог е дух и няма нужда от никакво мляко. Овчарят тутакси посърнал. „Защо не се радваш? – рекъл му Моисей. – Днес ти научи много важно нещо за Бога“. „Да – отвърнал овчарят, – аз научих много важно нещо за Бога, но загубих единственото, което можех да направя за Него“.
Когато Моисей оставил овчаря и неговата колиба и се отдалечил в пустинята, му се явил Бог и казал: „Моисей, ти сгреши. Аз наистина съм дух и нямам нужда от никакво мляко, затова приемах благодарността на овчаря, а млякото давах на малката лисичка, която толкова обича мляко“.
* * *
Сега около вечна и непозната трапеза седят овчарят, Моисей, лисицата и Господ Бог. В паница пред тях има мляко, от което се вдига топла пара. Времето е изчезнало откъдето е дошло и до всичко се стига отвсякъде. Моисей си припомни, че някъде, след много столетия, беше виждал подобна картина. Само че сега вместо трите ангела около масата седяха осиновени лица на Троицата. Отнякъде струеше прозрачна и смътно позната Светлина, която огряваше всичко наоколо и мракът не можеше да я обземе. Светлината проникваше в края на някакъв Път към трапезата, който се виеше през тунела на вековете и изчезваше в самото им начало. А за Живота – питайте лисицата. Тя пак се облизваше нетърпеливо, но благодарно и чакаше знак. Беше навела главата си встрани като учудено куче и слушаше вечната служба. Овчарят продължаваше да гледа признателно и ненаситно Бога, както си е, и пред него се разтваряше удивителна и страшна книга. Той не разбираше казаното в нея, защото беше неграмотен, пък и книгата още не беше написана. Но притискаше книгата към гърдите си като Агне; и нейните думи някакси се отпечатваха в него. Те отекваха през годините и се вливаха във вечната служба, в която лисицата тихичко внимаваше.
„… Бях мъртъв и ето, жив съм вечно; и имам ключовете на ада и смъртта… Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене; и отвориха се книги; отвори се и друга книга – Книгата на живота; морето върна мъртвите, които бяха в него, смъртта и адът върнаха мъртвите, които бяха в тях. След това видях мъртвите, малки и големи, да стоят пред Бога… И ще отрие Бог всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; ни скръб, ни плач, нито болка няма да има вече; не ще има вече никакво проклятие: защото предишното отмина. Видях голям бял престол и Седналия на него, от Чието лице побягна земята и небето и за тях не се намери място. И Седящият на престола рече: ето, всичко творя ново. И небето се дръпна и се нави като свитък; а звездите небесни паднаха на земята. Видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха отминали…“.
Едни от последните редове на книгата отекнаха до новото небе като изречени от Някого:
„… Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека още се скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека още се осветява… тук е търпението на светиите. Свърши се! Аз съм Алфа и Омега, началото и краят; на жадния ще дам даром от извора на живата вода. И който чува, нека каже: ела! да наистина ида скоро! Амин, да, ела, Господи Иисусе!…“.
* Дължа малко обяснение. Читателите със сигурност са забеляли, че стиховете от Апокалипсиса са объркани, съкратени и неточни. Но така ги беше чул и запомнил овчарят. Да ги коригирам би значело да изменя на реалността.
