Мобилно меню

4.85 1 1 1 1 1 Rating 4.85 (40 Votes)

1846Има. Самата Анелия е жена, която много обичам, но за съжаление не познавам. Сигурно така се обичат русалките от картините, еднорозите и скъпоценните камъни, които нямаш. И двете създания са измислени, а може и да са плод на фармацевтичната промишленост. Но и двете са недоизмислени, от страх да не се окажат своенравни или безхарактерни. А аз не бих искал да се простя с очакването на Анелия заради някаква мимолетна връзка и неизбежно разочарование. С лисицата е по-лесно – зверовете са по-еднакви, и мога да се радвам и да се разочаровам от всяка лисица, без да загубя Анелината. И Анелия, и лисицата ѝ влияят по някакъв странен начин върху всичко останало. Двете същества живеят сред значенията и имат необяснима власт над повечето от тях. Заради тях светът никога не е същият. Подозирам, че те ми казват дали някой има недостатъци или само особености, дали съседите ми са такива или само постъпват така, дали вече е лято или още лято и т. н. Явно докато не срещна Анелия, значенията ще се промъкват между пръстите ми или ще се извъртат като жени.

Случва се да се питам как Бог гледа на подобни започнати с надежда и вдъхновение и изоставени от малодушие същества. Вероятно със същата любов като към сакатите, и с по-голяма – към осакатените. А на авторите им не съм сигурен че се радва – да започнат нещо, за да стане истински самостоятелно и да спрат, когато разберат, че то не става специално за тях! Но малодушието осакатява първо създателите. От мене самия са останали само смътни намерения и срамни оправдания: необятен, оформян и вечно недооформен материал от Анелии и лисици, звучни ламентации за неоткриваемостта им, обида на цялата вселена, че е такава, каквато е. Нито Анелия, нито лисицата – самият живот ми е изневерил; Анелия ме е предала с недостъпността и с достъпността си и вече нищо никога няма да е същото. Напразно ми се усмихва лисицата.

Въобразявам си, че ако непозната жена, от чийто вид хваща ток, задържи топката на кучето ми в парка или слезе от края на дъгата, представяйки се тихо за Анелия, бих примрял от умиление и признателност. Но после непременно бих намерил неоспорим белег, че това не е истинската Анелия и никаква лисица не може да удостовери това. Как бих могъл да мечтая и да страдам от несподелена любов, докато Анелия е до мене? Аз, толкова артистично покварен егоист, способен да се разплаче от самосъжаление и да избягва документални филми за лисици, вместо да се съгласи на изненади. На такъв не се отдават покаянието и прошката, тези изпитани оръжия на щастието. Анелия няма как да ми прости, докато е измислена, а аз никога не бих ѝ простил, че може да се окаже различна от това, което си измислям. Никой няма да прости на идолите си.

Понякога си давам сметка какво правя, какво не правя и ми става безкрайно тъжно. Зная, че никакъв Бог не може да ми помогне, докато поставям Анелия на Неговото място и продължавам да настоявам на това безобразие. Там и лисицата не би се чувствала на мястото си, макар всеки да желае повече от това, което има. Лисиците се радват на слънце и мижат от благодарност. Но повечето от нас са нещастни, само защото не подозират, че са щастливи. Анелия не може да измени това, докато продължавам да мечтая, и аз не бих заподозрял, че тя е до мене. Щом човек се научи да мечтае, може да се осакати за цял живот. Става неспособен да се радва нито на това, което има, нито на онова, което би могъл да получи. И тогава посвещава живота си на усилия да открадне онова, което му се дава даром. Ето моя опит.

Попитах за Анелия и древните. Припомниха ми: не бих Те търсил, ако вече не Те бях намерил; ако още не я познавах, как бих я познал, щом я срещна; християните обясниха просто и неразбираемо – тогава няма да имаш съмнения и аргументи; твоята Анелия е толкова реална, че липсата ѝ не може да лъже.

Но лисиците не разбират от доводи и имат доверие само на носа си; душат неуморно, опитват всичко, за да различат доброто, а Анелиите вървят след тях и внимават те да не изядат нещо негодно. Завиждам на лисицата заради неуморната ѝ надежда и на Анелия за нейната грижа. Освен завистта ми остават задушаваща мъка, че не мога да ги открия, и непрекъснат страх, че мога да ги открия.

А скъпата ми и недовършена Анелия седи някъде и чака името си. В краката ѝ се е свила малка лисица.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ua3x9 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Не се учудвай, че падаш всеки ден; не се отказвай, но смело се изправяй. И бъди уверен, че ангелът, който те пази, ще възнагради търпението ти.

Св. Йоан Лествичник
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.